Триумфът на червилата

23

Нико седеше сковано на задната седалка на лимузината, която се движеше бавно по източната алея на Сентрал парк. Все още нямаше пет часа, но паркът беше пълен с хора. Хора, дърпащи каишките на кучетата си, хора с велосипеди, хора на ролкови кънки (кой все още караше ролкови кънки?!), хора бягащи, разхождащи се, дори возещи се в карети с коне, които, по нейно мнение, отдавна трябваше да бъдат забранени. „Горките коне!“ — каза си тя и се загледа в коня, покрай който колата току-що беше завила. Прииска й се да разбере дали животното се чувства щастливо. Не можа да прецени, защото от двете страни на очите му имаше капаци. Обаче конят клатеше глава нагоре-надолу като онези играчки, дето хората залепяха по задните стъкла на колите си.

Телефонът й иззвъня.

— Успя ли? — попита нетърпеливо Сеймор.

— Господи, Сеймор! — възкликна тя с много повече чувство, отколкото възнамеряваше. Погледна към тила на шофьора, за да провери дали я слуша. — Беше доста трудно — заяви и се намръщи, сякаш вината беше на съпруга й.

— Но все пак успя ли? — повтори той.

— А имах ли друг избор?

— Значи успя?

— Аха!

— И?

Неочаквано се ядоса и изстреля:

— Както го планирахме, Сеймор! Точно както ти казах, че ще стане! Това е!

И му затвори телефона. После натисна бутона за смъкване на стъклото на прозореца. В колата нахлу успокояващ топъл въздух. Защо шофьорите бързат да изключат климатиците на колите си, веднага щом зимата свърши? Поредната мъжка глупост!

Но това не беше всичко.

Набра домашния си телефонен номер. Сеймор вдигна.

— Сеймор, той… — Канеше се да каже „разплака се“, но размисли и довърши: — Той се разстрои.

— Е, и? — възкликна Сеймор. — А ти каква реакция очакваше?

— Да бъде разстроен.

— Точно така.

Тя му затвори отчаяно. Искаше й се да може да обясни на съпруга си, да го накара да проумее неочакваното емоционално насилие на този ден. Както и объркването, и страха, и вината.

Емоционалното насилие… Нико потрепери. Онова, което никой като че ли не разбираше, бе, че случилото се беше като истинско физическо насилие, което обаче нямаше нищо общо с фалшивото насилие, което хората виждат по телевизията или кината. Спомни си как веднъж двамата със Сеймор бяха в малък бар в Уест Вилидж и стана бой. Първата реакция на съпруга й беше да се скрие под масата, но тя беше прекалено изненадана, за да предприеме каквото и да било. Беше шокирана колко жестоки могат да станат хората, когато се пресече границата на личното им пространство. Въпреки че сам по себе си боят не беше нищо особено — двама мъже, замахвайки няколко пъти един към друг, няколко съборени стола и една бутилка с вода. Но това беше напълно достатъчно.

— Скрий се! — извика Сеймор, грабна я за ръката и я издърпа отдолу.

За момент тя си помисли, че мъжът й е страхливец, че би трябвало сега да се бие, а не да се крие, но после си даде сметка, че подобно поведение е ненормално и че те са изключително уязвими и крехки същества. Щом някой пресече личната ти граница и осъществи контакт с теб, дали оставаш същият? Дали после забравяш? После Сеймор я бе хванал и я бе издърпал навън, на малкия тротоар пред бара, където двамата се бяха изгледали и бяха започнали да се хилят и не спряха още половин час.

Но Сеймор надали би бил в състояние да разбере случилото се с нея днес. Триумфът беше велик, да, но на каква цена?! Всеки плаща някаква цена за успехите си. Но това бе едно от нещата, което съпрузите по-добре да не знаят — едно от нещата, които можеш да споделиш само с приятелките си.

— Той се разплака, Уенди! — бе прошепнала в телефона тя по-рано, докато чакаше колата си. — Изобщо не очаквах подобна реакция!

