Червената кралица

Март 1457

Пратка – разнасяна от едно място на друго, предавана от един собственик на друг, разопакована и опакована от всеки, когато поиска – това е всичко, което представлявам. Съсъд, който трябва да износва синове на един или друг благородник: едва ли има значение чий. Никой не ме вижда такава, каквато съм: млада жена от изтъкната фамилия с кралски връзки, млада, изключително набожна и благочестива жена, която заслужава – Бог е свидетел! – някакво признание. Но не, след като са ме доставили в замъка Ламфи с носилка, сега яздя към Нюпорт на дебел късокрак кон зад един прислужник, без да мога да видя нищо от пътя пред себе си. Зървам кални нивя и бледи пасища само през движещите се в тръс редици на войниците. Те са въоръжени с пики и бойни тояги, и носят на яките си знака с герба на Тюдорите. Джаспър язди начело, на бойния си кон, и ги е предупредил да бъдат готови за засада от хората на Хърбърт, да очакват и неприятности по пътя от банди крадци.

Щом се приближаваме до морето, съществува и опасността от грабителски пиратски шайки. Ето как съм защитена. Ето каква е страната, в която живея. Именно това един добър крал, един силен крал, би трябвало да предотврати.

Минаваме под подвижната решетка на крепостната врата на Грийнфийлд Хаус, и портата се затръшва зад нас. Слизаме от конете във вътрешния двор пред къщата, и майка ми излиза да ме поздрави. Не съм я виждала от почти две години, от сватбения си ден, когато тя ми каза, че няма повод за страх. Сега, когато се приближава към мен и аз коленича за благословията ѝ, съзнавам – тя ще разбере от лицето ми, че знам, че ме е лъгала през онзи ден, защото се изправих пред страха от самата смърт и научих, че тя е готова да ме пожертва заради един внук. Тя нямаше от какво да се страхува – следователно е била права за себе си. Но аз имах много причини да се страхувам.

– Маргарет – казва тя тихо. Полага длан върху главата ми за благословия, а след това ме повдига и ме целува по двете бузи. – Пораснала си! И изглеждаш добре!

Копнея да ме вземе в обятията си, да ме прегърне и да ми каже, че съм ѝ липсвала, но това би означавало да си пожелавам различна майка, а тогава щях да съм различно момиче. Вместо това тя ме поглежда с хладно одобрение, а после се обръща, когато вратата на къщата се отваря и излиза херцогът.

– Ето дъщеря ми – казва тя. – Лейди Маргарет Тюдор. Маргарет, това е твоят сродник, Бъкингамският херцог.

Правя нисък реверанс. Този херцог особено много държи на положението си: говори се, че отнесъл до парламента въпроса за ранга си, за да постанови кой трябва да върви зад него. Той ме повдига и ме целува по двете бузи.

– Вие сте добре дошли – казва той. – Но сигурно ви е студено и сте уморена от пътуването. Влезте вътре.

Къщата е обзаведена с разкош, който почти съм забравила, след като прекарах тези години заточена в Ламфи и Пемброук. Дебели гоблени затоплят каменните стени, а дървените греди по таваните са позлатени и боядисани в ярки цветове. Навсякъде гербът на херцога е очертан с прясна златна боя. Тръстиките, с които е покрит подът са свежи и благоуханни, така че във всяка стая се усеща лек аромат на билки и лавандула, във всички големи каменни огнища има пламтящи пънове, а наоколо обикаля момче с кош, за да внася още подпалки. Дори момчето, което разнася подпалките, е облечено с ливреята на херцога: казват, че той има на свое разположение малка армия, винаги облечена и въоръжена. Момчето има дори ботуши. Мисля си за босоногите и раздърпани слуги в дома на съпруга си, и се чувствам малко по-добре заради този годеж, ако благодарение на него ще вляза в дом, който се поддържа чист, с прилично облечени слуги.

Херцогът ми предлага разреден ейл, който е загрят и подсладен, за да ме затопли след мразовитото пътуване. Докато отпивам от него, Джаспър влиза в стаята заедно с друг, по-възрастен мъж, със сивееща коса на слепоочията, с бръчки по лицето: трябва да е поне на четирийсет. Поглеждам Джаспър, за да ми представи този непознат, и когато виждам сериозното му лице, разбирам. С леко шокирано ахване осъзнавам, че този стар човек е Хенри Стафорд, и че стоя пред новия си съпруг. Той не е млад мъж като Едмънд – а Бог е свидетел, че Едмънд беше твърде стар и твърде тежък за мен. Не, този път са избрали мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, достатъчно стар да ми бъде дядо, да бъде някой от моите предци. Той е на четирийсет години, на петдесет, вероятно на шейсет. Осъзнавам, че съм се втренчила, и почти забравям да направя реверанс, докато майка ми изрича рязко: «Маргарет!", аз промърморвам: "Извинете", и се отпускам в жест на смирение пред поредния мъж, който ще ме накара да живея с него където избере и ще ми направи нов наследник за рода Ланкастър, независимо дали това ми харесва или не.

Виждам, че Джаспър е свел намръщен поглед към ботушите си, но вдига глава, за да поздрави майка ми с обичайната си любезност, и се покланя на херцога.

– Виждам, че сте опазили дъщеря ми през тези изключително тревожни времена – казва му майка ми.

– Ще опазя цял Уелс, ако мога – отвръща той. – Изглежда, че най-сетне печелим позиции. Завладях отново замъците, които привържениците на Йорк превзеха, а Уилям Хърбърт бяга, крие се. Ако остане в границите на Уелс, ще го заловя. Ние, Тюдорите, сме много обичани тук: все някой ще го предаде в ръцете ми.

– А после? – пита го Бъкингамският херцог. – После какво?

