Триумфът на червилата

14

Уенди потрепна и се събуди, обляна в пот.

Беше сънувала пак същия сън. Намира се някъде, неизвестно къде, и се чувства слаба и болна. Едва пристъпва. Някой й казва, че трябва да се качи в асансьора. Но тя не може да стигне до него. Свлича се на пода. Не може да се изправи. Жизнените й сили изтичат от тялото й. Не е в състояние да ги контролира. Сега, когато знае, че умира, вече не й пука. Толкова е приятно да си лежиш там и да знаеш, че нямаш никакъв друг избор, освен да се предадеш…

Отвори очи. По дяволите! Още е тъмно. Знаеше, че е четири сутринта, но си наложи да не поглежда към часовника. Само след два часа щеше да започне новият ден. Ако трябва да бъдем по-точни, ден четиридесет и три. Бяха изминали четиридесет и три дена и пет часа, откакто Шейн бе разрушил малкото им, сплотено семейство.

Заплашителна, мазна тръпка срам се стрелна през тялото й и като че ли се сключи около гърлото й, за да я задуши. Уенди стисна очи и зъби. Познаваше множество хора, които се бяха развели, но лошото е, че никой никога не ти казва какво всъщност е разводът. Слушаш за какви ли не случаи на измами, изневери и на не добро познаване на партньора. Слушаш за гняв и необмислено поведение. Ала никой не благоволява да ти каже нищичко за срама. Или за вината. Или за всепоглъщащото чувство за провал, което те кара да се питаш струва ли си изобщо да живееш.

Срамът беше като кама. Бе усещала острието й съвсем близо до своята кожа на няколко пъти по време на дванадесетгодишния им брак, когато двамата с Шейн бяха толкова бесни един на друг, че през ума й беше преминавала и мисълта за развод. Ала болката от изгарящия срам бе напълно достатъчна, за да я накара да размисли и да продължи напред. Да я принуди да стигне до заключението, че независимо колко отвратителен е бракът й, разводът би бил още по-отвратителен.

И през следващите два-три дена или може би седмица, когато двамата с Шейн продължаваха отново по добре отъпкания коловоз (обикновено с помощта на сексуален маратон), тя се зареждаше с ново въодушевление относно съпруга и брака си. Вярно, бракът им не беше обикновен, но голяма работа! Сработваше. Уенди бе наясно, че повечето жени биха се побъркали само от мисълта да плащат за всичко, но на нея това й харесваше. Харесваше й да прави пари, много пари. Харесваше й, че е преуспяваща в този откачен и измамен свят на развлекателния бизнес, в който работеше. (Да, понякога се чувстваше разочарована и уплашена, но непрекъснато си напомняше, че предпочита да бъде уплашена, отколкото отегчена.) Непрекъснато си повтаряше, че е в състояние да се справи, защото си има необходимия баланс. Има си своето семейство като оазис сред бурните води на бизнеса.

Претърколи се настрани и сви крака. Каза си, че няма да плаче. Но вече всичко е изгубено и тя не можеше да разбере защо. Винаги бе смятала, че тя, Шейн и децата живеят добре заедно. И незнайно защо се сети за рибката на Тайлър — Синия пират. Беше му купила китайската бойна рибка в началото на миналото лято и той бе настоял да я вземат с тях в Дарк Харбър, щата Мейн, където бяха отишли на двуседмична почивка, защото това беше новият любим курорт на всички важни хора от Холивуд. Синия пират бе удостоен със статуса на член на семейството и по-голямата част от пътуването до Мейн бе преминало в старание да запазят живота на проклетата рибка, особено след като Шейн неволно я бе оставил в ледената вода на една хотелска мивка. Оцеляването на Синия пират се превърна във водеща тема на цялата почивка — от онези истории, на които, според Уенди, семейството щеше да се смее и след двадесет години, когато децата пораснат и започнат да се прибират у дома само за ваканциите. Угризенията обхванаха цялото й тяло като отрова. Това вече не можеше да се случи. Как ще изглежда бъдещето на семейството без Шейн? Какво ще се случи с тези мили семейни истории?