— Да, знам — отговори Уенди. — Направо не е за вярване колко бързо се разпадат мъжете, когато напрежението върху тях стане прекалено силно! Всички ги считат за силния пол, но това изобщо не е вярно. Мъжете са просто слаби, подплашени, дребни същества, към които някой случайно е прикрепил пениси. Когато Шейн се разплака, беше ужасно. Все едно изведнъж той вече не беше мъжът, а аз не бях жената. И тогава си дадох сметка, че се налага да се науча как да се превърна в нов тип жена, как да живея без старите клишета какви точно трябва да бъдат мъжете и какви — жените.

Нико кимна и отбеляза:

— И аз се почувствах ужасно! А после той ме нападна. Каза, че съм слугиня на Виктор, че съм кучка. Не че имам нещо против това за кучката, но да ме нарече слугиня!

— Никога през живота си не си била слугиня на никого! — изсумтя Уенди. — Ние с теб сме от онези жени, които си имат слугини! И те се наричат „мъже“!

— Но отсега нататък всички ще започнат да ме наричат така! Ще говорят зад гърба ми, че съм слугинята на Виктор Матрик!

— Нека си говорят! — извика Уенди. — Просто за тях това ще бъде начин да те принизят, защото си жена, заела важен властови пост, и така ще им бъде по-лесно да продължат да си живеят жалкия живот! Крайно време е да престанем да се тревожим какво си мислят другите за нас! Каквото и да направим, винаги ще има някой, който да ни одумва! Винаги ще има хорица, които ще казват: „Да, но дали е добра майка, добра бизнес дама, добра съпруга?“ Нико, на кого му пука какво си мислят другите, а?! Те не са вътре в теб! Те не са на твое място! Ние даваме най-доброто от себе си, представяме се много по-добре от повечето хора, особено предвид обстоятелствата! Защото така сме свикнали — да бъдем най-добри!

Например аз реших да се простя с чувството за вина. Не мога да огрея навсякъде, пък и не искам. И никой не би трябвало да очаква това от мен! — Пое си дъх и продължи: — Господи, Нико! Ние наистина правим всичко! И го правим добре! Ти си изключителна личност! И си длъжна да го покажеш! А ако на някои хора не им харесва, проблемът си е изцяло техен! Ти вече си президент и изпълнителен директор на „Върнър пъбликейшънс“ и господ ми е свидетел, че тази проклета компания извади голям късмет да те има на този пост!

Да, точно такава реч можеш да чуеш единствено от приятелката си.

Колата зави около едно зелено петно и спря при светофара на Седемдесет и втора улица и Пето авеню. Колко е красиво — зелената трева и напъпилите дървета на фона на елегантните сиви сгради на Пето авеню! Всичко ще се нареди, да! И защо да не се нареди?! В известен смисъл този ден наподобяваше на раждане на дете — труден, потен, страховит, радостен, — изискващ всеки грам от силите ти, но накрая осъзнаващ, че никога няма да го забравиш. Всички лоши моменти се блокират от подсъзнанието ти и когато погледнеш детето си, разбираш колко си е струвало!

И точно както и при раждането никой не си е направил труда да ти обясни колко много болка придружава подобно постижение. То бе едно от онези неща, които просто трябва да преживееш лично, за да го разбереш. Въпреки че, ако трябваше да бъде честна, раждането като че ли бе доста по-трудно. Но когато всичко свърши, се сдобиваш с красиво беше. Докато в този случай, когато всичко свърши и Майк бе ескортиран навън от охраната, а Виктор се ръкуваше с нея, тя внезапно осъзна, че се е сдобила с Виктор Матрик и че вероятно ще бъде принудена да го търпи до края на живота му.

Който може би нямаше да продължи още дълго.

Сутринта, след онази смущаваща сцена, когато се бе притеснила, че уволнената ще бъде тя, Нико бе влязла в асансьора и бе установила, че сърцето й бие като лудо и че под мишниците й е избила пот. Не беше съвсем наясно как точно е станало, но бе убедена, че никога няма да забрави онази страна на Виктор, която бе зърнала днес и която я бе разтърсила толкова много. Непредсказуемостта, пълната липса на логика в поведението на този човек — всичко това напомняше по-скоро на контакт с огромно животно, което действа, водено единствено от инстинктите си. И за момент се уплаши за себе си — ами ако накрая и тя заприлича на Виктор Матрик? Никой не бе в състояние да предвиди какво ще направи той с нея, нито пък да се досети за моралните предизвикателства, които ще й сервира в бъдеще — та днес почти се бе опитал да я насили да говори за развода на Уенди! Затова сега я очакваха не само нови служебни предизвикателства, но също така емоционални и психологически. Но докато асансьорът се бе приземил с лекота на нейния етаж, тя бе стигнала до извода, че не само ще се справи с всичките, но и иска да ги поеме. А после бе тръгнала по коридора и бе заварила Майк Харнес в офиса си. Чакаше я.