Джаспър свива рамене. Знае, че това не е въпрос за съдбата на Уилям Хърбърт, нито дори на Уелс. Това е въпросът, който всеки англичанин си задава напоследък: После какво? Как можем да продължим с един кралски двор, толкова непопулярен, че дори се е пренесъл извън Лондон? Как можем да продължим с един крал, който ненадейно потъва в унес и оставя начело на държавата кралица, мразена от толкова много хора? Как можем да се изправим пред бъдещето, когато техният наследник е само едно малко болнаво момче? Как можем да сме в безопасност, когато кралството незабелязано преминава в ръцете на нашите врагове, династията Йорк?

– Опитах се да преговарям с Ричард Йоркски и неговия съветник, граф Уорик – казва Джаспър. – Знаете колко усърдно се опитвах да ги убедя да работят с кралицата. Говорих многократно с кралицата. Но тя изпитва ужас от тях и се страхува, че ще посегнат на нея и сина ѝ следващия път, когато кралят заболее. А те на свой ред се опасяват, че тя ще ги унищожи, когато кралят е достатъчно добре, за да извърши каквото тя му нарежда. Не виждам решение.

– Дали може да бъдат отпратени от страната? – предлага Бъкингам. – Единият – в Кале? Навярно можем да изпратим Йорк в Дъблин?

Джаспър свива рамене:

– Не бих спал спокойно в леглото си нощем, като зная, че са далече от нашите брегове начело на собствените си армии – казва той. – От Кале те имат контрол над Ламанша: никое южно пристанище няма да е в безопасност. От Дъблин, Ричард Йорк би могъл да събере армия и да тръгне срещу нас. А ирландците вече обичат Йорк като крал.

– Може би кралят ще остане в добро здраве този път – предполага майка ми с надежда.

От неловкото мълчание, последвало тази реплика, осъзнавам колко тежко се е разболял негова светлост.

– Може би – казва херцогът.

Не губят време за ухажване между Хенри Стафорд и мен. Не губят време да ни дадат дори един миг, за да се срещнем. Защо да го правят? Това е работа за адвокатите и служителите в домакинството, които управляват богатството. Дори ако Хенри Стафорд и аз се намразим мигновено, това не би имало значение. Изобщо няма значение, че не искам да се омъжвам, че се страхувам от сватбата, страхувам се от консумирането на брака, страхувам се от раждането, страхувам се от всичко, свързано с това да бъда съпруга. Никой дори не пита дали съм изгубила детското си чувство за призвание, дали все още искам да бъда монахиня. Абсолютно никой не се интересува какво мисля. Третират ме като обикновена млада жена, отгледана да се омъжи и да сподели легло, и тъй като не ме питат какво мисля, нито забелязват какво чувствам, абсолютно нищо не ги разколебава.

Изготвят договорите, и ние ги подписваме. Отиваме в параклиса, и пред свидетели и пред свещеника си даваме клетва да се оженим през януари, така че да имам една година да бъда в траур за първия си брак, който ми донесе толкова малко радост и свърши толкова скоро. Ще бъда на четиринайсет години, а той няма да е точно на четирийсет, но за мен въпреки това ще е старец: на трийсет и три години.

След годежа се връщаме в къщата, и двете с майка ми сядаме, заобиколени от дамите си, в дневната стая на горния етаж, където гори огън, и слушаме как музикантите свирят. Придърпвам столчето си малко по-близо до нея, за да можем поне веднъж да разговаряме насаме.

– Помниш ли какво каза, преди да се омъжа за Едмънд Тюдор? – питам я аз.

Тя поклаща глава и извръща поглед, сякаш иска да избегне този разговор. Напълно сигурна съм, че не иска да я упреквам, задето ми каза, че няма от какво да се страхувам, след като е наредила на собствената ми гувернантка да ме остави да умра.

– Не, не си спомням – казва тя бързо. – Имам чувството, че е било преди години.

– Каза, че не мога да се измъкна като страхливка, както се е измъкнал баща ми.

Тя трепва, стъписана от факта, че изобщо назовавам човека, който е бил погребан в мълчание толкова дълго.

– Така ли?

– Да.

– Не мога да си представя какво съм имала предвид.

– Е, какво направи той?

Тя се извръща с престорен смях:

– Нима си чакала през всичкото това време да поискаш от мен да обясня някаква глупост, която съм казала пред вратата на църквата?

– Да.

– О, Маргарет, толкова си... – тя млъква рязко и аз чакам да чуя каква съм, та отмята по този начин глава заради мен и се намръщва. – Толкова ужасно сериозна си.

– Да – кимвам. – Това е вярно. Много сериозна съм, почитаема майко. Бих предположила, че досега вече сте го разбрала. Винаги съм била сериозен човек, усърден човек. А вие казахте нещо за баща ми, което мисля, че имам право да разбера. Приемам сериозно и това.

Тя става и отива до прозореца, гледайки навън, сякаш съзерцава тъмната вечер. Свива рамене заради непохватността на тази своя дъщеря, единственото ѝ дете с кръвта на фамилията Боуфорт. Придворната ѝ дама вдига поглед към нея, да провери дали не ѝ трябва нещо, и аз виждам погледите, които те си разменят. Сякаш всички знаят, че съм трудно момиче, и аз се изчервявам от смущение.

– О – въздиша майка ми. – Вече е минало толкова много време – казва тя. – На колко години си сега? Тринайсет? За бога, станало е преди дванайсет години.

– Тогава можете да ми кажете. Достатъчно голяма съм, за да узная. А ако вие не го сторите, тогава някой непременно ще ми каже нещо. Нима искате да питам слугите?

Червенината, която нахлува в лицето ѝ, ми подсказва, че не иска да питам слугите, че те са предупредени никога да не обсъждат този въпрос с мен. Преди дванайсет години се е случило нещо, което тя е искала да забрави, което е искала никога да не узная. Случило се е нещо позорно.

