Червената кралица

Август 1485

Петнайсетте кораба отплават от Арфльор, финансирани от французите за унищожението на Англия, натоварени с последните отрепки на Европа, обучени и превърнати от швейцарски наставници в някакво подобие на армия, командвана от Джаспър и водена от Хенри, по-изплашен, отколкото е бил някога през живота си.

Той е стигал до английския бряг преди, и се е оттеглял, твърде изплашен, за да се изправи пред същия този враг, сигурен, че ще претърпи поражение. Сега отново има своя шанс, и знае, че този шанс ще бъде последен. Бретонците го подкрепиха преди, но той дори не слезе на суша. Французите го подкрепят сега, но няма да го направят отново. Ако се провали сега, никой вече няма да го последва. Ако се провали сега, ще прекара остатъка от живота си в изгнание – жалък претендент за престола, изкарващ прехраната си с просия.

Те плават през лятното море, ветровете са топли, водите – спокойни, нощта е кратка, а зората – ясна.

Ричард държи здраво Южните графства; не смеят да акостират на юг. Затова акостират колкото е възможно по-далеч на запад, в Дейл, в западен Уелс, та шпионите на Ричард да не ги забележат, надявайки се да привлекат поток от наемници, изгарящи от нетърпение да тръгнат в поход срещу тиранина, още преди той дори да узнае, че са в страната му.

Не се случва нищо подобно. Посрещат ги предимно с безразличие. Мъжете, които потеглиха с Бъкингамския херцог и бяха победени от дъжда, не искат да тръгнат отново на бой. Много от тях са верни на Ричард, някои от тях може дори да му изпратят предупреждение. Хенри, чужденец в страната, за чийто престол претендира, не може да разбира говора на уелсците с техния груб западняшки акцент. Той дори говори английски с бретонски акцент – бил е в чужбина прекалено дълго. Той е чужденец; а там не обичат чужденците.

Придвижват се на север предпазливо. Градовете, някогашни владения на Джаспър, отварят портите си заради стара обич и вярност; други се налага да заобиколят. Хенри призовава уелсците да подкрепят един Уелски принц. Но уелсците не се трогват от този призив от един млад човек, прекарал повечето от живота си в Бретан, който предвожда френска армия от осъдени престъпници.

Прекосяват река Севърн при Шрусбъри. Хенри ще признае, че се е опасявал да не би реката да е придошла – както някога същата река унищожи друг човек, разбунтувал се срещу Ричард, – но водата при брода е плитка, а вечерта – мека, и най-сетне те се озовават в Англия: раздърпана и зле организирана армия от френски затворници, германски наемници, и неколцина уелски авантюристи. И не могат дори да решат в коя посока би трябвало да поемат.

Отправят се към Лондон. Предстои им дълъг поход, ще прекосят по ширина западната част на страната, а след това ще тръгнат по протежението на долината на Темза, но и Джаспър, и Хенри вярват, че ако успеят да превземат Лондон, ще завладеят сърцето на Англия, и знаят, че Ричард е на север от тях и събира войските си при Нотингам.

В Нотингам крал Ричард нарежда на лорд Станли да се върне веднага в двора и да доведе войската си. Чака отговора, но когато той идва, оставя писмото на масата пред себе си и дълго гледа сгънатия лист и червения печат с герба на Станли. Отваря го, сякаш знае какво ще прочете.

Станли пише, че изпраща на краля обичта и предаността си. Пише за дълга си към своя крал и силното си желание да му служи веднага. Пише, че е болен, ужасно болен, но веднага щом се възстанови достатъчно, за да може да язди, ще пристигне в Нотингам, готов да изпълни дълга си.

Ричард вдига очи от писмото и среща каменния поглед на приятеля си сър Уилям Кейтсби.

– Доведете сина на Станли – това е всичко, което казва.

Довеждат Джордж, лорд Стрейндж, при краля. Той влачи крака като затворник. Забелязват как започва да трепери, когато вижда лицето на Ричард и писмото с бащиния си печат върху масата.

– Кълна се в честта си... – подхваща той.

– Не вашата чест, а бащината ви – прекъсва го Ричард. – Честта на вашия баща е онова, което ни интересува. Вас най-вече, защото може да умрете заради неговата измяна. Той пише, че е болен. С Хенри Тюдор ли ще се среща? Нима се е споразумял със съпругата си лейди Маргарет да ми се отплатят с измяна за добротата?

