Червената кралица

Юни 1483, Лондон

Моят съпруг, лорд Станли, сега е доверен съветник на херцог Ричард, както някога беше на крал Едуард. Така е и редно: той служи на краля, а сега Ричард е лорд-протектор на краля за тези кратки седмици, докато момчето Едуард да бъде коронясано. После Ричард ще трябва да се откаже от всичко – от трона и от властта – и момчето ще управлява като крал на Англия. Тогава ще видим кой може да преживее царуването на едно дете от фамилията Ривърс, увенчано с най-великата корона на света, изцяло ръководено от майка си: една вероломна вещица, която се укрива. Малцина биха се доверили на момчето, а никой няма да се довери на майка му.

Но така или иначе, кой син на династията Йорк би могъл някога да се откаже от властта? Кой син на династията Йорк би могъл да се застави да предаде трона на друг? Нима Ричард ще предаде короната и скиптъра на сина на една жена, която го мрази? Но каквито и съмнения да изпитваме, вземат мярка на всички ни за мантии за коронацията, и вече подготвят алеята към Уестминстърското абатство за кралската процесия – овдовялата кралица Елизабет сигурно чува ударите на чуковете и звука на трионите, докато се цупи в убежището си в приземните стаи до абатството. Членовете на Частния съвет отидоха при нея по всички правила и настояха тя да изпрати деветгодишния си син Ричард да се присъедини към дванайсетгодишния си брат в Тауър. Тя не мажа да откаже, а и нямаше основание да откаже, освен собствената си омраза към херцог Ричард, и затова трябваше да отстъпи. Сега двамата кралски сина очакват в кралските апартаменти деня на коронацията.

Аз отговарям за облеклото за коронацията, и се срещам с отговорничката за гардероба и нейните прислужнички, за да видя какви одежди ще бъдат осигурени за вдовстващата кралица Елизабет, за принцесите и за другите придворни дами. Трябва да приготвим роклите, за в случай, че кралицата склони да излезе от убежището си заради коронацията и че пожелае да бъде облечена изискано, както обикновено. Надзираваме как служителката от гардеробната изчетква хермелиновата мантия на кралицата, как шивачката пришива едно седефено копче, когато отговорничката на гардероба отбелязва, че херцогинята на Гностър, Ан Невил, съпругата на Ричард, не си е поръчала роклята от дворцовия гардероб.

– Поръчката ѝ трябва да се е загубила – отбелязвам. – Защото не е възможно да разполага с подходящи дрехи за една коронация в замъка си в Шериф Хътън. И не е възможно сега да поръчва да ѝ ушият нещо – изобщо няма да е готово навреме.

Тя свива рамене, докато измъква мантия, поръбена с кадифе, отърсва лененото покривало, и я разгъва да я видя.

– Не знам. Но нямам поръчка за рокля от нея. Какво да правя?

– Пригответе ѝ една, с нейния размер – казвам, сякаш това не ме интересува особено, и обръщам разговора към друга тема.

Побързвам да се прибера у дома, където откривам съпруга си. Той съставя известията, с които всеки шериф в Англия ще бъде повикан в Лондон, за да види коронацията на младия крал.

– Зает съм. Какво има? – пита той грубо, когато отварям вратата.

– Ан Невил не си е поръчала рокля за коронацията. Какво ще кажеш за това?

Той си помисля същото, както и аз, съобразявайки бързо, също като мен. Оставя перото и ми прави знак да вляза. Затварям вратата зад гърба си, с лека тръпка на радост, че заговорнича с него.

– Тя никога не действа на своя глава. Съпругът ѝ трябва да ѝ е наредил да не идва – казва той. – Защо би направил това?

Не отговарям. Знам, че разсъждава светкавично.

– Тя няма рокля, следователно не е възможно да идва за коронацията. Той сигурно ѝ е казал да не идва, защото сигурно е решил, че коронация няма да има – казва той тихо. – А всичко това – той сочи към купчините хартия, – всичко това е само за да ни държи заети и да ни заблуди, за да мислим, че коронацията ще се състои.

– Може би я е предупредил да не идва, защото се опасява, че Лондон може да се разбунтува. Може би иска тя да си е на сигурно място у дома.