„Значи всичко си е така, както винаги е било! — помисли си мрачно тя. — Майк знае.“ Дори не се направи на изненадана, че го вижда.

— Здравей, Майк! — поздрави хладно, мина покрай него и зае мястото си зад бюрото. После натисна един бутон на компютъра си и мониторът оживя.

— Помислих си, че днес бихме могли да обядваме заедно — заяви Майк. Държеше химикал, който непрекъснато щракаше.

Практически той все още й беше шеф и също така практически тя не можеше да му откаже.

— Само момент да проверя дали ще мога да пренаредя графика си — каза Нико и натисна бутона на интеркома си. — Сали? Би ли ми донесла дневника, ако обичаш?

Майк остана в офиса й по време на цялата процедура, като че ли за да се увери, че тя няма да се опита да се измъкне с някой номер.

Обядваха в едно от онези ярко боядисани местенца, предпочитани от туристите, където хората от издателския бранш ходеха тогава, когато не желаеха да бъдат видени от другите си колеги.

— Много съм притеснен от слуховете, които се носят напоследък, Нико — отбеляза Майк, докато пъхаше в устата си няколко тортелини.

Кожата му беше с цвят на старо дърво — каза, че току-що се бил върнал от Сейнт Бартс. Тя кимна. Беше си поръчала телешко с лютив сос и не възнамеряваше да изяде повече от няколко хапки.

— Аз също — каза тя. Направи знак на сервитьора да й донесе още вода. — Но това са само слухове, Майк. Как бих могла да оставя „Бонфайър“?!

— Веднъж някой ми беше казал, че „Ню Йорк поуст“ знаел повече неща и от ЦРУ! — отбеляза Майк.

— Ако се имат предвид последните световни събития, това вероятно е точно така — отговори Нико. — Но пък на ЦРУ не му пука дали вестниците се продават или не, а на „Ню Йорк поуст“ му пука. Не го забравяй!

— Да — кимна не особено уверено Майк. — Няма. — Направи кратка пауза, а после добави: — Само не забравяй едно нещо. Аз те открих! И именно аз те доведох в „Сплач-Върнър“! Без мен ти практически нямаше да съществуваш! — Сви рамене и продължи: — Аз съм си въвел едно правило — да бъда откровен със служителите си. На теб ти липсва творчески замах. Да, вярно е, че съблюдаваш детайлите до последната подточка. Това никой не може да ти го отрече. Но за управлението на цял един отдел е необходимо нещо много повече от това!

Тя се усмихна. Той да не би да я заплашва? На този свят има един особен вид хора, които винаги се стремят да си присвоят заслугите за успеха на другите, като същевременно правят всичко възможно да ги омаловажат. И това са егоистите, хората, които държат винаги да бъдат в светлината на прожекторите, ако ще и пиесата изобщо да не разказва за тях. Не бъди такъв, Майк! Не прави края си излишно грозен! И тъй като знаеше, че вече няма никакво значение какво казва, тя само отвърна:

— Напълно си прав, Майк!

И веднага след това смени темата.

Майк имаше син в тийнейджърска възраст — от първия си брак — който съвсем скоро щял да завърши гимназия. Та двамата поговориха за плюсовете и минусите на различните университети. Всеки път, когато Майк се опитваше да смени темата, тя отново връщаше разговора към колежите. Знаеше, че подходът й е мръснишки, но нямаше друг начин. И така накрая, когато се разделиха пред асансьора, Майк знаеше, но не знаеше нищо конкретно.

„Мъртъв си!“ — помисли си тя в мига, в който вратите на асансьора се затвориха зад него.