– Не! Никога! Не! – казва младият мъж. – Моят баща ви е верен, ваша светлост. Винаги ви е бил верен, от началото, от първите дни. Знаете това. Винаги ми е говорил за вас с най-предани...

– А вашият чичо, сър Уилям?

Уверенията засядат на гърлото на младия мъж.

– Не знам за чичо си – казва той. – Възможно е той да... но не знам. Всички сме предани... нашият девиз е "Sans Changer[3]..."

– Старата игра на Станли? – пита Ричард тихо. – Единият – на едната страна, другият – на другата. Спомням си, че разказваха как Маргарет Анжуйска чакала баща ви да пристигне и да се бие на нейна страна. Спомням си как тя изгуби битката, докато чакаше.

– Баща ми ще дойде навреме, за да ви подкрепи, ваша светлост! – обещава нещастният млад човек. – Ако позволите, ще му пиша и ще настоя пред него от ваше име да дойде!

– Можете да му пишете и да му съобщите, че ще бъдете убит без съд и присъда, ако не пристигне до вдругиден – казва бързо Ричард. – Намерете свещеник и се изповядайте. С вас е свършено, ако баща ви не е тук вдругиден.

Отвеждат го в стаята му и го заключват вътре; донасят му хартия и перо, той трепери толкова силно, че едва може да пише. После чака баща му да дойде за него. Баща му не може да не дойде за него, нали? Нали не е възможно човек като баща му да не се притече на помощ на своя син и наследник?

Хенри Тюдор потегля с армията си на изток към Лондон. Сеното е прибрано и ливадите се раззеленяват от новата трева. Нивите с пшеница, ечемик и ръж са златисти. Особено французите трябва да бъдат следени строго да не напускат колоните; с вида си богатите села будят у тях жажда за плячкосване и кражби. В поход са от три седмици и са уморени, но командирите ги държат здраво и няма много дезертьори. Джаспър оценява предимството на войската от чуждестранни наемници – те нямат домове, в които да избягат; единственият начин да се приберат у дома е да следват командирите си. Но тази мисъл е горчива. Той е разчитал неговите хора да се стекат възторжено под знамето на Тюдорите; мислил е, че мъжете, чиито бащи са загинали за Ланкастър, ще излязат на бой, за да отмъстят, но изглежда, че не е така. Изглежда, че е отсъствал твърде дълго и те са привикнали към мира под владичеството на династията Йорк. Никой не иска нова война – само Джаспър и Хенри, и тяхната армия от чужденци. Седнал тежко на седлото, Джаспър си мисли, че това е една Англия, която той не познава. Много години са минали, откакто е предвождал английска армия. Навярно светът се е променил. Може би – той започва да си задава въпроси – може би те служат на Ричард като на законен крал и не виждат в неговото момче, момчето на Ланкастър, момчето на Тюдорите, нищо повече от един претендент.

Обещанието за среща с фамилията Станли, първия голям благороднически род, привлечен към тяхната кауза, ги кара да преустановят похода си на изток към Лондон и да свърнат на север. Сър Уилям Станли се задава само с малък отряд телохранители да ги посрещне, когато стигат до градчето Стафорд.

– Ваша светлост – обръща се той към Хенри и допира юмрук до гърдите си във войнишки поздрав. Хенри стрелва Джаспър с бърз поглед. Това е първият английски благородник на английска земя, който го поздравява с титлата на крал. Хенри е добре обучен; не се усмихва широко, но отвръща топло на поздрава.

– Къде е армията ви, сър Уилям? – пита той.

– Само на един ден път, в очакване на заповедите ви, сир.

– Доведете ги да се присъединят към нас; потегляме към Лондон.

– За мен ще е чест – казва Станли.

– А вашият брат, лорд Томас Станли? – пита Джаспър.

– Той събира хората си и ще се присъедини към нас по-късно – отвръща сър Уилям. – Намира се в Личфийлд, малко по на юг оттук. Смяташе да ги доведе в Тамуорт. Мислехме, че ще потеглите към Нотингам и веднага ще влезете в битка с Ричард.

– А не към Лондон? – пита Джаспър, сякаш иска обяснение.

– Лондон е изцяло на страната на Ричард – предупреждава сър Уилям. – Ще затворят портите и вие ще се изправите пред тежка обсада; те са добре въоръжени, а Ричард ги е подготвил. Ако се разположите пред Лондон, Ричард ще се появи зад вас.