– Кой би се разбунтувал? Всички искат принцът на Йорк да бъде коронясан. Има само един човек, който би му попречил да стане крал, точно както има само един човек, който би се облагодетелствал от това.

– Самият херцог Ричард Пюстър?

Съпругът ми кимва:

– Какво можем да направим с тази скъпоценна информация? Как ще я използваме?

– Ще кажа на вдовстващата кралица – решавам аз. – Ако смята да събере войските си, би трябвало да го стори сега. По-добре да прибере синовете си, за да не са под грижите на Ричард. А ако успея да убедя кралицата на Йорк да воюва с регента от династията Йорк, тогава има шанс за Ланкастър.

– Кажи ѝ, че Бъкингамският херцог може би е готов да стане изменник – казва той тихо, когато вече съм почти излязла. Спирам веднага.

– Стафорд? – повтарям изумено. Това е племенникът на втория ми съпруг – малкото момче, което наследи титлата, когато дядо му умря, което беше принудено да встъпи в брак със сестрата на кралицата. Той мрази семейство Ривърс още откакто те го принудиха да се сроди с тях чрез брак. Той не може да ги понася. Затова пръв подкрепи Ричард; пръв застана до него. Присъстваше, когато Ричард арестува Антъни Ривърс. Знам, че сигурно е бил възхитен от унижението на човека, когото бе принуден да нарича свой шурей. – Но Хенри Стафорд не може да понася кралицата. Той я мрази, мрази и сестра ѝ, своята съпруга Катрин. Знам това. Спомням си, когато го ожениха. Той никога не би се обърнал срещу Ричард, в тяхна полза.

– Той има собствени амбиции – отбелязва мрачно съпругът ми. – В рода му има кралска кръв. Сигурно смята, че ако тронът може да бъде отнет от принц Едуард, тогава може да бъде отнет и от Ричард. Ще се присъедини към кралицата, преструвайки се, че защитава сина ѝ, а след това ще вземе трона за себе си, когато постигнат победа.

Мисля бързо. Хората от рода Стафорд, с изключение на моя съпруг Хенри, чиято скромност го правеше слаб, винаги са били изключително горди. Стафорд подкрепи Ричард от злоба към семейство Ривърс; сега може наистина да заложи на карта собствените си претенции.

– Ще кажа на кралицата, ако желаеш – казвам. – Но смятам, че той е напълно ненадежден. Тя би била глупачка, ако го приеме като съюзник.

Съпругът ми се усмихва, по-скоро като вълк, отколкото като лисицата, с която го сравняват.

– Тя няма много приятели, от които да избира – казва той. – Бих предположил, че ще му се зарадва.

Седмица след това, на разсъмване, моят съпруг стоварва юмрук върху вратата на спалнята ми и влиза, а прислужницата ми изпищява и скача от леглото си.

– Оставете ни – казва ѝ той рязко, и тя побягва уплашено от стаята, докато аз сядам в леглото и се загръщам с робата си.

– Какво има? – Първото ми опасение е, че синът ми е болен, но после виждам, че Томас е толкова блед, сякаш е видял призрак, а ръцете му треперят. – Какво ти се е случило?

– Сънувах сън – той сяда тежко на леглото. – Мили Боже, имах такъв сън. Маргарет, нямаш представа...

– Видение ли беше?

– Откъде да знам? Сякаш бях хванат като в капан в ада.

– Какво сънува?

– Бях на студено и скалисто тъмно място, като някаква пустош, напълно непознато място. Огледах се наоколо: с мен нямаше никой, бях сам, без никого от приближените си, без никого от войниците си, дори без знамето си; без нищо. Бях съвсем сам, нямаше го синът ми, нито брат ми – нямаше те дори теб.

Чакам да чуя още. Леглото се разтриса, когато той потръпва.

– Появи се чудовище и се насочи към мен – казва той, с много нисък глас. – Някакво ужасно, ужасно създание се приближи към мен, с уста, зинала да ме изяде, с дъх, вонящ като самия ад, със зачервени свински очички, които се оглеждаха ту надясно, ту наляво; чудовище, което кръстосваше околността и търсеше мен.

– Какво чудовище? Змия ли?

– Глиган – казва той тихо. – Дива свиня с кръв по бивните и кръв по ноздрите, с пяна на устата, навела ниско глава, която ме преследваше. – Той потръпва. – Чувах я как сумти.