– Как умря той? – питам аз.

– От собствената си ръка – казва тя бързо и тихо. – Ако трябва да знаеш, ако настояваш да узнаеш позора му, той те заряза, заряза и мен, и умря от собствената си ръка. Чаках дете, бебе, което загубих. Изгубих едно бебе в потреса и скръбта си, бебе, което можеше да е син за династията Ланкастър; но той не помисли за това. Беше броени дни преди първия ти рожден ден; не го беше грижа достатъчно за нито една от двете ни, дори да те види как навлизаш във втората си година. И именно затова винаги съм ти казвала, че твоето бъдеще е в сина ти. Един съпруг може да дойде и да си отиде: може да си тръгне по своя собствена преценка. Може да отиде на война или да се разболее, или да посегне на себе си; но ако успееш да направиш така, че синът ти наистина да ти принадлежи, да бъде наистина твое творение, тогава си в безопасност. Едно момче е твой пазител. Ако беше момче, щях да излея живота си в теб. Ти щеше да си моята съдба.

– Но тъй като бях момиче, вие не ме обикнахте, а той не дочака до рождения ми ден?

Тя ме поглежда откровено и повтаря ужасните думи:

– Разбира се, тъй като ти беше момиче. Тъй като беше момиче, ти можеше да бъдеш единствено мостът към следващото поколение: не можеше да бъдеш нещо повече от средството, чрез което нашата фамилия ще се сдобие с момче.

Настъпва кратко мълчание, докато проумея убедеността на майка ми в моята незначителност.

– Разбирам. Разбирам. Имам късмет, че Бог ме цени, след като ти не ме цениш. Баща ми не ме е ценял.

Тя кимва, сякаш това няма особено значение. Продължава да не ме разбира. Никога няма да ме разбере. Никога няма да счете, че си струва да положи усилие, за да ме разбере. За нея аз съм, както толкова искрено ми казва сега, мост.

– Е, защо се е самоубил баща ми? – Връщам се към първото ѝ разкритие. – Защо би направил подобно нещо? Душата му е щяла да отиде в ада. Сигурно са изрекли безброй лъжи, за да уредят да бъде погребан на осветена земя. – Поправям се. – Ти трябва да си изрекла безброй лъжи.

Майка ми се връща и се отпуска на пейката до топлия огън.

– Направих каквото можах, за да защитя доброто ни име – казва тя тихо. – Както би сторил всеки човек от изтъкнат род. Баща ти се върна от Франция с разкази за победи, но после хората започнаха да шушукат. Казваха, че не е извършил нищо достойно, всъщност бил взел войските и парите, от които неговият командир Ричард Йоркски – големият герой – имал нужда, за да задържи френските земи за Англия. Ричард Йоркски постигал напредък, но баща ти му попречил. Баща ти обсадил един град, но този град бил погрешно избран, владение на херцога на Бретан, и той трябвало да го върне. Едва не изгубихме съюза с Бретан заради неговата глупост. Това щеше да струва скъпо на страната, но той не е помислил за това. Наложил данък в завоюваните области на Франция, за да събере пари, но той бил незаконен и – което е по-лошо – задържа всички приходи за себе си. Твърдеше, че имал голям план за кампания; но само водел войниците си наоколо в кръг, а после ги върна у дома без победа или плячка, така че те се озлобиха срещу него и заявиха, че не той е истинският им господар. Нашият крал го обичаше много, но дори кралят не можеше да се преструва, че се е справил добре.

В Лондон щеше да има разследване на поведението му: той избегна този позор единствено чрез смъртта си. Може би дори папата щеше да го отлъчи от църквата: Щяха да дойдат за баща ти и да го обвинят в държавна измяна, и той щеше да плати със смъртта си на ешафода, а ти щеше да изгубиш състоянието си, щяхме да бъдем лишени от граждански права, и съсипани: той ни спести това, но единствено намирайки убежище в смъртта.

– Отлъчване от църквата? – по-ужасена съм от това, отколкото от всичко друго.

– Хората пишеха балади за него – казва тя с горчивина. – Хората се присмиваха на глупостта му и се дивяха на нашия позор. Не можеш да си представиш срама от това. Защитих те от това, от неговия позор, а не получавам благодарност, задето съм го сторила. Ти си такова дете, та още не знаеш, че той е печално известен като големият пример на своето време за промяната на късмета, за жестокостта на колелото на съдбата. Беше роден с възможно най-прекрасни изгледи за бъдещето и прекрасни възможности, но бе сполетян от лош късмет, гибелно лош късмет. Още в първата си битка във Франция, когато потеглил на бой като момче, бил заловен и държан в плен седемнайсет години. Това му разбило сърцето. Смятал, че никого не го е грижа за него достатъчно, за да го освободи срещу откуп. Навярно това е поуката, която трябваше да ти предам – независимо от науките ти, независимо от твоя копнеж за книги, за домашен учител, за уроци по латински. Трябваше да те науча никога да не бъдеш неудачница, никога да не бъдеш без късмет като баща си.

– Всички ли знаят? – питам. Ужасена съм от позора, който съм наследила, без да зная. – Джаспър например? Знае ли Джаспър, че съм дъщеря на страхливец?

Майка ми свива рамене:

– Всички. Казахме, че е бил изтощен от кампанията, и че е умрял в служба на краля. Но хората винаги са склонни да клюкарстват за по-високопоставените от тях.

– А ние семейство без късмет ли сме? – питам я аз. – Мислиш ли, че съм наследила лошия му късмет?

Тя отказва да ми отговори. Изправя се и приглажда полата на роклята си, сякаш за да изтупа дребни сажди от огъня, или да прогони лошия късмет.

– Без късмет ли сме? – питам. – Почитаема майко?