Младежкото лице на Хенри остава безизразно – той не показва страх, макар че ръцете му стисват по-здраво поводите.

– Да поговорим – казва Джаспър и прави знак на Хенри да слезе от коня. Тримата мъже се отклоняват от пътеката и влизат в една пшенична нива; мъжете от армията излизат от редиците по пътя и сядат на затревения му край, пият ейл от малките си плоски манерки, плюят и ругаят горещината.

– Ще потеглите ли с нас към Лондон? А лорд Станли?

– О, никой от нас не би ви дал такъв съвет – казва сър Уилям. Хенри забелязва, че това не е отговор на въпроса му.

– Къде ще се присъедините към нас? – пита той.

– Трябва да отида в Тамуорт, обещах на брат си да се срещна с него там. Не мога да дойда с вас веднага.

Джаспър кимва.

– Готови сме да ви последваме – уверява го сър Уилям.

– Ще бъдем ваш ариергард за похода ви към Лондон, ако сте твърдо решени да се упътите натам. Но армията на Ричард ще се появи зад нас...

– Ще се посъветваме с лорд Станли и със самия вас в Тамуорт – заявява Джаспър. – И тогава ще решим какво да правим. Но ще потеглим всички заедно, или изобщо няма да се отправяме в поход.

Сър Уилям кимва.

– А вашите хора? – пита той тактично, като сочи към пъстрата разнородна сбирщина от две хиляди души, разпръснати надолу по пътя.

– Те наричат това "английската авантюра" – казва Джаспър със сурова усмивка. – Не са тук от привързаност, а за пари. Но са добре обучени и нямат какво да губят. Ще видите, че ще удържат на нападение, и че ще тръгнат в настъпление, когато им бъде заповядано. Със сигурност не са по-слаби от куп арендатори, свикани от нивите си. Ако победим, ще бъдат свободни и богати. Ще се бият за това.

Сър Уилям кимва, но сякаш няма твърде добро мнение за една армия от затворници, а след това се покланя на Хенри.

– Пред Тамуорт тогава – казва той.

Хенри кима и протяга ръка. Сър Уилям свежда глава да целуне рицарската ръкавица, без миг колебание. Връщат се на пътеката, и сър Уилям кимва на телохранителя си да доведе едрия му боен кон. Пажът му коленичи в калта, и той царствено стъпва върху гърба на момчето, за да достигне стремето и да се метне на седлото. Вече възседнал коня, той се обръща към Хенри и свежда поглед към младия човек.

– Ричард държи като заложник моя племенник, лорд Стрейндж, наследника на рода ни – казва той. – Не можем да рискуваме да ни виждат с вас преди битката. Ричард ще го убие. Ще изпратя слуга да ви доведе при нас през нощта.

– Какво? – пита настойчиво Джаспър. – Тайни дела?

– Той ще ви покаже моя пръстен – казва сър Уилям, показва им пръстена върху ръкавицата си, после обръща коня си и се отдалечава в тръс, а стражите му препускат зад него.

– За Бога! – възкликва Джаспър.

Двамата с Хенри се споглеждат безизразно.

– Нямаме избор – казва Хенри мрачно. – Трябва да привлечем семейство Станли. Без тях ще се провалим; просто нямаме нужната численост.

– Те няма да се обявят в наша подкрепа – Джаспър говори ниско, като хвърля погледи наоколо към войниците. Всеки от тях би могъл да е шпионин, а не доброволец. – Намират начини да отлагат.

– Стига да се явят, когато започне битката...

Джаспър поклаща глава.

– Това е само половината от проблема. Ако всички знаят, че фамилията Станли ни подкрепя, тогава всички ще знаят, че ние сме печелившата страна – казва той. – Ако се срещат с нас по тъмно, или тук, наполовина скрити в някаква проклета пшеничена нива, тогава те не са се обявили в наша подкрепа. Все още биха могли да подкрепят Ричард, и всички знаят това. Проклятие. Проклятие. Надявах се, че майка ти ни е осигурила подкрепата на съпруга си, но ако Ричард държи сина му, той може да прекара цялата битка, държейки се настрани, без да прави нищо за нас, и да се присъедини към Ричард за едно финално нападение. Проклятие.

Хенри хваща чичо си под ръка и го отвежда от мъжете, които могат да ги чуят.