Глиганът е емблемата на Ричард, херцог Пюстър. И двамата знаем това. Измъквам се от леглото и отварям вратата, за да се уверя, че прислужницата си е отишла и никой не слуша отвън. Затварям я здраво и разбърквам въглените от малкия огън в спалнята, сякаш ни е нужна горещина в тази топла юнска нощ. Паля свещи, сякаш за да прогоня мрачния образ на ловуващия глиган. Докосвам с пръст разпятието около врата си. Прекръствам се. Станли е внесъл със себе си в стаята ми своите нощни страхове; струва ми се дори, че дъхът на глигана се е вмъкнал като тих полъх заедно с него, сякаш звярът може да ни подуши, дори сега, дори тук.

– Мислиш ли, че Ричард те подозира?

Той ме поглежда.

– Не съм сторил нищо друго, освен да му доказвам, че съм на негова страна. Но това беше такъв сън... не мога да го отрека. Маргарет, събудих се изпълнен с ужас като дете. Събудих се от писъка си за помощ.

– Ако подозира теб, ще заподозре и мен – казвам. Страхът на Станли е толкова силен, че ме сграбчва в хватката си. – А аз изпратих съобщения до кралицата, както се споразумяхме. Би ли могъл той да узнае, че съм негов враг?

– Възможно ли е съобщенията ти да са се отклонили?

– Сигурна съм в пратеника си. А тя не е глупачка. Но защо иначе той би се съмнявал в теб?

Той поклаща глава:

– Не съм направил нищо, освен да говоря с Хейстингс, който е напълно лоялен. Той отчаяно иска да подсигури престола за принца. Това е последният му акт на обич към крал Едуард. Той много се страхува, че Ричард може да измами принц Едуард. Бои се нещо да не се обърка, още откакто Ричард отведе принца в Тауър. Попита ме дали ти би се присъединила към него на заседание на Частния съвет, за да настояваш принцът да излезе сред народа, да посети майка си, да покаже, че е свободен във всяко отношение. Мисля, че е изпратил човек при кралицата, за да я увери, че се намира в безопасност и да я помоли да излезе от укритието си.

– Хейстингс знае ли, че Ричард е наредил на собствената си съпруга да си остане у дома? Смята ли, че Ричард може да забави коронацията? Да удължи собственото си регентство?

– Казах му, че Ан Невил няма рокля за коронацията, и той веднага заяви, че не вярва Ричард наистина да възнамерява да короняса племенника си. Именно това започваме да си мислим всички. Именно от това започваме да се опасяваме всички. Но не си представям Ричард да стори нещо по-лошо от това да отлага коронацията, може би с години, може би, докато момчето навърши двайсет и една години. Да я отлага, за да може да управлява като регент. – Той скача на крака и започва да кръстосва бос из стаята. – За Бога, Ричард беше най-преданият брат, какъвто Едуард би могъл да има! Винаги е потвърждавал верността си към принца. Към собствения си племенник! Цялата му враждебност беше насочена към вдовстващата кралица, не срещу сина на Едуард. А сега той държи момчето изцяло в своя власт. Коронясан или не, принц Едуард може да бъде единствено фигурант, ако Ричард успее да го задържи далече от майка му и от роднините му.

– Но сънят...

– Сънят показваше глиган, решен да завоюва власт и да сее смърт. Беше предупреждение; трябва да е предупреждение.

И двамата мълчим. Един пън се размества в огнището и ние трепваме от звука.

– Какво ще правиш? – питам го.

Той поклаща глава:

– Какво би направила ти? Ти смяташ, че Бог ти говори и те предупреждава в сънищата ти. Какво би направила ти, ако сънуваш, че глиганът идва за теб?

Поколебавам се:

– Нима мислиш да избягаш?

– Не, не.

– Ще се моля за напътствия.

– И какво би казал твоят Бог? – пита той, и в гласа му за миг припламва обичайният му сарказъм. – От него обикновено може да се очаква да те посъветва да търсиш власт и безопасност.

Сядам на столчето си край огъня, загледана в пламъците, сякаш съм някоя бедна жена, която предсказва бъдещето, сякаш съм кралица Елизабет с нейните магьоснически умения.