– Е, аз не съм – казва тя отбранително. – Родена съм Бийчам, а след смъртта на баща ти се омъжих отново и промених името си. Сега съм Уелс. Но ти може да имаш лош късмет. Семейство Боуфорт може и да имат лош късмет. А може би ти ще промениш късмета им – казва тя с безразличие. – В края на краищата, имаше достатъчно късмет да родиш момче. Сега имаш наследник за Ланкастър.

Поднасят вечерята много късно: Бъкингамският херцог спазва дворцовите часове и не се безпокои от цената на свещите. Поне тук месото е по-добре приготвено и има повече допълнителни блюда със сладкиши и захаросани плодове, отколкото в замъка Пемброук. Виждам, че на тази маса, където всичко е толкова красиво, обноските на Джаспър са подчертано възпитани, и осъзнавам за първи път, че той живее като войник, когато е в пограничния си замък на самите предели на кралството, но е изискан придворен, когато се намира в изтъкнат дом. Той ме вижда, че го наблюдавам, и ми намига, сякаш ние двамата споделяме тайната как се справяме с живота си, когато не се налага да показваме най-доброто си поведение.

Вечеряме добре, а след това има забавление: няколко шута, жонгльор, и момиче, което пее. После майка ми ми кимва и ме отпраща в леглото, сякаш съм още дете, и пред толкова високопоставени личности аз не мога да сторя друго, освен да направя реверанс, за да ме благослови, и да си отида. На излизане хвърлям поглед към бъдещия си съпруг. Той гледа към певицата с присвити очи, с лека усмивка на уста. След като виждам този поглед, вече нямам нищо против да изляза. Отвратена съм от мъжете, от всички мъже, повече, отколкото се осмелявам да призная пред себе си.

На другия ден конете са изкарани в двора на конюшнята. Предстои да бъда изпратена обратно в замъка Пемброук, докато едногодишният ми траур приключи и мога да се омъжа отново за онзи усмихнат непознат. Майка ми идва да се сбогува с мен и наблюдава как прислужникът ме вдига върху страничното седло зад главния коняр на Джаспър. Самият Джаспър язди напред със своя отряд от стражи. Задната колона чака мен.

– Ще оставиш сина си на грижите на Джаспър Тюдор, когато се омъжиш за сър Хенри – отбелязва майка ми, сякаш това подреждане на нещата ѝ е хрумнало току-що, в този миг, докато си тръгвам.

– Не, той ще дойде с мен. Разбира се, той ще дойде с мен – изричам на един дъх. – Той трябва да дойде с мен. Той е мой син. Редно ли е да бъде другаде, освен при мен?

– Не е възможно – казва тя решително. – Всичко е уговорено. Той ще остане при Джаспър. Джаспър ще се грижи за него и ще го пази.

– Но той е мой син!

Майка ми се усмихва:

– Самата ти си не много повече от дете. Не можеш да се грижиш за наследник на нашето име, и да го опазиш. Времената са опасни, Маргарет. Досега би трябвало да си разбрала това. Той е ценно момче. Ще бъде в по-голяма безопасност, ако е по-далече от Лондон, докато Йорк са на власт. В Пемброук той ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото на което и да е друго място в страната. В Уелс обичат Тюдорите. Джаспър ще го брани като свой роден син.

– Но той е мой роден син! Не на Джаспър!

Майка ми се приближава и слага ръка на коляното ми:

– Ти не притежаваш нищо, Маргарет. Самата ти си собственост на своя съпруг. Отново ти избрах добър съпруг, съпруг, който е близо до короната, родственик на семейство Невил, син на най-изтъкнатия херцог на Англия. Бъди благодарна, дете. За сина ти ще се грижат добре, а после ще имаш още синове, този път – с името на рода Стафорд.

– Едва не умрях миналия път – избухвам, без да се интересувам от мъжа, седнал пред мен на коня, с изправени рамене, преструвайки се, че не слуша.

– Знам – казва майка ми. – И това е цената да бъдеш жена. Твоят съпруг изпълни дълга си и загина. Ти изпълни своя и оцеля. Този път ти имаше късмет, а той – не. Да се надяваме, че ще продължиш да имаш късмет.

– Ами ако нямам такъв късмет следващия път? Ами ако имам късмета на семейство Боуфорт, и следващия път акушерките постъпят, както си им наредила и ме оставят да умра? Ако изпълнят твоето нареждане и измъкнат внук от мъртвото тяло на дъщеря ти?

Тя дори не мигва:

– Бебето трябва винаги да бъде спасявано с преимущество пред майката. Така съветва Светата Църква, знаеш това. Аз само напомних на жените за техния дълг. Няма нужда да приемаш всичко толкова лично, Маргарет. Превръщаш всичко в своя лична трагедия.

– Мисля, че ако нареждаш на акушерките ми да ме оставят да умра, това е моя трагедия!

Тя почти присвива рамене, докато отстъпва назад:

– Това са рисковете, пред които се изправя една жена. Мъжете загиват в битка; жените умират при раждане. Битката е по-опасна. Шансовете са на твоя страна.

– Но какво, ако шансовете са срещу мен, ако нямам късмет? Какво, ако умра?

– Тогава ще имаш удовлетворението да знаеш, че си създала поне един син за династията Ланкастър.

– Майко, за Бога – изричам, с разтреперан от сълзи глас. – Кълна се, искам да вярвам, че в живота ме чака нещо повече от това да бъда съпруга на един мъж след друг и да се надявам да не умра при раждане!

Тя поклаща глава, усмихвайки ми се, сякаш моята ярост е като на малко момиче, което крещи над играчките си.

– Не, наистина, скъпа моя, не ти е отредено нищо повече – казва тя. – Затова изпълни дълга си с покорно сърце. Ще те видя през януари на сватбата ти.