Точно в четири часа й се обади секретарката на Виктор Матрик Морийн. Единственото изречение, което каза, бе:

— Виктор иска да те види в офиса си!

Тя влезе в офиса на Виктор само минута преди Майк.

— Готова ли си, Нико? — обърна се към нея големият шеф. — Сцената ще бъде точно като при доктор Фил.

Нико никога не бе гледала шоуто на доктор Фил, но някак си не можеше да си представи, че е толкова брутално.

Няколко секунди по-късно се появи и самият Майк Харнес. Когато прекрачи прага, той спря за момент, по лицето му се изписаха изненада и шок, а после очите му се стрелнаха наляво-надясно като на животно, внезапно осъзнало, че е попаднало в капан. Нико стоеше край бюрото на Виктор, та Майк сигурно се бе зачудил дали двамата са в някакъв таен заговор или големият шеф е привикал него и нея, за да ги мъмри за нещо общо. А после очевидно реши, че независимо какъв е случаят, той трябва да се разграничи от Нико, като я игнорира. Насочи се напред, като съзнателно избягваше погледа й, и седна точно пред бюрото на Виктор.

— Е, Виктор! — подвикна с престорена веселост. — За какво е всичко това?

Виктор бутна опърпаната си грива назад и изрече:

— Нико казва, че срещу теб ще бъде заведено дело.

— Нико ли?! — изгледа я Майк с престорена изненада, но под нея се виждаше жилото на омразата. — Тя пък какво може да знае?!

— Очевидно доста повече от теб — отбеляза спокойно Виктор.

— И за какво? — попита небрежно Майк.

— За нарушение на договор. Глини Рурк — отговори Нико.

— Глини Рурк е напълно лишена от талант психарка, която дори не може да дойде навреме за уговорена среща!

— Видях имейлите. От теб до нея. Нарекъл си я глупава… — започна Нико.

— Че тя си е такава!

— Помисли си обаче как ще изглежда всичко това във вестниците!

— Че на кого му пука?! — сряза я нехайно Майк.

Нико сви рамене и отбеляза:

— Защо трябва да стигаме до публичен скандал, когато можем да го избегнем, а?!

Майк погледна към Виктор за помощ, но не получи такава. После се обърка отново към Нико.

— Ти какво си? Шибан предател, а? Ровиш зад гърба ми, за да се добереш до информация…

— Получих я съвсем случайно. И смятам, че извадихме късмет. Защото много лесно можеше да стигне и до някой друг. Някой отвън!

— А бе, ти си била голяма кучка! — извика Майк.

— Майк! — намеси се предупредително Виктор.

— Аха, схванах! Вече си слугинята на Виктор! Малката девственица, която върши мръсната работа на шефа! Ледената прислужница!

— Уволнен си, Майк! — отсече Нико.

— Какво?!

Нико въздъхна. Кръстоса ръце пред гърди и се подпря на ръба на бюрото на Виктор. Веднага си каза, че Майк изобщо не трябваше да сяда. Така, без да си дава сметка, автоматично се бе лишил от позицията на силата и я бе предоставил на нея.

— Правилно ме чу — изрече тя. — Уволнен си. И твоето място заемам аз.

Майк се разсмя неконтролируемо. А между два пристъпа изрече:

— Но ти не можеш да ме уволниш!

Виктор разклати предния си зъб и отбеляза:

— Може! И току-що го направи!

А после големият шеф направи нещо ужасяващо. Изправи се, приведе се напред, зина и изрева.

Хиляди дяволи! — помисли си Нико. Отстъпи уплашено назад и без да иска, събори стъкленото преспапие, но за неин късмет успя да го хване, преди да бе паднало на пода. Смехът на Майк се превърна в безмълвен шок. Той се отдръпна назад и се заоглежда объркано. От мястото, където седеше, вторачен в черната и на пръв поглед бездънна паст, каквато представляваше устата на Виктор, сигурно му се струваше, че гледа в устата на лъва. После като че ли се овладя, скочи от стола си и изкрещя:

— Мамка му, Виктор! Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? Защо ми причиняваш всичко това?

Но Виктор вече се бе върнал към стола си и благото си поведение на добрия Дядо Коледа.

— Защото мога, Майк — отговори му той. — Това ми е работата.