– Ако Ричард се обърне срещу племенника си, срещу двамата си племенници, и по някакъв начин им попречи да наследят престола, и се възкачи на трона вместо тях... – Правя пауза. – Те вече нямат влиятелни защитници. Флотът вдигна метеж срещу чичо им, майка им е в свято убежище, вуйчо им Антъни е арестуван...

– Тогава какво?

– Ако Ричард заеме трона и остави племенниците си под ключ в Тауър, мислиш ли, че страната ще се вдигне против него и ще има нова война?

– Йорк срещу Йорк. Възможно е.

– А при тези обстоятелства ще има голям шанс за фамилията Ланкастър.

– За твоя син, Хенри.

– За това Хенри да е последният оцелял, когато те се разкъсат помежду си в смъртоносна схватка.

В стаята се възцарява мълчание. Хвърлям поглед към него, изплашена, че може да съм стигнала твърде далече.

– Между Хенри и трона стоят четири живота – отбелязва той. – Двамата принцове на Йорк: Едуард и Ричард, самият херцог Ричард, а после и неговият син.

– Но те могат да застанат един срещу друг.

Той кимва.

– Ако предпочетат да се унищожат сами, тогава не би било грях Хенри да заеме празния престол – казвам твърдо. – И най-сетне династията, която трябва ще заеме престола на Антия, каквато е и Божията воля.

Той се усмихва на увереността ми, но този път не се обиждам. Важното е, че можем да видим пътя пред себе си, и стига аз да знам, че това е Божията светлина, тогава няма значение дали той смята, че това е пламъкът на греховната амбиция.

– Значи ще отидеш на заседанието на Частния съвет днес?

– Да, ще бъде в Тауър. Но ще изпратя съобщение на Хейстингс да го уведомя за опасенията си. Ако смята да тръгне срещу Ричард, по-добре да го стори сега. Може да принуди Ричард да разкрие картите си. Може да поиска да види принца. Обичта му към покойния крал ще го превърне в защитник на принца. Мога да се отдръпна и да го оставя да движи нещата. Съветът е твърдо решен принцът да бъде коронясан. Хейстингс може да настоява за това. И тогава може да понесе основните последствия от това, че ще разкрие пред Ричард своите подозрения. Мога да насъскам Хейстингс срещу Ричард и да се отдръпна, за да видя какво ще стане. Мога да си извадя поука от това, мога да предупредя Хейстингс, но да оставя той да се изложи на опасността.

– Но каква е позицията ти?

– Маргарет, оставам верен на онзи, който е най-вероятно да триумфира, а в момента човекът, който има подкрепата на армията на север, който владее Тауър, а законният крал му се покорява и е поверен на него, е Ричард.

Очаквам завръщането на съпруга си от заседанието на съвета, коленичила пред молитвения си стол. Утринният ни разговор ме е разстроил и изплашил, аз се моля коленичила, и си представям Жана, която сигурно толкова много пъти е знаела, че е в опасност, и въпреки това е тръгвала на бой, яхнала белия си кон, със знамето си с лилии, и не е била принудена да води битките си потайно и мълчаливо.

Първоначално си мисля, че това е част от фантазията ми – чувам маршируването на много крака надолу по улицата и звънтенето по калдъръма, когато сто копиеносци забиват пиките си в земята, а по голямата външна врата на лондонската ни къща отеква блъскане.

Вече съм на половината път надолу по стълбите, когато момчето на вратаря изтичва нагоре да каже на прислужничките да ме повикат. Сграбчвам го за ръката:

– Кой е?

– Хората на херцог Ричард – избъбря той. – Носят неговата ливрея, водят господаря, арестували са негова милост, вашия съпруг. Ударен е в лицето, има кръв по дрехата, кърви като прасе...

Избутвам го настрани, тъй като не мога да разбера нищо от думите му, и затичвам надолу към входа на настлания с калдъръм двор, където вратарите разтварят със замах портата и отрядът на херцог Ричард влиза с маршова стъпка, а сред тях виждам съпруга си, който се олюлява, а кръвта шурти от една рана на главата му. Поглежда ме, лицето му е бяло, а очите му – безизразни от шока.

– Лейди Маргарет Станли? – пита началникът на стражата.

Едва успявам да откъсна очи от емблемата с глигана върху ливреята му. Глган с големи бивни, точно както го видя съпругът ми в съня си.

– Аз съм лейди Маргарет – казвам.

