Червената кралица

Пролетта на 1461

Мисля си, подобно на всеки човек със здрав разум, че със смъртта на Йоркския херцог войните са приключили. Синът му Едуард е само на осемнайсет години и съвсем сам по границите на Уелс, където всички мъже следват Джаспър и рода Ланкастър. Майка му, херцогиня Сесили, знаейки, че това е последното ѝ и окончателно поражение, облечена в черно в знак на вдовство, изпраща двамата си по-малки синове Джордж и Ричард в укритие във Фландрия, при Бургундския херцог. Херцогиня Сесили сигурно се опасява от пристигането на кралицата в Лондон, начело на армията ѝ от диви мъже, настояваща за мъст заради този втори провален бунт. Тя не може да спаси най-големия си син: Едуард най-вероятно ще загине по границите на Уелс, безнадеждно превишаван по численост, сражавайки се за изгубената кауза на мъртвия си баща.

Деверът ми Джаспър сигурно ще защитава онова, което е негово: баща му Оуен Тюдор потегля заедно с него. Не могат да претърпят неуспех срещу една армия, предвождана от момче, което току-що е изгубило брат си и своя баща и командир, както потвърждава и Джаспър:

– Мисля, че може да има нова битка – казвам предпазливо на моя съпруг Хенри, когато той влиза в спалнята ми. Седнала съм до огнището. Той окачва нощницата си в единия край на леглото и се плъзва между чаршафите.

– Леглото ти е винаги толкова удобно – отбелязва той. – По-хубави от моите чаршафи ли имаш?

Вниманието ми се отклонява за миг и аз се изкисквам:

– Не бих казала. Отговорникът на домакинството ти поръчва всичко. Донесох тези чаршафи с мен от Уелс, но мога да му наредя да ги сложи на твоето легло, ако смяташ, че са по-хубави.

– Не, обичам да им се наслаждавам тук, с теб. Хайде да не говорим за размириците в страната.

– Но аз получих писмо от Джаспър.

– Разкажи ми за него на сутринта.

– Мисля, че е важно.

Мъжът ми въздиша:

– О, добре тогава. Какво казва той?

Подавам му бележката, и той я преглежда набързо.

– Да, знаех това. Научих, че събират войници в Уелс. Вашият стар враг Уилям Хърбърт отново се е пребоядисал.

– Невъзможно!

– Той отново ще носи бяла роза и ще се бие редом с момчето на Йорк. Не беше задълго приятел на Ланкастър. Джаспър сигурно е разгневен, че Хърбърт потегля отново срещу него.

– Хърбърт не притежава никаква чест! – възкликвам. – И това след като кралят лично го помилва!

Съпругът ми свива рамене:

– Кой знае защо човек избира една или друга страна? Научих от братовчед си, който е във войските на кралицата, че имат намерение да прочистят остатъците от заплахата на Йорк, а след това ще влязат победоносно в Лондон.

– Можем ли да отидем в двора, когато тя отиде в Лондон? – питам.

– На празнично пиршество? – пита той иронично. – Със сигурност за мен ще има работа в парламента. Половината хора в Англия ще бъдат заклеймени като предатели, а земите им – конфискувани. На другата половина тези земи ще бъдат дадени като награда за участието им в избиването.

– А на нас няма да се случи нито едното, нито другото

– Казвам навъсено.

– Бих предпочел да не притежавам земите на човек, обвинен в държавна измяна, защото се е опитал да даде добър съвет на своя крал – казва тихо по-възрастният ми съпруг. – И можеш да си напълно убедена, че половината земи ще бъдат върнати на собствениците си, когато кралят се върне на власт и издаде заповеди за помилване. Той ще прости на всичките си врагове и ще ги върне в домовете им. Съюзниците му ще открият, че са зле възнаградени за службата си при него. Да следваш този крал не носи нито полза, нито истински почести.

Стисвам устни, за да възпра резкия си отговор. Той е мой съпруг. Думите му трябва да бъдат закон в нашия дом. Той е мой господар по Божията воля. Безсмислено е да му се противопоставям гласно. Но в сърцето си го заклеймявам като страхливец.

– Ела в леглото – казва той мило. – Защо би трябвало да те е грижа, и в двата случая, щом ти и синът ти сте в безопасност? А аз ще те опазя в безопасност, Маргарет. Държа войната далече от нашите земи, и няма да те направя вдовица за втори път, потегляйки да търся слава. Ела в леглото и ми се усмихни.

Лягам си с него, тъй като това е мой дълг, но не му се усмихвам.

После получавам възможно най-лошите вести. Наистина ужасна вест, и тя идва от Джаспър. Смятах го за непобедим, но той не е, не е. Бях си мислила, че е невъзможно Джаспър да загуби. Но, за мой ужас, се оказва, че може.

Съпругът ми е заминал за Лондон, и аз трябва да чакам цели дни, преди той да се прибере у дома и да мога да му кажа, че по думите на Джаспър войната е приключила и ние сме загубени. Когато го посрещам в двора на конюшнята, той клати глава при новините, които сипя с нервно нетърпение.

– Тихо, Маргарет. По-лошо е, отколкото ти е известно. Младият Едуард Йоркски предяви претенции за трона, а те си изгубиха ума и го направиха крал.

Това ме кара да замлъкна напълно. Хвърлям поглед наоколо, сякаш се надявам да запазя чутото в тайна.

– Крал ли?