Знаеше, че повече няма да може да заспи. Напоследък всяка нощ и всеки ден бяха такива — разклащани от раздразненията на неизвестността. Уенди беше уплашена. Едва сега си даваше сметка, че бе прекарала голяма част от живота си в таен, неизказан страх. Страх от самотата, страх от това да остане без мъж. Страх от това, че хората ще я помислят за недостатъчно добра, за да задържи някой мъж. Дали това не бе една от причините, поради които полагаше такива неимоверни усилия да бъде преуспяваща бизнес дама? За да може да си купи мъж? „Да, щом съм успяла да си купя един мъж — помисли си сега тя с горчивина, — имам големи шансове да си купя и друг.“

Щеше да стане и да се заеме с работата си. Още преди много време си бе дала сметка, че единственият начин да облекчи страховете си, е да работи все повече и повече. Часът вече беше пет сутринта. Тревожен, черен час. Но тя си наложи да стане от леглото и да отиде да си измие зъбите. Влезе в кухнята и направи кана кафе. Отнесе чашата си в кабинета и седна на евтиното метално бюро. Бюрото беше останало от Шейн, от годините му в колежа, и той бе отказал да се раздели с него по някакви си свои, сантиментални причини. И тя бе решила да не го насилва. Винаги бе проявявала уважение и толерантност към неговите специфични предпочитания. Нямаше да може да изтърпи съпруг, който да й казва какво да прави и какво не, и още през втората година от брака им я бе осенила мисълта, че ключът към добрия брак е нещо много простичко — да се отнасяш към другия така, както би искал да се отнасят към самия теб.

Ала очевидно това не се бе оказало достатъчно.

Взе най-горната папка от купа със сценариите на бюрото й. Осени я мисълта, че купчината със сценарии се бе превърнала в неизменен атрибут на ежедневието й вече повече от двадесет години. Папките се озоваваха в дома й по куриер за четене през уикендите, изпращани чрез вътрешна ускорена поща до екзотични места, подмятани по торби и чанти в коли, влакове и автобуси. И тя ги четеше всичките. Досега бе прочела сигурно най-малко пет хиляди сценария. И както изглеждаше, няма да има край. В съзнанието й внезапно изникна депресираща картина от нейното бъдеще. Всичко щеше да бъде почти същото, каквото беше сега, само дето тя ще бъде по-стара, много уморена и страшно сама. Дори и сега имаше дни, когато си мечтаеше да легне да спи и да не стане цяла седмица.

Отвори папката, прочете пет страници от нея и я остави, раздразнена от една сцена, в която майка укорява двадесет и пет годишната си дъщеря, че все още не се е омъжила. Погледна корицата със съзнанието, че подобен сценарий би могъл да бъде написан само от мъж, при това доста млад — само мъжете днес продължаваха да вярват, че единственото, което една майка иска за дъщеря си, е добър брак. Но за нейна огромна изненада текстът се оказа излязъл изпод перото на жена — Шаста някаква си. Но какво име е това, за бога?! Шаста! И което беше още по-важно — що за жена е тази Шаста?! Не беше ли чувала тази Шаста, че клишето за майките, отчаяни да не би дъщерите им да останат стари моми, е вече отживелица?!

Хвана химикала, написа едно голямо „НЕ“ върху корицата и бутна сценария настрани.