Пътувам обратно към замъка Пемброук в навъсено мълчание, и признаците на настъпващата пролет надолу по раззеленяващите се пътища не ми доставят никакво удоволствие. Извръщам глава от дивите нарциси, които превръщат високо разположените ливади в сияещ килим от сребърно и златисто, глуха съм за настойчивото, радостно пеене на птиците. Калугерицата, която се рее лениво над една разорана нива и надава острия си писклив зов, не означава нищо за мен, защото вече нищо няма значение. Бекасината, която се спуска надолу, издавайки звук, подобен на барабанен бой, не вика мен. Животът ми няма да бъде посветен на Бога, няма да бъде специален в никакво отношение. Ще се подписвам като Маргарет Стафорд – няма да бъда дори херцогиня. Ще живея като сиво горско птиче, кацнало на тънко клонче, докато ястребът ме убие, и никой няма да забележи смъртта ми и да я оплаче. Собствената ми майка каза, че не ме очаква нищо, което си струва да бъде извършено, и най-доброто, на което мога да се надявам, е да избегна преждевременната смърт по време на раждане.

Джаспър пришпорва коня си напред веднага, щом вижда високите кули на Пемброук, и затова ме посреща на портите на замъка с бебето ми в ръце, сияещ от радост:

– Може да се усмихва! – възкликва той, още преди конете да спрат. – Той може да се усмихва. Видях го. Надвесих се над люлката му да го вдигна, и той ме видя, и се усмихна. Сигурен съм, че беше усмивка. Не мислех, че ще се усмихне толкова рано. Но със сигурност беше усмивка. Може би ще се усмихне на теб.

И двамата чакаме с надежда, вгледани в тъмносините очи на малкото бебе. Той е още здраво пристегнат, сякаш готов за ковчега; само очите му могат да се движат, не може дори да си обърне главата. Повит е така, че да не може да помръдне.

– Може би ще се усмихне по-късно – казва утешително Джаспър. – Ето! Дали го направи? Не.

– Няма значение, тъй като и без друго трябва да го оставя, преди да е изтекла и година, понеже трябва да замина и да се омъжа за сър Хенри Стафорд. Тъй като сега трябва да раждам синове с името Стафорд, дори и ако умра, докато го правя. Може би той няма за какво да се усмихва; може би знае, че ще бъде сирак.

Джаспър тръгва с мен към входната врата на замъка, върви до мен, с бебето ми, почиващо удобно в ръцете му.

– Ще ти позволят да го посещаваш – казва той утешително.

– Но той ще бъде поверен на теб. Предполагам, че си знаел. Предполагам, че всички заедно сте планирали това. Ти, майка ми, моят свекър и старият ми бъдещ съпруг.

Той хвърля поглед към разплаканото ми лице.

– Той е Тюдор – казва внимателно. – Син на брат ми. Единственият наследник на нашето име. Не би могла да избереш някой, по-достоен от мен да се грижи за него.

– Ти дори не си му баща – казвам раздразнено. – Защо трябва да остане с теб, а не с мен?

– Почитаема сестро, самата ти не си много повече от дете, а времената са опасни.

Нахвърлям му се и тропвам с крак:

– Достатъчно възрастта съм, за да бъда омъжена два пъти. Достатъчно възрастна съм, за да споделям легло без нежност или внимание. Достатъчно възрастна съм да рискувам да умра в родилната стая, и да ми кажат, че родната ми майка – родната ми майка – е наредила да спасят детето, а не мен! Мисля, че вече съм жена. Аз съм с бебе на ръце, бях омъжена и овдовях, а сега съм отново сгодена. Аз съм като стока, която може да бъде изпращана насам-натам, като топ платно, и рязана така, както искат хората. Майка ми ми каза, че баща ми е загинал от собствената си ръка и че сме семейство без късмет. Мисля, че вече съм жена! Третирате ме като зряла жена, когато това е угодно на всички ви: трудно можете да ме превърнете отново в дете!

Той кимва, сякаш ме слуша и обръща внимание на това, което имам да кажа.

– Имаш основание да роптаеш – казва овладяно. – Но така върви светът, лейди Маргарет; не можем да правим изключение за теб.

– Но би трябвало! – възкликвам. – Именно това повтарям още от детството си. Би трябвало да направите изключение за мен. Нашата Повелителка ми говори, светата Жана ми се явява. Изпратена съм да ви бъда пътеводна светлина. Не мога отново да бъда омъжена за обикновен човек и изпратена Бог знае къде. Редно е да получа собствен манастир и да бъда игуменка! Трябва да сториш това, братко Джаспър: ти владееш Уелс. Трябва да ми дадеш манастир, искам да основа орден!

Той притиска бебето плътно към себе си и се извръща леко от мен. Мисля си, че е трогнат до сълзи от праведния ми гняв, но после виждам, че лицето му е пламнало и зачервено, а раменете му се тресат, защото се смее.

– О, Боже мой – казва той. – Прости ми, Маргарет, но, о, Боже мой! Ти си дете, дете! Ти си бебе като нашия Хенри, и аз ще се грижа и за двама ви.

– Никой няма да се грижи за мен – изкрещявам. – Защото всички вие грешите за мен, а ти си глупак, щом ми се присмиваш. Аз съм под грижите на Бога, и няма да се омъжа за никого! Ще стана игуменка.

Той си поема дъх, с лице, все още светнало от смеха.

– Игуменка. Разбира се. А ще вечеряте ли с нас тази вечер, Преподобна Майко?

Намръщвам му се:

– Желая да ми сервират в покоите ми – казвам ядосано. – Няма да вечерям с вас. Може би никога повече няма да вечерям с вас. Но можеш да кажеш на отец Уилям да дойде при мен. Ще трябва да се изповядам, че съм прегрешила срещу онези, които прегрешиха спрямо мен.

