Червената кралица

Зимата на 1483-84

Очаква ме дълга, мрачна зима, сама, в Уокинг. Дамите са ми отнети, обвинени в кроежи за държавна измяна, а всичките ми доверени приятели и хората, по които изпращам съобщения, са прогонени. Не мога дори да ги виждам. Слугите ми са избрани от моя съпруг – моя тъмничар – и са мъже и жени, предани само на него. Гледат ме накриво и с подозрение, като жена, която е предала него и интересите му, невярна съпруга. Отново живея сред непознати, далече от дворцовия живот, изолирана от приятелите си, и далече – толкова безкрайно далече – от победения си син. Понякога се опасявам, че няма да го видя никога повече. Понякога се боя, че ще се откаже от великата си кауза, ще се установи в Бретан, ще се ожени за обикновено момиче, ще стане обикновен млад мъж – не момче, избрано от Бог за величие и дошло на бял свят чрез мъките на майка си. Той е син на жена, която беше призована за величие от самата Жана д'Арк. Възможно ли е да стане лентяй? Пияница? Мъж, който ще разправя на хората из кръчмите, че е можел да стане крал, ако не е бил лошият късмет и призованият от една вещица вятър?

Намирам начин да му изпратя едно писмо преди Коледа. Това не е писмо, изпълнено с доброжелателство или поздравления за коледния празник. Времената са твърде мрачни за разменяне на подаръци. Годината беше лоша за рода Ланкастър. Не съм в състояние да пожелая радост никому. Предстои ни продължителна, тежка работа, ако искаме той да се добере до трона, който му се полага, и коледният ден е именно подходящият ден за поставяне на ново начало.

Имам достатъчно време да размишлявам върху безсмислието на амбицията и върху греха, какъвто представлява отхвърлянето на един миропомазан крал, през дългите зимни нощи на невеселата Коледа и в безрадостната новогодишна вечер, докато непроницаемата тъмнина бавно отстъпва пред студените, сиви утрини. Падам на колене пред моя Бог и го питам защо не беше благословено рискованото начинание на сина ми, чиято цел бе да заеме полагащото му се по право място в света; защо дъждът беше против него; защо вятърът отвя корабите му; защо Бог, който заповядва на земетресенията, вятъра и огъня, не можа да укроти бурята заради Хенри, както я укроти за Себе си в Галилея? Питам Го защо, ако Елизабет Удвил, вдовстваща кралица на Англия, е вещица, както е известно на всички, тя може да излиза от убежището си и да сключва споразумение с един крал-узурпатор? Как може тя да следва своя път в света, а моят собствен да е препречен и задръстен? Лежа върху студените плочи на стъпалата на олтарната част на параклиса и потъвам в свята, изпълнена с угризения скръб.

И тогава ме осенява прозрение. Накрая, след многобройни дълги нощи на пост и молитва, чувам отговор. Откривам, че зная причината. Достигам до разбиране.

Най-сетне признавам, че грехът на амбицията и алчността са помрачили начинанието ни, плановете ни са били засенчени от желанието на една грешна жена за отмъщение. Плановете бяха измислени от жена, която се считаше за майка на крал, която не можеше да се задоволи с положението на обикновена жена. Грешката на начинанието се криеше в суетата на една жена, която искаше да бъде кралица, и която беше готова да разруши мира в страната заради собственото си себично желание. Да познаваш себе си означава да познаваш всички, и аз съм готова да призная собствения си грях и ролята, която той изигра в провала ни.

Не съм се провинила в нищо повече от основателна и праведна амбиция и силно желание да заема мястото, което ми се полага по право. Това е справедлив гняв. Но Елизабет Удвил е виновна за всичко. Тя навлече война на Англия заради собствената си суета и желание за мъст; именно тя се обърна към нас, изпълнена с желание да види сина си на престола, изпълнена с гордостта на рода си, надменна поради увереността в собствената си красота; а аз трябваше да откажа да се съюзя с нея в греховната ѝ амбиция. Именно стремежът на Елизабет да постигне триумфа на сина си, стана причина да се изчерпи Божието търпение. Трябваше да осъзная суетата ѝ и да се отвърна от нея.

Много съм грешила, сега го разбирам, и умолявам Бог да ми прости. Грешката ми беше, че се съюзих с Бъкингам, чиято суетна амбиция и безбожна жажда за власт ни навлякоха дъжда, изсипал се върху нас, и с кралица Елизабет, чиято суета и желания са били отвратителни в Божиите очи. Освен това, кой знае какво е сторила, за да призове дъжда?

Трябваше да бъда като Жана – жена, потеглила натам, накъдето води собственото ѝ видение. А аз се съюзих с грешници – и то с какви грешници! Жена, която беше вдовица на сър Джон Грей. Момче, което беше съпруг на Катрин Удвил – получих наказанието за техните грехове. Самата аз не бях грешна – Бог, който знае всичко, със сигурност знае и това, – но допуснах да се съюзя с тях; и аз, благочестивата, споделих наказанието на грешниците.

Истинска мъка е за мен да мисля, че техните прегрешения ще унищожат праведността на моята кауза; тя – признатата вещица и дъщеря на вещица, а той – надут и горделив като паун през целия си кратък живот. Не биваше да падам толкова ниско, че да се съюзявам с тях; трябваше да разчитам единствено на собствената си преценка, да ги оставя да вдигнат свой бунт и сами да вършат убийства, за да бъда свободна от всичко това. Но при сегашното положение техният провал ме принизи, предизвиканият от греховете им дъжд заличи надеждите ми, вината за техния грях се приписва на мен; и ето ме тук, жестоко наказана за техните престъпления.