Вдигна следващия сценарий от купчината и смъкна очилата си по-надолу на носа, за да вижда по-добре. Напоследък забелязваше, че думите от страниците й се съпротивляват все по-упорито и не желаят да застанат на фокус. Но същото се отнасяше и за мозъка й. И той отказваше да застане на фокус. Непрекъснато отскачаше към майката на Шаста. Е, сигурно все още има и такива жени, които вярват, че единственият начин, по който жената би могла да се утвърди, е чрез съпруга и децата си. Уенди открай време се чувстваше в непреодолима дисхармония с този вид жени — онези, които смятат, че е прекрасно да бъдеш домакиня и да си зависима от своя съпруг. Съвсем доскоро отношението й към тези, „другите“ жени се бе превърнало за нея в политическо или религиозно кредо, с което тя не си позволяваше никакви морални компромиси. Ала напоследък не беше чак толкова сигурна в правотата си.

Катализатор за нейната преоценка се превърна един разговор, който бе провела с майка си преди два дена беше й се обадила, за да я уведоми, че двамата с Шейн са се разделили. Беше напълно уверена в подкрепата на майка си. Години наред Уенди бе смятала, че майка й е нейният най-верен поддръжник, и бе живяла с убедеността, че е толкова преуспяваща благодарение на нейното разбиране. Беше сигурна, че по време на детството и на юношеството й нейната майка й е предала неизказаното послание, че не трябва да завършва живота си като нея — една обикновена домакиня — и че е огромна грешка да бъдеш зависима от мъж, особено от такъв като баща й. Майка й бе родила четири деца и никога не бе работила и имаше дни, когато не бе в състояние да стане от леглото. Страдаше от депресия, разбира се, но в онези години никой не се сещаше да постави подобна диагноза, а оставането, а леглото по цял ден се считаше за нещо напълно нормално за всяка многодетна майка от предградията. Вероятно би трябвала да се сърди на майка си за това — за часовете наред след училище, когато чакаше майка си да дойде да я вземе, а тя така и не се появяваше, и за срама, който изпитваше. Но Уенди обичаше майка си с онзи особен вид страст, който е напълно сляп за човешките грешки. Може би майка й е била постоянно на ръба, била е истеричка, ала Уенди си я спомняше като красива и чаровна жена, а стига да поискаше — дори и като най-бляскавата дама в квартала. Вярваше, че именно тя я е подтикнала да върви напред и да жъне успех след успех.

Или поне го мислеше до момента, когато й съобщи за случилото се с Шейн.

— О, Уенди — бе въздъхнала майка й, — това беше просто въпрос на време!

— Въпрос на време ли?! — извика шокирана тя. Очакваше от майка си съчувствие, а не порицание.

— Просто си знаех, че рано или късно ще се случи. Подобни бракове никога не оцеляват. Не са естествени.

Уенди остана като попарена.

— Но аз си мислех, че вие с татко обичате Шейн!

Майка й въздъхна и обясни:

— Да, обичахме го, но като човек, а не като съпруг. И винаги сме били на мнение, че този брак няма да просъществува дълго.

Уенди ахна и извика:

— Но той просъществува цели дванадесет години!

— Само защото Шейн е изключително ленив. Двамата с баща ти винаги сме смятали, че някой ден на Шейн просто ще му писне и ще си тръгне. Години наред ми се искаше да те предупредя, но не исках да те тревожа.

— Но ме тревожиш сега! — извика на свой ред Уенди. — И не мога да разбера защо!

— Просто ми се искаше да се омъжиш за някой преуспяващ мъж и да не ти се налагаше да работиш толкова много! — изтъкна майка й. — И тогава нищо от тези неща нямаше да се случи.

Уенди зяпна.

— Но аз си мислех, че ти се гордееш с мен, с моите успехи! — Очите й се насълзиха. Да не би сега и майка й да я изоставя?

— Естествено, че се гордея с теб! Но не е необходимо да завладяваш целия свят, за да се считаш за преуспяваща! Най-много от всичко съм си мечтала да бъдеш щастлива! И винаги съм смятала, че щеше да имаш далеч по-щастлив брак с някой адвокат или банкер. Можеше да си раждаш деца и пак да поработваш понякога, ако толкова много държиш!