– Ще го изпратя – казва мило Джаспър. – И ще изпратя в стаята ти най-хубавите блюда. А утре се надявам да се срещнеш с мен в двора на конюшнята, и ще те науча да яздиш сама. Една важна дама като теб би трябвало да има собствен кон: би трябвало да язди добре някой красив кон. Мисля, че когато се върнеш в Англия, трябва да яздиш собствения си хубав кон.

Поколебавам се:

– Не мога да бъда изкушавана от суетата – предупреждавам го. – Ще бъда игуменка, и нищо няма да ме отклони от намерението ми. Ще видите. Всички ще видите. Няма да ме третирате като стока за размяна и продажба. Сама ще владея живота си.

– Разбира се – казва той мило. – Много погрешно е, дето смяташ, че мислим така за теб, защото аз те обичам и уважавам, както обещах, че ще правя. Ще ти намеря скъп кон, ще изглеждаш прекрасно на него, всички ще ти се възхищават, но това може да няма абсолютно никакво значение за теб.

В съня си виждам белосани манастирски стени и голяма библиотека, в която към масите са прикрепени с вериги книги с цветни илюстрации, и аз мога да ходя всеки ден там и да уча. Сънувам домашен учител, който ще ме преведе през гръцкия, латинския и дори еврейския; мечтая си и че ще чета Библията на езика, който е най-близък до ангелите, и ще знам всичко. В съня ми жаждата ми за учение и желанието ми да бъда специална са успокоени, облекчени. Мисля си, че ако можех да бъда учена жена, бих могла да живея в мир. Мисля си, че ако можех да се събуждам всеки ден, за да изпълнявам прилежно задълженията за деня, и да прекарвам дните си в учение, щях да чувствам, че водя живот, който е угоден на Бог и на мен. Нямаше да ме е грижа дали хората ме смятат за специална, ако животът ми наистина беше специален. За мен нямаше да има значение дали хората могат да ме възприемат като набожна и благочестива, ако можех наистина да живея като начетена благочестива жена. Искам да бъда такава, каквато изглеждам привидно. Държа се, сякаш съм особено свята, сякаш съм особено момиче: но това е, което наистина искам да бъда. Наистина искам.

На сутринта се събуждам и се обличам, но преди да отида на закуска, отивам в детската стая да видя бебето. Той е още в люлката си, но го чувам да гука: тихички звуци, сякаш малко пате кряка тихичко по водите на спокойно езеро. Надвесвам се над люлката да го видя, и той се усмихва. Наистина. В тъмносините му очи има безпогрешно разпознаване, и в смешната, разкриваща беззъбите му венци, триъгълна, широка усмивка, с която прилича едновременно на малка кукла, и невероятно много – на малко човече.

– Хей, Хенри – казвам, и малката сияйна усмивка става по-широка, сякаш той знае името си, сякаш знае моето име, сякаш ме разпознава като своя майка, сякаш вярва, че имаме късмет и че наистина имаме за какво да играем, сякаш може да имаме многообещаващ живот, в който аз мога да се надявам на нещо повече от най-мизерно оцеляване.

Той се усмихва сияйно в продължение на още миг, а после нещо го разсейва. Виждам как по лицето му преминава изненадано изражение, и след миг той вече се дави и плаче, а бавачките му пристъпват напред и ме побутват настрани, за да го измъкнат от люлката и да го занесат на дойката му. Оставям ги да го вземат, и слизам в голямата зала да кажа на Джаспър, че бебето Хенри се е усмихнало и на мен.

Джаспър ме чака в двора на конюшнята. До него стои едър черен кон, голямата му глава е наведена, опашката му се размахва и плющи.

– За мен ли е? – питам. Опитвам се да не говоря плахо, но този кон, несъмнено е много едър, а аз съм яздила само на дребни понита, водени от главния коняр, или на странично седло зад някой коняр по време на дълги пътувания.

– Това е Артур – казва внимателно Джаспър. – И е едър. Но е много спокоен и стабилен, и е подходящ, за да се научиш да яздиш. Беше боен кон на баща ми, но вече е твърде стар да се състезава в турнири. Въпреки това не се страхува от нищо, и ще те отнесе благополучно навсякъде, където му наредиш.

Конят вдига глава и ме поглежда, и в спокойната тъмнота на погледа му има нещо толкова будещо доверие, че пристъпвам напред и протягам ръка. Едрата глава се свежда, широките ноздри подушват ръкавицата ми, после той леко докосва с устни пръстите ми.

– Ще вървя до теб, а Артур ще се движи спокойно – обещава ми Джаспър. – Ела тук, ще те вдигна да се качиш на седлото.

Отивам при него, той ме повдига и ми помага да възседна коня странично. Когато вече съм се закрепила стабилно на седлото, той издърпва надолу края на роклята ми, така че тя пада равномерно от двете страни на коня и покрива ботушите ми.

– Ето така – казва той. – Сега си дръж краката неподвижни, но леко притиснати към него. Така ще знае, че си там, а ти се дръж здраво. Вземи юздите.

Повдигам ги, а Артур вдига едрата си глава, застанал нащрек от докосването ми.

– Няма да тръгне, нали? – питам нервно.

– Едва когато го подритнеш леко, за да му подскажеш, че си готова. А когато искаш да спре, дръпни леко поводите. – Джаспър се пресяга и премества ръцете ми, така че поводите се усукват през пръстите ми. – Само го накарай да извърви две крачки напред, за да знаеш, че можеш да го накараш да тръгва и да спира.

Предпазливо смушквам леко коня с двете си пети, и удивена от първата голяма, олюляваща се крачка напред, дръпвам поводите. Той покорно спира веднага.

– Успях! – възкликвам задъхано. – Той спря заради мен! Наистина ли? Наистина ли спря, защото аз му казах?