– Съпругът ви е под домашен арест, и двамата с него не бива да напускате тази къща. Ще бъдат поставени стражи на всички входове, също и вътре в къщата ви, и край вратите и прозорците на неговите покои. Домакинството ви и нужните ви слуги могат да се занимават с обичайните си задачи, но ще бъдат спирани и претърсвани по моя заповед. Разбирате ли?

– Да – прошепвам.

– Ще претърся къщата за писма и документи – казва той. – Разбирате ли и това?

В моите покои няма нищо, което би уличило в престъпление някой от двама ни. Изгарям всичко опасно веднага след като го прочета, и никога не пазя преписи от собствените си писма. Всичко, което върша за Хенри, си остава между Бог и мен.

– Разбирам. Мога ли да отведа съпруга си в моите покои? Ранен е.

Той се усмихва мрачно:

– Когато влязохме да арестуваме лорд Хейстингс, съпругът ви се шмугна под масата и едва не си отнесе сам главата, набучвайки я на острието на една пика. Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност.

– Арестували сте лорд Хейстингс? – питам невярващо. – По какво обвинение?

– Мадам, ние го обезглавихме – казва той кратко. Провира се грубо покрай мен и влиза в собствените ми покои, а хората му се разгръщат в двора ми и заемат позиции, и ние вече сме затворници в собствената си голяма къща.

Станли и аз отиваме в покоите ми, заобиколени от войници с пики, и едва след като виждат, че прозорецът е твърде малък за бягство, те се отдръпват и затварят вратата след нас двамата и ние оставаме сами.

Станли хвърля изцапания си с кръв къс жакет и съсипаната риза на пода, потръпвайки, и сяда на едно столче, разсъблечен до кръста. Наливам кана вода в легена и започвам да промивам порязаното място. Разрезът е плитък и дълъг, повърхностен удар, съвсем не смъртоносен, но само един инч по-ниско, и той е щял да изгуби едното си око.

– Какво става? – прошепвам.

– Ричард пристигна в началото на срещата, за да определи реда на коронацията, цял грейнал в усмивка и помоли епископ Мортън да изпрати да донесат ягоди от градината му, беше много любезен. Започнахме работата по коронацията – разпределението на местата, реда, обичайните неща. Той отново излезе, но докато беше навън, някой сигурно му е донесъл новини или съобщение, и когато се върна, беше съвсем друг човек, с лице, потъмняло от ярост. Отрядът влезе след него, сякаш превземаха укрепление, блъскайки по вратата, с оръжия в готовност. Насочиха се към мен, аз се смъкнах на пода, Мортън отскочи назад, Родърам се сниши зад стола си; отведоха Хейстингс, преди да успее да се защити.

– Но защо? Какво се каза?

– Нищо! Нищо не се каза! Сякаш Ричард просто се отприщи, утвърждавайки властта си. Просто сграбчиха Хейстингс и го отведоха.

– Къде го отведоха? По какво обвинение? Какво казаха?

– Не казаха нищо. Не разбираш. Това не беше арест. Беше нападение. Ричард крещеше като луд, че е омагьосан, че ръката му изневерява, че Хейстингс и кралицата го унищожават чрез магьосничество...

– Какво?

– Дръпна нагоре ръкава си и ни показа ръката си. Ръката, с която държи меча – знаеш колко силна е десницата му. Казва, че тя му изневерява, казва, че тя се сгърчва и съхне.

– Мили Боже, полудял ли е?

Спирам да бърша кръвта; не мога да повярвам на това, което чувам.

– Извлякоха Хейстингс навън. Без нито дума повече. Издърпаха го навън, макар че той риташе и ругаеше и забиваше пети в земята. Наоколо се търкаляха парчета дърво от работите по строежа, те просто хвърлиха на земята един пън, принудиха Хейстингс да коленичи пред него, и му отсякоха главата с един удар.

– Свещеник?

– Нямаше свещеник. Не чуваш ли какво казвам? Беше насилствено отвеждане и убийство. Той нямаше време дори да си каже молитвите. – Станли започва да трепери. – Мили Боже, помислих си, че идват за мен, помислих си, че ще бъда следващият. Беше като в съня. Мирисът на кръв, и мисълта, че няма кой да ме спаси.

– Обезглавиха го пред Тауър?

