Триумфът на червилата

11

„Горката Уенди!“ — помисли си Виктори за хиляден път през тази седмица.

Бяха изминали десетина дена, откакто Шейн бе пуснал бомбата за развода и бе напуснал общото им жилище. Онази вечер Уенди й се бе обадила в единадесет и половина, пияна и в пълен шок, та Виктори се бе принудила веднага да си хвърли палтото върху пижамата и да отиде при приятелката си. За поведението на Шейн не съществуваше абсолютно никакво обяснение, а апартаментът бе с краката нагоре. Магда бе станала и настояваше да знае какво става, а бебето, като че ли долавяше, че нещо не е наред и се опитваше всячески да суче, въпреки че майка му го бе отбила преди повече от година. Кърмата на Уенди бе отдавна пресъхнала, но въпреки това тя позволи на малката си дъщеричка да суче — щом това можеше да я успокои, значи си струваше.

— Виж ме на какво приличам! — бе извикала тогава тя, седнала на дивана, с разкопчана блуза и свален сутиен и с беше, вкопчено в гърдата й. — Ето това е целият ми шибан живот! Работя по седемдесет часа седмично, а моят съпруг се врътна и ме напусна просто ей така, без никаква причина! Как, по дяволите, успях да стигна дотук?!

Виктори се загледа разтревожено в Уенди и изрече:

— Нали не смяташ сега да ми разиграеш сценка в стил Сара-Катрин?!

За нейно огромно облекчение приятелката й се разсмя.

За тях трите Сара-Катрин се бе превърнала в нарицателно име за конкретен вид момичета, които пристигат в Ню Йорк от провинцията, започват да се катерят по социалната стълбица, извоюват известни успехи, но после най-неочаквано се сриват. Някога тя бе действителна личност. Бе се докопала до върховете на бизнеса с нощни клубове, а веднъж в „Бонфайър“ дори бяха публикували неин портрет в шест страници. Ала ето че една прекрасна вечер, без никакво предупреждение, тя се побъркала и тръгнала чисто гола по Пето авеню да обира витрините на магазините.

— Така и няма да разбера защо Сара-Катрин е полудяла — отбеляза Виктори. — Но като се замисля за нея, настръхвам. Може да се случи с всеки от нас!

Уенди изсумтя. Бебето продължаваше да бозае несъществуващото й мляко.

— Ако питаш мен, тя си беше луда още от самото начало. Но тъй като беше преуспяваща, никой не забеляза. Когато си на върха, подобни неща обикновено ти се разминават.

— Коя е тази Сара-Катрин? — намеси се в разговора Магда.

— Една жена, на която в никакъв случай не би искала да приличаш — отсече Виктори.

— Аз искам да приличам на мама, когато порасна! — отсече авторитетно момичето. — Да бъда кралица и да се разпореждам с хората!

Уенди и Виктори си размениха многозначителни погледи. После Уенди изтъкна:

— Мама не се разпорежда с хората, скъпа! Просто им казвам какво трябва да направят! Това е част от работата ми!

— Напротив! Нали се разпореждаше и с татко! Всички си мислеха, че на него му харесва, но ако искаш да знаеш, точно затова те напусна!

Накрая Виктори успя да накара Магда да се върне в леглото си, но само срещу обещанието, че ще я пусне да разгледа демонстрационната зала. Горката Магда беше в онази особена възраст между детството и зрелостта, когато нищо не беше лесно! Беше станала доста пухкава, а гърдите й бяха започнали да набъбват. Виктори изпитваше искрено съжаление към нея, но какво можеше да направи?

„Горката Уенди!“ — помисли си за кой ли път сега тя и погледна през прозореца.

Беше се разположила на задната седалка на свръхмодерна лимузина мерцедес и се чувстваше като агне на заколение. Возилото, предназначено да накара хората да се почувстват нищожни, принадлежеше на Лин Бенет и бе изпратено специално за нея. Беше се опитала да обясни, че може да пристигне на срещата и със собствени средства, но Елън, асистентката на Лин, й се бе примолила да се съгласи на този вариант. „Ако не приемете, шефът ще побеснее!“ — бе прибавила тя.

Да, Лин Бенет. Ето ти един типичен пример за човек, който се разпорежда с хората!

Включи телефона си и набра номера на Уенди.

— Искаш да ти кажа честно ли? — изрече в телефона приятелката й с леко приглушен глас, като че ли дъвчеше нещо. — През последните два дена бях толкова заета, че буквално не ми остана време да мисля за Шейн. Как смяташ, това нормално ли е или не?