– Предложиха му трона и твърдят, че той е истинският крал и наследник. Не е нужно да се чака смъртта на крал Хенри. Той предяви правата си над престола и казва, че ще прогони нашите крал и кралица от Англия, а после ще уреди своята коронация, ще вземе короната и ще бъде миропомазан. Дойдох само да събера хората си. Ще трябва да се бия за крал Хенри.

– Ти? – питам невярващо. – Най-сетне?

– Да. Аз, най-сетне.

– Защо ти е да потегляш сега?

Той въздиша:

– Защото въпросът вече не опира до това един поданик да се опитва да потърси сметка на своя крал – в такъв случай мога да открия, че се двоумя дали един поданик не би трябвало наистина да предпази своя крал от лоши съветници. Сега това не е нищо друго освен бунт, открит бунт, и противопоставяне на един мним крал срещу истинския. Сега имам кауза, която трябва да защитя. Досега не съществуваше кауза, която да ме призове. Сега позицията, която Йорк защитава, е равносилна на държавна измяна. Аз трябва да се бия срещу измяната.

Прехапвам език, за да не изрека упрека, че ако беше тръгнал преди, можеше и да не стигнем до това ужасно положение.

– На полето трябва да има човек от рода Стафорд, който се бие за своя крал. Нашето знаме трябва да бъде там. Преди беше бедният ми брат, после беше достойният ми баща, който даде живота си в тези бушуващи войни. Сега аз съм този, който трябва да застане под флага на Стафорд, може би малодушен, може би несигурен, но сега аз съм глава на рода Стафорд и трябва да отида.

Основанията му не ме интересуват много.

– Но къде е кралят?

– Кралицата го държи на сигурно място при себе си. Имаше битка при Сейнт Олбанс, там победи тя и го прибра обратно под грижите си.

– Армията на Йорк е претърпяла поражение? – питам, объркана. – Но аз мислех, че печелят?

Той поклаща глава:

– Това не беше нещо повече от обикновена схватка в центъра на градчето Сейнт Олбанс между хората на Уорик и онези, които се биеха на страната на кралицата, докато Едуард Йоркски навлизаше триумфално в Лондон. Но Уорик водел краля със себе си, и след като йоркистите избягали, намерили краля, седнал под един дъб, откъдето наблюдавал боевете.

– Невредим ли е бил? – питам.

– Да, по време на цялата битка е бил добре пазен от двама лордове на Йорк: лорд Бонвил и сър Томас Кириъл. Опазили го. Бил кротък като дете. Предали го на кралицата, и сега той е с нея и сина им.

– А той... – поколебавам се при избора на думата. – Той с ума си ли е?

– Така твърдят. За момента.

– Тогава какво става? Защо изглеждаш така?

– Заради една история, която обикаляше кръчмите на Лондон. Може би е изцяло невярна. Надявам се да е така.

– Каква история?

– Говори се, че лордовете, които охранявали краля и се грижели да бъде в безопасност по време на битката, привърженици на Йорк, били отведени пред кралицата и нейния син, малкият принц Едуард, който е на седем години.

– И?

– Казват, че тя попитала малкия принц как трябва да се постъпи с лордовете на Йорк, лорд Бонвил и сър Томас Кириъл, които охранявали баща му по време на битката, и го опазили, и го предали обратно, почтено, жив и здрав, на собствените му хора. А принцът казал да им отсекат главите. Просто ей така. Затова те обезглавили двамата по негова заповед, по заповед на едно седемгодишно момче, а после го посветили в рицарско звание заради храбростта му. Синът на Маргарита Анжуйска наистина е усвоил военния занаят. Как изобщо някога ще управлява една страна в мир?

Поколебавам се, забелязала гримасата на съпруга си:

– Това звучи много зле.

– Говори се, че синът е порочен и зъл като майката. Сега цял Лондон е за Йорк. Никой не иска момче като принц Едуард на трона.

– Какво ще последва сега?

Той поклаща глава:

– Това трябва да е последната битка. Кралят и кралицата са отново заедно и начело на своята армия. Младият Едуард Йоркски и бащиният му приятел Уорик потеглят на поход срещу тях. Спорът вече не е за това, кой да съветва краля. Сега битката е кой да бъде крал. И в крайна сметка аз ще трябва да защитя своя крал.

Откривам, че треперя.

– Никога не съм мислила, че ще отидеш на война – казвам, с треперещ глас. – Винаги съм предполагала, че ще откажеш да отидеш. Никога не съм вярвала, че ще отидеш на война.

Той се усмихва, сякаш това е някаква горчива шега:

– Ти ме смяташе за страхливец, а сега не искаш да ликуваш заради смелостта ми? Е, няма значение. Това е каузата, за която загина баща ми, а дори и той потегли едва в последния възможен момент. Сега откривам, че е мой ред: ще трябва да отида. И аз също изчаках до последния възможен момент. Ако изгубим тази битка, тогава ще имаме крал от фамилията Йорк, и неговите наследници ще бъдат на трона завинаги, а твоят род вече няма да бъде кралски род. Въпросът не е дали каузата е правдива, а просто на чия страна съм роден. Кралят трябва да бъде крал: трябва да потегля заради това. Иначе синът ти вече няма да бъде на три крачки от трона; а само едно момче без титла, без земи, и без кралско име. Ти и аз ще бъдем обявени за предатели в собствените ни земи. Може би дори ще дадат земите ни на други хора. Не зная какво бихме могли да изгубим.

– Кога ще заминеш? – питам с треперлив глас.

В усмивката му няма нито радост, нито топлота:

– Боя се, че ще трябва да тръгна веднага.