– Какво ще правим? Трябва да продължим.

– Да, не можем да отстъпим сега, без дори да сме срещнали Ричард, но сме в по-лошо положение, отколкото се надявах, момчето ми.

– Да потеглим ли към Лондон?

– Не, те сигурно са прави като твърдят, че Лондон е изцяло на страната на Ричард, и сега те ще поемат стръвно по петите ни, без да знаем дали са приятели или врагове, а Ричард ще е плътно зад тях. Откъде да знаем, те може да не са наш ариергард, а негов авангард. При това сега ние им казахме, че сме се отправили към Лондон. Проклятие.

– И какво тогава? – настоява Хенри. Лицето му е бледо, младежкото му лице е набраздено от бръчки на тревога.

– Ще обърнем на север и ще тръгнем да ги пресрещнем; ще се постараем да ги убедим, че можем да спечелим. Ще се постараем да получим обещание от тях. А след това ще продължим нататък, на север, и ще изберем най-подходящото бойно поле, защото до утре Ричард в Нотингам ще разбере къде сме, ще знае числеността и разположението ни. Не се съмнявам, че Станли ще предаде всички тези сведения на Ричард още днес до полунощ.

– Да се съгласим да се срещнем тайно с двамата Станли? Ами ако е клопка? Ами ако са готови да служат на Ричард и да ме предадат на него?

– Трябва да опитаме. Ще направим всичко, което ще ги привлече на наша страна – казва Джаспър. – Не мисля, че можем да победим Ричард без тях. Съжалявам за това, момчето ми.

– Ваша светлост – напомня му Хенри с едва доловима усмивка.

Джаспър обгръща с ръка раменете на младия мъж.

– Ваша светлост, ваша светлост, Англия никога не е имала по-храбър крал.

Походът на Хенри го отвежда в Личфийлд, където армията на лорд Станли е окупирала града. Той се надява, че доведеният му баща ще му отвори портите и ще изведе собствената си армия да се присъедини към похода, но това не се случва. Щом съгледвачите на Станли му донасят вестта, че армията на Хенри Тюдор е на пътя към града, той просто се оттегля и съветва жителите на града да отворят портите, за да избегнат кръвопролитие. Ричард в Нотингам, както и Хенри пред градските порти, не могат да бъдат сигурни дали тази постъпка е израз на бунт или на вярност. Армията на лорд Станли отминава и сега е разквартирувана в Атърстоун, а брат му е малко по-далеч на север. Създават впечатление, че избират бойно поле. Лорд Станли всеки ден изпраща съобщения на Ричард, осведомявайки го накъде се е отправила армията на Тюдор, числеността ѝ, дисциплината ѝ. Самият той не идва, както е редно да стори, но дава вид, че е лоялен.

Ричард заповядва на армията си да излезе от замъка в Нотингам и да поеме по пътя на юг. Дава заповед битката да се води в боен строй с формата на квадрат – както би заповядал брат му Едуард, с пешите войници, подредени в квадрат, а кавалерията язди нагоре-надолу по строя, като охрана. Самият крал и личната му гвардия препускат отпред: всеки маже да види кралското знаме пред тях; всеки знае, че Ричард е твърдо решен да смаже тази заплаха за мира в своето кралство веднъж завинаги. Това ще бъде последният бунт от неговото царуване, краят на дългите войни на братовчедите.

Преди да напуснат Нотингам, Кейтсби забавя краля с един въпрос:

– Ами момчето на Станли?

– Може да дойде с нас. Под стража.

– Не е ли по-добре да го убием сега?

Ричард поклаща глава:

– Не мога да превръщам Станли в свой враг в самото навечерие на битката. Ако убием сина му, можем да сме сигурни, че ще отиде при Тюдор, за да си отмъсти. Вземете лорд Стрейндж с нас, в моята свита, и ако Станли предприеме ход срещу нас, ще го обезглавим незабавно.

Кралската армия и армията на Тюдор не са единствените войски, потеглили в поход, за да се срещнат. Двете армии на Станли са заели позиции и чакат, графът на Нортъмбърланд води кавалерийска част зад Ричард, след като е обещал да служи предано и на него, и на Маргарет Станли. Най-голямата самостоятелна армия, която излиза на полето, несъмнено е тази на краля. Но силите на Станли и Нортъмбърланд ще наклонят везните.