— Прекрасно е! — отбеляза Виктори. — Запомни, че независимо какво ще стане с Шейн, ти си имаш кариерата! И децата, разбира се!

— Знам, че никой не ми вярва, но аз съм сигурна, че накрая той ще се върне!

— Никой не го познава така добре, както ти! — каза Виктори, но веднага си помисли, че Уенди или се държи храбро, или предпочита да си затваря очите за истината. А може пък да е права! Шейн може би ще се върне при нея. Къде другаде да отиде? Не разполага нито с пари, нито с някаква работа! Освен, естествено, ако не си намери друга лековерна жена, която да се грижи за него. Виктори бе изключително внимателна да не огласи последното пред приятелката си, нито пък да се издаде какво е истинското й мнение за Шейн. Защото, ако двамата накрая все пак се съберат, тя не искаше мнението й да се превърне в проблем между нея и Уенди. — Успя ли да се чуеш днес с него?

— Вчера се чухме — отговори неопределено Уенди.

— И?

— Казва, че мислел. Така че се старая да го оставя да размишлява на спокойствие.

— Нищо чудно просто да е изпаднал в кризата на средната възраст! Нали тази година навършва четиридесет?

— Точно така. Шибани мъже! Защо на тях им е позволено да имат криза на средната възраст, а на нас — не?! Казвам ти, че в най-скоро време и аз ще изоставя всичко и ще отпраша за Индия на духовно пътешествие! Да го видим дали ще му хареса! Ти къде си сега, между другото?

Виктори се вторачи в тила на шофьора пред себе си и отговори шепнешком:

— Имам една среща. С Лин Бенет! В момента съм в колата му!

— Очевидно ще се забавляваш — отбеляза с горчивина Уенди. — Той поне ще може да плати вечерята ви! Но пък ще трябва да прибягва до виагра, за да прави секс!

— Така ли смяташ наистина? — извика Виктори. Досега изобщо не се беше замисляла по този въпрос.

— Всичките тузари пият виагра. Направо са се вманиачили на тази тема! Особено онези от Холивуд! — отбеляза презрително Уенди. — Да, знам, че Лин Бенет живее в Ню Йорк, но иначе си е типичен холивудски магнат! Всичките му приятели са филмови звезди. Освен това не пропуска нито един от мачовете на „Лейкърс“! Направо ме побиват тръпки, като си помисля за това!

— За кое, за баскетбол ли?

— Не, за виаграта! — отсече приятелката й. — Така де, ако не можеш да го вдигнеш без помощта на медицината, не е ли това ясен знак от природата, че вече ти е време ла прекратиш секса?!

Виктори се засмя. Но въпреки думите на Уенди тя долавяше, че приятелката й е доста разтревожена за случилото се с Шейн. Защото изобщо не беше в неин стил да напада така мъжете.

Накрая приключиха разговора и Виктори пак погледна през прозореца. Лимузината вече напредваше по Медисън авеню, покрай скъпите дизайнерски магазини с площ над пет хиляди квадратни метра от рода на „Валентино“. Пак се замисли за случилото се между Уенди и съпруга й и се смръщи. Страхуваше се за приятелката си — страхуваше се какво ще се случи с нея, ако Шейн не се върне. И двойно повече се страхуваше какво ще стане, ако той се върне.

Когато се запозна с Шейн — преди много години, на един коктейл в Лос Анжелис, където той беше заедно с Уенди, — тя го възприе така, както сигурно и Уенди го бе възприемала в началото. После с изненада разбра, че Уенди е омъжена. Тя беше прям човек, с момчешко излъчване — не носеше никакъв грим, а обичайното й облекло беше дънки и ботуши, мъжка риза и тъмносин блейзер. Тогава Виктори се зачуди дали Уенди не се бе лишила съзнателно от своята женственост, за да я възприемат на сериозно в киноиндустрията, но постепенно осъзна, че тя си е просто такава. От Уенди се излъчваше някаква особена топлота и лекота на общуването, която напомни на Виктори за момичетата, с които се сприятеляваше, когато беше на осем. Като зрял човек, Уенди се бе превърнала в онзи тип жена, която останалите жени смятат за красива, а мъжете рядко забелязват. И през първата седмица на тяхното запознанство тя с абсолютно нищо не подсказа на Виктори, че в живота й има мъж.