Джаспър вдига лице и ми се усмихва:

– Ще направи всичко за теб. Само трябва да му дадеш ясен сигнал, за да знае какво искаш да направи. Той служи предано на баща ми. На гърба му Едмънд и аз се научихме да участваме в турнирите, а сега ще бъде твой учител. Може би ще живее достатъчно дълго, та и невръстният Хенри ще се научи да язди на него. Сега го изведи от двора на конюшнята и го заведи в двора пред замъка.

Вече по-уверено давам на Артур сигнал да тръгне, и този път го оставям да продължи. Огромните му холки се движат напред, но гърбът му е толкова широк, че мога да седя непоклатимо и уверено. Джаспър върви пред него, но не докосва повода. Аз и само аз накарвам коня да отиде до вътрешния двор, после – да тръгне през тревата, а после – навън, към пътя, който води надолу към Пемброук.

Джаспър крачи бавно до мен, сякаш е излязъл да подиша чист въздух. Не поглежда към мен, нито пък хвърля поглед към коня. Създава впечатление за човек, който върви до опитна ездачка: сякаш присъства само за компания. Едва след като сме изминали известно разстояние надолу по пътя, казва:

– Искаш ли сега да го обърнеш, и да се отправиш към къщи?

– Как се обръща?

– Обръщаш главата му, като я дръпнеш и завъртиш леко. Той ще разбере какво имаш предвид. И го притискаш леко с крак, за да му кажеш да продължи да върви.

Щом само докосвам юздата, едрата глава се обръща, Артър се завърта кръгом и се отправя към вкъщи. С лекота се изкачваме отново по хълма, а след това го насочвам през вътрешния двор и към конюшните, и без да му се казва, той отива да застане до издигнатото дървено трупче и ме чака да сляза.

Джаспър ми помага да сляза, а после пъха в ръката ми крайщник хляб, за да го дам на коня. Показва ми как да държа ръката си изпъната, за да може Артур да намери лакомството с чувствителните си бърни, а после извиква на един коняр да отведе коня.

– Би ли искала да яздиш отново утре? – пита той. – Бих могъл да изляза с теб на собствения си кон: могат да вървят редом един до друг и можем да отидем по-надалече. Може би надолу до реката.

– Ще ми бъде приятно – казвам. – В детската стая ли отиваш сега?

Той кимва:

– Обикновено е буден по това време. Позволяват ми да махна повоите, и той може да порита малко. Харесва му, когато е свободен.

– Ти наистина го харесваш много, нали?

Той кимва свенливо:

– Той е всичко, което ми остана от Едмънд – казва. – Той е последният от нас, Тюдорите. Той е най-ценното нещо в замъка. И кой знае? Един ден той може да се окаже най-ценното нещо в Уелс, дори в цяла Англия.

В детската стая на Хенри забелязвам, че тук Джаспър е желан и редовен гост. Има си собствен стол, където седи и наблюдава как бавно освобождават бебето от повоите. Не трепва от миризмата на мръсната пеленка между краката на детето, нито извръща глава. Вместо това се навежда напред и внимателно преглежда дупето на бебето за някакви признаци на зачервяване или възпаление, а когато му казват, че са намазали детето с мазнина от овче руно, както е наредил, той кимва доволен. После, когато бебето е почистено, слагат топло вълнено одеяло на коленете на Джаспър, той слага Хенри да легне по гръб, гъделичка крачетата му и духа върху коремчето му, а бебето рита и се мята от радост, че е свободно.

Наблюдавам това като непозната, чувствайки се странно и не на място. Това е моето бебе, но аз не се справям с него толкова лесно. Неловко и несръчно, отивам да коленича до Джаспър, за да мога да хвана една от малките ръчички и да погледна мъничките нокти и гънките в пълничката малка длан, изящните малки линии около закръглената му китка.

– Красив е – казвам зачудено. – Но не те ли е страх да не го изпуснеш?

– Защо да го изпускам? – пита Джаспър. – Ако изобщо мога да му навредя с нещо, то най-вероятно е да го разглезя с твърде много внимание. Твоята гувернантка казва, че едно дете трябва да бъде оставено само и да не се играе с него всеки ден.

– Тя е готова да каже всичко, което да ѝ даде възможност да вечеря по-дълго или да спи в стола си – казвам язвително. – Тя убеди майка ми, че не бива да имам учител по латински, защото знаеше, че това ще ѝ създаде повече работа. Няма да позволя тя да го обучава.

– О, не – казва Джаспър. – Той ще има истински учител. Ще намерим човек от някой от университетите, вероятно от Кеймбридж. Някой, който може да му даде добра основа във всичко, което ще е необходимо да знае. Както съвременните предмети, така и класическите науки: както реторика, така и математика и география.

Той се навежда напред и полага звучна целувка върху топлото коремче на Хенри. Бебето започва да гука от удоволствие и размахва ръчички.

– Не е вероятно той да наследи трона, знаеш – напомням му, отхвърляйки собственото си убеждение. – Не се нуждае от образование, каквото се полага на принц. Кралят си е на трона, а принц Едуард ще го наследи; кралицата е млада, лесно може да има още деца.

Джаспър скрива лицето на бебето с малка кърпа за хранене, а после я отдръпва рязко. Бебето надава лек вик на изненада и удоволствие. Джаспър го прави отново, и отново, и отново. Явно двамата могат да играят тази игра цял ден.

– Той може никога да не стане нещо повече от кралски сродник – повтарям. – И тогава всичко – грижите ти за него и образованието му – ще е отишло напразно.

Джаспър притиска към себе си бебето, затоплено в одеялото си.

– Ах, не! Той е ценен сам по себе си – казва ми той. – Ценен е като дете на брат ми и внук на баща ми, Оуен Тюдор, и на майка ми, да я благослови Господ, която беше кралица на Англия. Ценен е за мен като твое дете – не забравям колко си страдала, докато го раждаше. И е ценен като представител на Тюдорите. Колкото за останалото – ще узнаем бъдещето, когато е рекъл Бог. Но ако някога призоват Хенри Тюдор, ще открият, че съм го опазил и съм го подготвил, за да е готов да управлява.