Уенди бе дотолкова шокирана, че се наложи да се хване за ръба на бюрото, за да не падне. Такова ли бъдеще си е представяла майка й за нея?

— Значи си искала да работя някаква крастава работа, така ли?! — извиси глас тя.

— Е, не непременно крастава, както ти се изрази — отговори търпеливо майка й. — Но щеше да бъде много по-добре съпругът ти да издържа семейството. — Тук бе направила неочаквана пауза, след което бе добавила: — Знам, че не ми вярваш, скъпа, но браковете сработват само тогава, когато мъжът изкарва повече пари. За да останат в рамките на брака, мъжете се нуждаят от импулс. За тях това са парите. Печеленето на добри пари им помага да се чувстват велики и незаменими. Да се чувстват добре със себе си!

— Ами аз?! — попита Уенди невярващо, а гласът й се превърна почти с писък. — Нямам ли и аз правото да се чувствам добре със себе си?

Майка й въздъхна и отговори:

— Не приемай превратно всяка моя дума! — Точно тук Уенди осъзна, че години наред е правила точно това. — За жените съществуват множество начини да се чувстват добре със себе си. Те си имат децата, имат си и къщите. А мъжът има едно-единствено нещо — работата си. И ако жената му я отнеме, не може да очаква от него да се задържи задълго в семейството!

„Това наистина ли е майка ми?!“ — помисли си ужасена Уенди. Не е възможно нейната собствена майка да има подобни схващания! Ала изведнъж си даде сметка, че през последните двадесет години двете с майка й никога не бяха обсъждали вижданията си относно секса и човешките взаимоотношения. Майка й никога не бе споделяла с нея мнението си за мъжете и жените и за ролите, които трябва да играят, така че Уенди бе просто приела, че двете с майка й се разбират перфектно. Възможно ли е и всичко друго, което беше приемала за даденост относно връзките си, да е било погрешно?

— Мамо, защо си толкова гадна с мен?

— Просто си мисля за всички хубави двойки из града, които виждам — отбеляза майка й. — Много двойки на твоята възраст, с деца. Мъжете си имат бляскави кариери, жените им също работят. Но освен това имат време да водят децата си на извънкласни мероприятия.

— Да не би да твърдиш, че моите деца са лишени от нещо? — извика Уенди.

— О, нищо подобно! Знам, че си имат всичко! Даже в повече! — сряза я майка й. — Но не това имах предвид. Исках да ти кажа, че тези двойки изглеждат щастливи.

— Но кои са те? Какво работят? Какви позиции в обществото имат?! Случайно някой от тях да е президент на голяма филмова компания?

— Това не е толкова важно — изрече превзето майка й.

— Напротив, важно е! — сряза я този път Уенди. — Това е най-важното нещо на света! И точно в него е разликата между тях и…

— Но изобщо не означава, че ти не можеш да имаш нормална връзка.

— Аз имах нормална връзка!

— Искам да кажа с мъж, който е поел прехраната на семейството — подчерта майка й. — Мъжете имат огромно его. Тази работа с жената, отговаряща за всичко… в брака просто не се получава!

Уенди си пое дъх и накрая попита:

— Колко мъже познаваш, които са по-преуспяващи от мен? — И по някаква странна причина си спомни за Селдън Роуз.

— Може пък да не е необходимо да си чак толкова преуспяваща!

Последното изявление беше толкова абсурдно, че Уенди не можеше да гарантира как ще реагира. Затова просто затвори.

Мразеше да се кара с майка си. От неразбирателството им я заболя. Много я заболя. И всичките тези години си бе съдирала задника от работа не само за да издържа Шейн и децата, но и да може да поеме грижата за майка си, когато настъпят старините й.

Уенди взе чашата си с кафе и се запъти към прозореца. От онзи фатален разговор изобщо не бе разговаряла с майка си и този факт бе поредният товар, който тежеше на раменете й. Защо започна да губи всички, на които държеше? Защо съдбата я наказва така?