— Нищо не разбирам! — отрони Майк и вдигна ръце. Очите му се бяха насълзили, а носът му почервеня. — Работил съм за теб двадесет и пет години и…

Виктор плесна весело с ръце и отбеляза:

— И точка. — После натисна бутона на интеркома и заповяда на секретарката си: — Извикай охраната!

Майк се обърна към Нико. По бузите му се бяха образували бели жилчици — там, където сълзите бяха започнали да изтриват бронзиращия му крем. „Някои мъже така и никога няма да схванат как точно се използват козметичните средства!“ — помисли си тъжно Нико.

— Защо го направи? — попита я той. — Та аз те създадох!

Тя просто поклати глава. Чувстваше се окаляна. Бяха изиграли една изключително мръсна, отвратителна сцена — за радост и наслада единствено на Виктор Матрик. Но от тази игра вече нямаше измъкване.

— Съжалявам — каза само тя.

— Може — кимна Майк. — Дори и да не е сега, все някой ден ще съжалиш!

Какво още смяташе да каже този човек? Нико усети как дебелото въже на страха се плъзна отдолу нагоре във вътрешностите й и се уви около сърцето й като отровна змия.

Двама човека от охраната чакаха Майк при вратата. Единият се опита да го хване за лакътя, но Майк се дръпна ядосано и изрече:

— Ако не възразявате, мога и сам да се изпратя!

— Е — обърна се към нея Виктор, като протегна ръка, — поздравления!

Нико постави преспапието върху бюрото му и се ръкува с него. Беше студена, като ръка на мъртвец.

— Благодаря ти! — кимна тя.

— Според мен мина добре, нали? — после се приведе и заговори в интеркома: — Морийн, можеш ли да ми запазиш час при онзи зъболекар? Мисля, че предният ми зъб пак се кани да падне!

И сега, докато седеше на задната седалка на лимузината си и си припомняше тази сцена с Виктор Матрик, Нико отново потръпна.

Погледна през прозореца. Колата се намираше на Седемдесет и девета улица, съвсем близо до блока на Кърби. Вече беше твърде късно да промени решението си и да помоли шофьора да подмине блока и да поеме към дома й. Знаеше, че точно това трябва и да направи, но все още не беше готова да се изправи лице в лице със Сеймор. Не може да му се покаже толкова уязвима. Но Кърби я бе виждал и уязвима, и гола — както в емоционален, така и във физически план, — а освен това и леко унизена, както когато я бе вързал и я бе накарал да го моли да й прави разни неща…

Какво ли би било да е омъжена за Кърби вместо за Сеймор? Това си мислеше Нико, докато колата завиваше по алеята пред блока на Кърби. Спусна се бързо покрай пазача, натисна бутона на асансьора и си каза: „Може отговорът да е точно в Кърби. Ами ако в крайна сметка съм влюбена в него?!“

Втурна се бързо по коридора, внезапно изпълнена с ирационалния страх, че той няма да си е вкъщи и че в крайна сметка няма да може да го види. Натисна звънеца, а когато той не отвори веднага, сърцето й се разтуптя. Трябва на всяка цена да го види! Натисна звънеца втори път. Чуваше го как отеква в апартамента. Задържа дъха си, за да чуе така очакваните му стъпки. Ала не долови нищо и започвайки да изпада в паника, удари вратата с юмрук.

„Не си е вкъщи! — помисли си отчаяно. — Точно този единствен път, когато наистина имам нужда от него!“ Погледна си часовника. Беше пет и петнадесет, а той й бе казал, че до пет ще се прибере. Може да го почака. Ще му даде пет минути. Застана пред вратата и започна да поглежда часовника си през няколко секунди. След като минаха четири от предвидените, тя реши, че може да го почака още пет. Как е възможно да й причини подобно нещо?! И през главата й запрепускаха кошмарни мисли. Може би го е направил нарочно. За да я накаже, за да й докаже, че не е зависим от нейния график. Или може би просто вече не я харесва и не желае да я вижда повече и това е неговият начин да се отърве от нея…

От дъното на коридора долетя иззвъняването на асансьора, а след него и звука от отварянето на вратите му. Това сигурно е той. И наистина, само след секунда отдолу се показа Кърби, носещ плетена скиорска шапка и кафяво кожено яке, стиснал в едната си ръка мобилния телефон, а в другата — торба с хранителни продукти.