– Докато мен никога няма да ме призоват, и няма да съм годна за нищо, освен да бъда съпруга, ако изобщо оживея – казвам раздразнено.

Джаспър ме поглежда и не се разсмива. Гледа ме, и аз изпитвам такова чувство, сякаш за първи път в живота ми някой ме е видял и ме е разбрал.

– Ти си наследницата, чието родословие дава право на Хенри да претендира за трона – казва той. – Ти, Маргарет Боуфорт. И си ценна за Бог. Поне това знаеш. Никога не съм познавал по-набожна жена. Ти приличаш повече на ангел, отколкото на момиче.

Поруменявам, както би се изчервила жена от по-долен произход, ако някой хвали красотата ѝ.

– Не знаех, че изобщо си забелязал.

– Забелязах, и мисля, че имаш истинско призвание. Знам, че не можеш да бъдеш игуменка на манастир, разбира се, че не. Но наистина мисля, че имаш призвание да служиш на Бога.

– Да, но, Джаспър, каква полза има да бъда набожна, ако не съм пример за света? Ако всичко, което са готови да ми позволят, е женитба с човек, който едва се интересува от мен, а после – ранна смърт при раждане?

– Времената са опасни и трудни – казва той сериозно, – и не е лесно човек да си изясни какво е редно да стори.

Смятах, че моят дълг е да бъда добър заместник на брат си, и да задържа Уелс за крал Хенри. Но сега брат ми е мъртъв, водят се постоянни битки, за да запазим Уелс за краля, а когато отивам в двора, лично кралицата ми казва, че трябва да се подчинявам на нейните заповеди, а не на тези на краля. Казва ми, че Англия ще е в безопасност само ако следваме нея, и тя ще ни отведе до мир и съюз с Франция, нашия голям враг.

– Тогава откъде знаеш какво да правиш? – питам аз. – Бог ли ти казва? – Смятам за твърде невероятно Бог да говори на Джаспър, чиято кожа е толкова луничава, дори сега, през март.

Той се засмива:

– Не, Бог не ми говори, затова се опитвам да бъда верен на семейството си, на краля си, и на страната си, в този ред. И се готвя за беди, но се надявам на най-доброто.

Приближавам се, за да му заговоря тихо:

– Мислиш ли, че Ричард Йоркски би се осмелил да завземе престола, ако кралят боледува много дълго? – питам. – Ако състоянието му не се подобри?

Изражението му е мрачно:

– Мисля, че това е сигурно.

– Тогава какво трябва да направя аз, ако съм далече от теб, а един мним крал превземе престола?

Джаспър поглежда замислено бебето.

– Да кажем, че нашият крал Хенри умре, а после – и принцът, неговият син.

– Пази Боже!

– Амин. Да кажем, че умрат един след друг. Тогава това бебе ще стане следващият поред наследник на трона.

– Знам това достатъчно добре.

– Не смяташ ли, че може би това е твоето призвание? Да опазиш това дете, да го научиш на тънкостите на царуването, да го подготвиш за най-висшата задача в тази страна – да го видиш как бива помазан като крал и приема свещения елей върху гърдите си и става нещо повече от човек – крал, почти божествено създание?

– Мечтаех си за това – казвам му много тихо. – Когато той най-напред беше заченат, си представях, че да го износя и да го родя, е моето призвание, както това на Жана е било да доведе френския крал в Реймс. Но никога не съм говорила за това на никого, освен на Бог.

– Да кажем, че си права – продължава Джаспър: шепотът му обвързва и двама ни сякаш със заклинание. – Да кажем, че брат ми не е умрял напразно, защото неговата смърт превърна това момче в граф Ричмънд. Неговото семе превърна това момче в Тюдор, и следователно – наполовина племенник на краля на Англия. Това, че ти го износи, го превърна в Боуфорт и следващ по ред в пряката линия на наследниците на краля на Англия. Да кажем, че това е твоята съдба: да преживееш тези трудни времена и да доведеш това момче до престола. Не мислиш ли така? Не го ли чувстваш?

– Не знам – изричам колебливо. – Мислех си, че ще имам по-висше призвание. Мислех си, че ще бъда майка игуменка.

– Можеш да бъдеш най-великата майка на света – казва той усмихнато. – Ти може да бъдеш майка на краля на Англия.

– Как ще ме наричат?

– Какво? – Той е смутен от въпроса ми.

– Как биха ме наричали, ако синът ми е крал на Англия, но не съм коронясана за кралица?

Той се замисля:

– Вероятно ще те наричат "ваша светлост". Синът ти може би ще направи съпруга ти херцог? Тогава ще бъдеш "нейна светлост".

– Съпругът ми ще бъде херцог?

– Само по този начин може да бъдеш херцогиня. Мисля, че като жена не можеш да имаш собствена титла.

Поклащам глава:

– Защо съпругът ми да бъде удостояван с благородническа титла, когато именно аз ще съм свършила цялата работа?

Джаспър потиска смеха си:

– Каква титла би приела?

Замислям се за миг:

– Всички може да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля" – решавам. – Могат да ме наричат "Нейна светлост, майката на краля, и ще подписвам писмата си с "Margaret R".

– "Margaret R"? Би искала да се подписваш "Маргарет Регина", кралица Маргарет? Искаш да се наричаш "кралица"?

– Защо не? – питам настойчиво. – Аз ще бъда майка на крал. Ще бъда почти кралица на Англия.

Той прави престорено церемониален поклон:

– Ще бъдеш нейна светлост, майката на краля, и всички ще трябва да изпълняват желанията ти.