Вторачи се в сивотата на мрачната зора. Искаше й се да може да забрави всичко, казано от майка й, но вместо това установи, че е принудена да приеме редица, макар и твърде неудобни за нея, истини. Ако беше успяла да си намери мъж, който би могъл да я издържа и да се грижи за нея, дали нещата щяха да бъдат по-различни? Нямаше представа за отговора, защото подобна вероятност никога не бе стояла пред нея като алтернатива — една болезнена истина, която, както наскоро разбра, майка й така и не е успяла да приеме.

Хората непрекъснато твърдяха, че жените имат избор, но нещата не стояха точно така. Жените въобще не притежаваха онази пълна торба с възможности, за които всички говореха — една болезнена истина, която Уенди започна да схваща още в колежа. Някъде към втори курс вече бе стигнала до заключението, че на този свят има два основни типа жени: жени, по които мъжете полудяват, влюбват се и накрая се женят за тях и започват да ги издържат; и жени, които, по неизвестно какви причини, не предизвикват чак такива страсти в мъжките души — или поне не онези велики страсти, които биха ги накарали да започнат да ги издържат. И паралелно с това тя бе разбрала, че нейното място е във втората категория, което ще рече, че ако иска да има дълготрайна връзка с някой мъж, то ще трябва да разполага и с нещо допълнително, което да му предложи.

Затова си състави житейски план: да компенсира пред мъжете липсата си на красота с трудолюбието и ефективността си, със своята независимост, със способността си да се грижи за себе си — а оттам и за тях.

И планът й беше сработил. Някъде между часовете, прекарани като асистентка, когато беше подложена на всякакви обиди и унижения, когато работеше до среднощ, когато само разнасяше сценарии и когато започна да се издига по стълбицата на развлекателния бизнес, започнаха да валят и реалните материални придобивки. Пари, апартаменти, красиви дрехи и коли, всички до едно платени гордо от нейния джоб. Казваше си, че не се „нуждае“ от мъж, че „няма нужда“ да играе игрички.

Но това се бе оказало чиста лъжа.

Но всъщност бе играла игрички, и то какви! Бе работила над Шейн още от самото начало въпреки подсъзнателните си подозрения, че той не държи особено да бъде с нея. Беше се самоубедила, че накрая ще успее да го прекърши и да го накара да прозре истинската й стойност. Когато разбере колко много може да стори тя за него, няма начин да не я обикне. В началото, когато беше още в периода на убеждаването му да остане с нея, Уенди бе предпочитала да си затваря очите, ако усетеше, че той се заглежда по други жени. Никога не си позволи да го критикува, непрекъснато му повтаряше, че е гений (когато всъщност именно той трябваше да повтаря на нея, че е гений). Грижеше се за него като майка. Че и нещо повече. Никога не му отказваше хубава храна и хубав секс. И ето че накрая той се беше предал. Призна му, че го обича едва след втория месец на връзката им. А на него му трябваха цели две години, докато събере този кураж.

Да, тя го беше купила. И в ролята на купувача си мислеше, че е в безопасност.

Майка й е напълно права. Държа се като арогантна глупачка.

Уенди усети как цялото й тяло се стяга. Осъзнаването на тази болезнена истина се плъзна и я обхвана като отрова.

Открай време бе настоявала, че двамата с Шейн имат нов модерен тип брак — бракът на бъдещето! Но всъщност бракът им не беше нищо повече, освен традиционния, само че с разменени роли. И колко пъти бе наричала Шейн уж на шега „перфектната съпруга на един изпълнителен директор“?

Тази фраза задължително бе предизвиквала хихиканията на колегите й по ранг и мълчаливото съгласие на колежките й. Иначе пред Шейн никога не го беше изричала, макар че той сигурно бе доловил тези тайни нападки срещу мъжкото му его. И надали ги е харесал.