— Здрасти! — подвикна й той, като че ли тя беше някаква случайна позната, която е срещнал на улицата.

Не точно такова посрещане бе очаквала. И за момент се почувства съсипана. Но после си каза, че няма никакво значение; че най-важното в случая е, че той вече е тук.

— Тъкмо мислех да си тръгвам — каза само.

Той премести торбата с продуктите в другата си ръка и бръкна в джоба си за ключа. После, докато отключваше, я целуна бързо по устните и обясни:

— Трябваше да репетирам една сцена за класа по актьорско майсторство и малко се поувлякох. — Пристъпи в апартамента. — Нали знаеш как става — потъваш в нещо и губиш представа за времето. А после си спомних, че трябва да купя прясно мляко. Всеки ден си напомням, че трябва да си купя мляко, и забравям.

Тя го последва към кухнята и се загледа в него как вади от торбата кутия прясно мляко и я поставя на най-горната лавица на почти празния си хладилник. Значи за мляко си мислел! И защо не си е мислел за нея?!

— А ти как си? — попита, когато се обърна към нея. — Не съм те виждал от… колко стана? Седмица?

— Просто така се случи — отвърна тя, успокоена, че леката му надменност очевидно се дължи на факта, че тя му е липсвала. — Днес имах ужасен ден…

— Аз също — натърти той, мина покрай нея и влезе в дневната. — Затова съм малко нервен и превъзбуден. Трябва да направя тази сцена за часа си довечера и държа да бъда много добър!

— Сигурна съм, че ще бъдеш!

— Работата е емоционална, схващаш ли? — въздъхна, седна на дивана и плъзна пръсти през косата си. После вдигна поглед към нея и каза: — Но какво правиш там? Ела тук!

— О, Кърби! — промърмори тя. Внезапно се почувства като цвете, нуждаещо се от слънце. „Никога досега не съм се чувствала така!“ — каза си наум и се запита дали пък сега няма да се разплаче.

— Хей, какво става? — попита Кърби.

Приседна до него и той я прегърна, а тя сложи глава на рамото му и се отпусна, наслаждавайки се на самото усещане някой да те държи. Кърби не бе най-интелигентният човек на света, но винаги усещаше от какво се нуждае тя в емоционален план. Сега тя вдигна лицето си към него с намерение да му разкаже деня си. Но той очевидно изтълкува погрешно сигналите й и започна да я целува.

В знак на протест устните й се сковаха. Тя продължи да го търпи още няколко секунди, но после се отдръпна и извика:

— Кърби, днес имах особено странен ден! Аз трябваше… трябваше да уволня един човек…

— А аз си мислех, че го правиш всеки ден! — изрече усмихнато той.

Усмихна му се търпеливо, раздразнена, че той се опитва да се шегува в момент, когато тя държи да бъде сериозна.

— Този човек съвсем случайно е мой шеф. Или по-точно, беше ми шеф! От днес неговият пост поемам аз!

— Значи би трябвало да се радваш! — отбеляза Кърби и я задърпа към себе си. Целуна я точно зад ухото и прошепна: — Имаш нова работа, радвай се! Аз винаги се радвам, когато получа нова работа! Защото това означава, че ще печеля повече пари!

— Нещата не стоят точно така — изрече тя и извърна глава.

— Значи няма да получаваш повече пари, така ли? Тогава ходът ти не ми изглежда особено умен.

При тези думи той се отпусна назад и я изгледа триумфално, като че ли току-що бе достигнал до голямо прозрение. Тя погледна красивото му, спокойно лице. Приличаше й на лице на златен ритрийвър — красиво, но тъпо.

Натъжи се. Не би трябвало да си мисли такива неща за Кърби. Не бе негова грешката, че не разбира. Просто не бе достатъчно образован — ходил е само две години в общински колеж, докато се е опитвал да пробие като модел.

— Хайде, скъпи! — подкани го тя, изправи се и го хвана за ръка. — Нека отидем в спалнята!

Щом веднъж започнат да правят секс, нещата отново ще застанат по местата си и тя ще си върне доброто отношение към него.