Поради всичко това Виктори бе истински шокирана, когато на поредния коктейл Уенди се появи с един възхитителен млад мъж. Шейн имаше буйна, рошава коса и закръглено херувимско лице. Не беше особено висок, но за мъж с неговото излъчване това и не беше задължително. В началото тя въобще не ги възприе като двойка. Шейн се държеше като момче, което не се смята за достатъчно зряло, за да бъде женено, и имаше лицето на мъж, който не счита за наложително да се обвързва конкретно, с която и да е жена. В душата на Виктори автоматично се зародиха подозрения — дали всъщност Шейн не е гей, или пък само използва Уенди.

— Нямах представа, че вие двамата сте женени! — бе възкликнала изумено Виктори, прехвърляйки погледа си от единия към другия и обратно.

— Е, аз съм нейната голяма тайна! — бе отбелязал Шейн, съзерцавайки Уенди с обожание. — Гледа да не ме показва много пред хората!

Уенди се бе засмяла гордо, а Виктори се бе почувствала като пълна идиотка. И действително само една глупачка не би допуснала и трета възможност — че Шейн просто обича Уенди. И защо да не я обича?! По онова време тя познаваше Уенди само от няколко седмици, но вече бе убедена, че тя е прекрасен човек. И фактът, че Шейн е бил достатъчно интелигентен, за да прозре колко великолепна е Уенди, бе напълно достатъчен за Виктори, за да го хареса.

Ала обожанието й не бе продължило особено дълго. Веднъж успял да надникне отвъд красивата фасада на Шейн, човек разбираше, че той е като евтина сребърна паница — щом потъмнее, загубва завинаги блясъка си. Той беше типичен мазник, непрекъснато се опитваше да се натяга на приятелите на Уенди от филмовия бизнес. Съпругата му си съдираше задника от работа, докато негова милост си караше кефа — голф, ски, скейтборд. А по отношение на външния си вид бе по-зле и от жена. По време на няколкото гостувания на Виктори в техния дом Шейн не бе пропуснал да се изфука с разнообразните си нови придобивки към личния си гардероб: „Долче & Кабана“, „Ралф Лорен“, „Прада“ и какво ли още не. А един път бе извадил обувки на „Коул Хаан“ от алигаторска кожа, които струваха 1 500 долара! Уенди просто се бе изсмяла. Възприемаше поведението му като смешно — посещенията му в SPA центровете, редовните сесии за масаж, редовният маникюр и педикюр. Бе стигнал дори дотам, че да изруси връхчетата на щръкналата си коса и да си слага инжекции с ботокс! Та самата Уенди не си бе поставяла такива инжекции (не че имаше нужда — по бялата кожа на лицето й, което много трудно хващаше тен, нямаше никаква бръчица)! А напоследък говореше и за пластична операция на очите, която щяла да му бъде направена от някакъв скъпарски холивудски пластичен хирург.

— Уенди — бе рискувала веднъж Виктори да се обърне към приятелката си, — не се ли притесняваш, че Шейн ще пропилее всичките ти пари?

Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.

— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.

Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:

— Здравейте, Елън!

— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!

Виктори подбели очи и отговори:

— Добре тогава. Но сигурна ли сте?

— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.

От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:

— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!

— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.

Изключи, приведе се към шофьора и каза:

— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.

После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея „Уитни“. А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.

За нея подобно поведение бе просто един не особено деликатен начин да й подскаже, че неговото време е по-ценно от нейното.

Най-сетне колата спря и шофьорът излезе, за да й отвори вратата. Обаче Виктори нямаше време за подобни официалности — излезе сама, застана на тротоара и вдигна глава към сградата на Лин. Тя представляваше, меко казано, чудовищност — цялата беше облицована в бял мрамор, а в единия й край стърчеше куличка! На Виктори й се стори, че от прозореца на кулата наднича женско лице. Тревожно лице.

А после лицето изчезна.

Поколеба се. Питаше се дали всичко това не е чиста загуба на време. Та тя още не бе опознала Лин Бенет, а ето че вече не го харесваше. „Веднага звънни на Елън и й кажи, че сега ти си променила решението си! — пошепна дълбоко в душата й някакъв глас. — Какво може да ти направи този човек? Да се ядоса и да ти съсипе бизнеса ли?!“

Но точно в този момент тежката порта от ковано желязо се разтвори бавно и към нея със заплашителна походка се насочи едър, набит мъж, с черен костюм и слушалки на ушите. На Виктори й се стори, че той ходи така, сякаш се е насрал.

— За срещата с господин Бенет, нали? — попита мъжът. — Да…

— Всичките си гости ли посрещате по този начин? — осмели се да попита тя.

— Да, разбира се — кимна той и я въведе вътре.