Уенди обори глава в ръцете си. Как можа да се случи това?! Кога точно се объркаха отношенията им? Не че не бе искала Шейн да работи. Беше го подкрепяла във всичко, което се бе опитвал да прави. Проблемът бе съвсем простичък — Шейн просто не бе особено добър в нищо. Липсваше му необходимата издръжливост, хранене нереалистични очаквания и не можеше да носи критика. Беше много арогантен. Хората му даваха възможност да направи нещо полезно (обикновено заради нея) и след като той закъсняваше със сроковете и започваше да се кара и да се прави на велик, те просто отказваха да имат каквото и да било общо с него. На Уенди често й се искаше да му обясни, че не е достатъчно талантлив, за да прави подобни сцени, но как се казва такова нещо на друг човек, особено ако си омъжена за него?!

Ами ако наистина зависеха от неговите доходи? Ужас! Щяха да бъдат последните бедняци! Никога нямаше да могат да си позволят всичко това, което имаха сега.

Сега тя огледа с погнуса жалкото подобие на кабинет, пълната липса на ред в него. И останалата част от жилището им беше в този вид — огромно празно пространство, парцелирано със стени от талашит, предназначени да създадат някакво подобие на стаи. В договора й с „Парадор Пикчърс“ имаше клауза, че филмовата компания (или по-точно „Сплач-Върнър“) се задължава да й възстанови петдесет процента от стойността на генералния ремонт на жилището й, но не повече от половин милион долара. Освен това бяха длъжни да й оборудват и лична прожекционна зала. Преди две години тя бе възложила на Шейн ръководството на ремонта (защото си мислеше, че ще бъде добре за него и за егото му — да свърши нещо полезно и реално), но той отново се бе провалил. Веднага бе започнал да се кара с всеки от тримата предприемачи, които бе наел, така че хората издържаха само две седмици и напуснаха. След това бе заявил, че сам ще се справи по-добре от тях. И накрая не направи нищичко.

На Уенди изобщо не й пречеше да се заеме и сама — знаеше, че асистентът й Джош лесно ще й намери нова строителна фирма, но в присъствието на Шейн не смееше да направи нищо. Знаеше, че подобен ход ще го накара да се почувства като провалил се за пореден път, а тя се стараеше да не му натрапва своя авторитет (който се приемаше и без това за даденост, тъй като и без друго тя изкарваше всички пари за семейството). И така, колкото и неудобно да беше, жилището им си бе останало в стария вид. Тя си казваше, че може би така е по-добре — тъкмо няма да принуждава Шейн да се чувства малоценен на фона на нейния (напълно недостижим по негово мнение) успех. В подобен апартамент той можеше да живее с илюзията, че нейното ниво на успех е все още в неговия обхват — или най-малкото, ако някога все пак започнеше да изкарва пари, да го улесни в самозаблудата, че може да си позволи подобен дом.

Е, очевидно нито един от стратегическите й ходове не се оказа достатъчно хитър, за да излъже Шейн Хийли. И сега, останала само с горчивината си, тя се сети, че хората обикновено виждат редица плюсове в житейските промени. Но какви са плюсовете в нейния случай? Да, един от тях бе, че сега, когато него го нямаше, вече нямаше да й се налага да се съобразява с така крехкото му его. Можеше да си позволи да блесне с цялата си сила. И първото нещо, което ще направи, е да направи истински ремонт на жилището си. Ще наеме строителна фирма и вътрешен дизайнер по свой вкус. Може би ще си направи спалнята цялата в бяло. Когато беше малка, непрекъснато си мечтаеше за къща, цялата чиста и бяла, с дълги дантелени завеси. Но когато се омъжи за Шейн, бе принудена да потисне тази своя фантазия, защото веднага схвана, че на него изобщо няма да му хареса.

Но сега вече беше свободна. Душата й се надигна и се огледа предпазливо, като току-що родено пале, запознаващо се с новия въздух. Може пък напускането на Шейн да се окаже не чак толкова лошо. Може пък да се окаже нова възможност, втори шанс да постигне всички онези неща, които се бе постарала да забрави, само и само да живее с Шейн.