— Тъкмо се чудех дали изобщо ти се прави секс — усмихна се Кърби, докато се оставяше тя да го води. — Днес си малко странна.

— Само заради деня, който преживях — оправда се тя, съблече се бързо, подреди дрехите си върху бюрото му и скри бикините под блузата си. После легна на леглото, а той легна гол върху нея. „Това вече е друго нещо!“ — помисли си Нико и обгърна с ръце гърба му, наслаждавайки се на тежестта му. Нищо не можеше да се сравни с един красив млад мъж с мускулесто тяло. Кожата му беше толкова мека… Сигурно по-мека и от нейната…

— Да извадя ли връзките? — попита той.

— Не знам.

Понякога той завързваше китките й за двата края на леглото (табла нямаше, затова я завързваше за ръбовете на пружината), а това задължително повишаваше възбудата й. Но днес като че ли не желаеше да се чувства ограничена. Искаше да я освободи от преживения следобед, да я накара да се почувства друг човек, така, както винаги го бе правил преди. Може би като някоя лека жена от порнографски филм. Жена, която го прави с мъж, докато другите мъже ги гледат…

— Изчукай ме! — прошепна тя.

Той пъхна ръка между краката й и прошепна:

— Както кажеш, красавице!

О, не! Защо трябва непрекъснато да повтаря тази глупост?! Особено след като точно сега желанието й е изключително крехко!

Красавица, да бе! По-добре да не мисли сега за това! Трябва да го забрави и да се отпусне. Но не бе в състояние да го забрави. А дали изобщо иска да прави секс?

— Не си много влажна — констатира той.

— Съжалявам — усмихна се предпазливо тя, надявайки се да скрие чувствата си. — Сигурно е от напрежението…

— Аз ще го премахна! — отсече той.

Свлече се в долния край на леглото, разтвори краката й, после постави ръце върху вагината й и я разтвори. После започна да я ближе, а тя постави ръка върху главата му и си наложи да се отпусне, да почувства нещо. Но нещо не се получаваше. И не само това — като че ли я дразнеше, неприятно.

Но какво й става днес?

— Кърби — изрече тихо, — нека просто правим секс, а?

— Разбира се — кимна той. — Всичко, което пожелаеш, скъпа! Много добре го знаеш! Бих направил всичко за…

Тя сложи пръст върху устните му, за да го накара да млъкне. Ако продължи да говори в този дух, тя със сигурност няма да може да направи нищо повече. Изви глава назад и прокара ръка по мускулестите му рамене. Пръстите й усетиха малка, изненадваща издутинка. Пъпка ли беше това? Кърби Атууд има пъпка… на рамото?!

„Престани!“ — заповяда си тя. Няма да прави като другите жени — да се концентрира върху дребните недостатъци на мъжа, докато постепенно той загуби в очите й всякакъв сексапил. Напомни си, че има голям късмет. Напомни си, че е на четиридесет и три и че трябва да бъде доволна, че все още някой иска да спи с нея, особено мъж като Кърби. Наложи си да се наслади на преживяването. Налагаше се да се наслади! Трябваше да избяга от всичко! И сега, фокусирайки мисълта си върху твърдия му пенис и върху усещането на същия този пенис вътре в нея и върху чисто физическата наслада да бъде с възбуден млад мъж, тя повдигна бедра, постави ръце върху задните му части и го придърпа по-навътре в себе си.

За няколко секунди почти успя да забрави за всичко, като даже си позволи да изпищи от удоволствие. А после продължи да го държи, да гали гърба и задните му части, да се наслаждава на гладката му кожа и да го натиска навътре в себе си, макар да си даваше сметка, че е започнал да омеква.

— Олеле! — прошепна той и я погледна. — Това си беше като фойерверк!

Тя кимна, все още не желаеща да го пусне. Добре че лекарството „Кърби“ все още действа! Но докато се обличаше, реалността на ситуацията я удари като с чук. Нико се натъжи. Нямаше начин да пренебрегне факта, че днес изобщо не беше толкова хубаво, колкото стотици пъти преди. И че някой ден, вероятно в най-скоро време, лекарството окончателно ще спре да действа.