Изпълнена с непозната досега решимост, тя взе отново сценария, написан от младата жена на име Шаста, готова да й даде и на нея втори шанс. Уенди си имаше неписано правило — не отхвърляше сценарий, докато не прочетеше минимум двадесет и пет страници от него (някои изпълнителни директори се задоволяваха само с десет, но тя изтъкваше, че ако някой си е направил усилието да напише пълен сценарий, тя пък би могла да се постарае да открие някакви положителни страни в него). Освен това сега не беше време за снижаване на стандартите, а за повишаването им. Отвори папката, готова да се концентрира, но в момента, в който обърна страницата, погледът й неволно падна върху купчина пликове, струпани отдолу.

Затвори папката с дълбока въздишка. Сигурно беше редовната поща, може би от изминалия месец беше оставила Шейн да отговаря за преглеждането на пощата и за плащането на сметките, но сега, когато него го нямаше, прислужницата просто е струпала всичко на бюрото й. Реши да прегледа набързо пликовете и да отдели сметките, с които щеше да се оправи после.

Няколко от пликовете бяха с логото на „Американ експрес“. Загледа се озадачено в тях. Нещо не беше както трябва. Тя имаше само две карти „Американ експрес“ — едната беше черна, служебна (където Шейн беше само вторичен титуляр на сметката, за спешни случаи), а другата платинена, лична. Единият от пликовете беше доста дебел, а останалите четири — тънки. Именно тези, тънките, я притесниха най-много. Те бяха от заплашителните, които банката изпращаше, когато клиентите превишават кредита си. „Не е възможно!“ — помисли си тя и се смръщи, а после разкъса първия плик.

Разпечатката беше от нейната сметка „Центурион“. Хвърли набързо поглед през цифрите, но когато стигна до долу, усети, че й се завива свят. Трябва да има някаква грешка! Цифрата гласеше: 214 О87.53 долара.

Ръцете й се разтрепериха. Не може да е вярно! Очевидно някой счетоводител е допуснал грешка с нулите! После взе дебелия плик, разкъса и него и този път устата й се разтвори в ням писък, когато видя последната цифра.

Имаше начисления на стойност 14 087.32 долара, които си бяха съвсем нормални. Но най-горе в колонката се мъдреше кредит от 200 000 долара, начислен по сметката на Шейн!

Уенди се изправи, пусна листа върху бюрото и се хвана за главата, като че ли опитвайки се да предотврати експлодирането й. Как е могъл да го направи?! Но практически погледнато, е било напълно възможно — той разполагаше със своя собствена карта и единственото, което до този момент го бе възпирало да не го направи, бе фактът, че тя му вярваше. И сега си даде сметка, че не е трябвало да му вярва. Даде си сметка, че някъде дълбоко в себе си още отначало е знаела, че това някой ден ще се случи, беше неизбежно. Интуицията й открай време й беше подсказвала, че някой ден Шейн ще й спретне подобен номер.

Това беше последната капка. Последният пирон в ковчега на техния брак. Дори и до момента да бе имала някакви надежди за повторното им събиране и ново начало, Шейн бе направил всичко възможно да гарантира невъзможността му.

После й причерня и гневът я сграбчи в острите си нокти. Двеста хиляди долара плюс данъците си бяха цели четиристотин хиляди долара! Четиристотин хиляди, спечелени с пот на челото долари! Имаше ли Шейн някаква представа как се изкарва подобна сума пари?!

Ще го убие! Ще направи всичко възможно той да й възстанови всеки цент, ако ще и за това да му трябват двадесет години!

Уенди вдигна телефона и набра мобилния телефон на измамния си съпруг. Въобще не й пукаше колко е рано — беше крайно време да му прочете правата и да се увери, че той си е научил мястото в този свят. Но телефонът, естествено, се включи на гласова поща.

Затвори. Няма да му оставя съобщение. Ще отиде право в квартирата му и ще се изправи очи в очи с него. И ще го стори веднага, както е така, с одърпаната си стара пижама. Гневът я отнесе до спалнята, където нахлузи на бос крак древните си маратонки, които носеше вкъщи.

После се закова на място. Не можеше да излезе, когато й се прииска. В къщата я чакаха три деца.

Хрумна й ужасяваща идея. Може да излезе сега, докато децата още спят, да се накрещи на Шейн и само след половин час да си е обратно у дома. И децата така й няма да разберат нищо.

Сведе поглед към краката си — черните маратонки стърчаха нелепо изпод синята й памучна пижама. Заради Шейн бе започнала да откача. Само бедните оставяха малките си деца сами у дома! Бедните, които знаеха, че нямат никакъв друг избор, или които се чувстваха дотолкова съсипани от безмилостния си, безполезен живот, че изобщо не им пукаше. Подобни случаи можеха да се прочетат всеки ден в „Ню Йорк поуст“. За родители, оставили децата си сами, а после се случва нещо и децата умират. Обикновено виновни бяха мъжете. Докато майките са на работа, бащите решават да отскочат до кръчмата за по една бира с приятели и заключват децата си сами вкъщи.

Погледна ръчния си часовник. Наближаваше шест сутринта. Госпожа Минивър ще пристигне едва след час. Нищо не й пречи да я изчака и после да се изправи срещу Шейн.

Но това си беше цял час! Гневът отново я завладя. Познаваше се и знаеше, че няма да може да се концентрира върху нищо друго. Не искаше да е така. Трябваше да работи! Трябваше да се вземе в ръце! И като че ли останалите грижи й бяха малко, та сега ще трябва да се отбие в банката и да заличи името на Шейн от всичките си сметки!

И това беше мъжът, когото тя бе избрала за баща на своите деца!

Обърна се и се отправи към банята. Шейн ще си плати за всичко! Щом е решил да й краде парите, тя пък ще му вземе децата! Още днес ще си наеме адвокат и ще направи всичко възможно да го изтрие от живота си веднъж завинаги! Нека се пържи в собствен сос! Нека види как се живее в реалния свят — в света, където всички хора работят! Нека проумее какво означава да си истински мъж!

Влезе под душа и докато горещата вода се стичаше върху нея, внезапно си спомни, че днес е събота. Госпожа Минивър не идваше в събота. А Шейн бе заявил, че през уикенда няма да бъде в града и че никой няма да може да се свърже с него.

Боже, няма спокойствие!

И тогава от гърдите й се изтръгна вопъл — подобно на някаква чужда, извънземна сила. Толкова мощен прилив на отчаяние, че имаше чувството, че коремът й ще се пръсне на две. Толкова разтърсващо безсилие, че й се наложи да сграбчи завесата на душ-кабината, за да не падне. Приклекна бавно и седна с кръстосани крака под силната водна струя. После започна да се люлее напред-назад като полудяла. Една част от нея се бе превърнала в беззащитно животинче — хълцащо и плачещо. Ала друга част беше като че ли отрязана, наблюдаваща безпристрастно отстрани. И тази част си мислеше: „Аха, значи на това му викат да ти се къса сърцето! Странно е как иначе клишираните емоционални описания се оказват напълно подходящи за шепата случаи, когато наистина изпадаш в тези състояния!“ Сърцето й наистина се късаше, в буквалния смисъл на думата. Всичко, в което беше вярвала, на което беше разчитала и на което се беше доверявала, й беше откъснато, завинаги отнето.

Години на уж неоспорими истини се ломяха една след друга като сухи клонки на изгнило дърво. Никога повече няма да бъде в състояние да повярва в нещата, в които бе вярвала досега. Но тогава в какво, по дяволите, ще вярва?!