– Именно, именно.

– Така че ако принцът погледне от прозореца си, чувайки шума, е щял да види как обезглавяват върху някакъв пън най-скъпия приятел на баща му? Човека, когото наричаше "чичо Уилям"?

Станли мълчи, загледан в мен. Тънка струйка кръв се стича по лицето му и той я размазва с опакото на ръката си, при което бузата му почервенява.

– Никой не би могъл да ги спре.

– Принцът ще гледа на Ричард като на свой враг – казвам аз. – Не може да го нарича "лорд-протектор" след това. Ще го смята за чудовище.

Станли поклаща тава:

– Какво ще стане с нас?

Зъбите му започват да тракат. Оставям легена и загръщам раменете му с одеяло.

– Един Господ знае, един Господ знае. Поставени сме под домашен арест за измяна; подозират ни, че заговорничим с кралицата и Хейстингс. Подозират също и твоя приятел Мортън, а са отвели и Родърам. Не знам още колко други. Предполагам, че Ричард ще заграби трона и е арестувал всички, за които смята, че могат да възразят.

– А принцовете?

Той заеква от потрес:

– Не знам. Ричард може просто да ги убие, както уби Хейстингс. Би могъл да нахлуе в убежището и да избие цялото кралско семейство: кралицата, малките момичета, всички. Днес той ни показа, че е способен на всичко. Може би те вече са мъртви?

Новините от външния свят пристигат откъслечно, донасяни от домашните прислужници като клюки от пазара. Ричард заявил, че бракът между кралицата, Елизабет Удвил, и крал Едуард, никога не е бил действителен, тъй като Едуард е бил обвързан чрез предишен договор с друга жена, преди да се ожени тайно за Елизабет. Обявява всичките им деца за незаконородени, а себе си – за единствен наследник на престола от фамилията Йорк. Малодушните членове на Частния съвет, които наблюдават как обезглавеното тяло на Хейстингс бива положено да почива редом до краля, когото той е обичал, не правят нищо, за да защитят своята кралица и своите принцове, но се стига до всеобщо, прибързано и единодушно съгласие, че съществува само един наследник, и това е Ричард.

Ричард и моят родственик Хенри Стафорд, Бъкингамският херцог, почват да разпространяват твърдението, че самият крал Едуард бил незаконороден, извънбрачен син на херцогиня Сесили от някакъв английски стрелец, докато тя била с Йоркския херцог във Франция. Народът чува тези обвинения – какво хората разбират от тях, един Бог знае – но затова пък пристигането на армия от северните графства, предани единствено на Ричард, и жадна за награди е недвусмислен факт; няма как да се отрече, че всички мъже, които биха могли да бъдат верни на принц Едуард, са арестувани или мъртви. Всеки мисли за собствената си безопасност. Никой не изрича мнението си на глас.

За първи път в живота си съм в състояние да мисля с топло чувство за жената, на която служа от близо десет години, за Елизабет Удвил, която беше кралица на Англия и една от най-красивите и обичани кралици, които страната е имала. Никога красива според мен, никога обичана от мен, освен сега, мимолетно, в този миг на пълното ѝ поражение. Представям си я във влажното, слабо осветено убежище в Уестминстър, мисля си, че тя никога няма да триумфира отново, и за първи път в живота си мога да падна на колене и истински да се моля за нея. Всичко, което тя има сега, са дъщерите ѝ; животът, на който се наслаждаваше, вече го няма, а нейният враг държи в ръцете си двамата ѝ малки сина. Представям си я победена и изплашена, овдовяла и измъчвана от страха за синовете си, и за пръв път в живота си мога да почувствам как сърцето ми се изпълва с топлота към нея: една кралица с трагична съдба, отхвърлена не по своя вина. Мога да се моля на нашата Повелителка, Небесната Царица, да подкрепи и утеши своята изгубена, нещастна дъщеря в тези дни на унижението ѝ.

Най-голямото момиче на рода Йорк, принцеса Елизабет, е на възраст за женене и е неомъжена на напредналата възраст от седемнайсет години единствено заради изменчивия късмет на рода си. Докато стоя на колене, молейки се за здравето и безопасността на кралицата, размишлявам за хубавата девойка Елизабет и се питам каква ли съпруга би станала тя на моя син Хенри. Синът на Ланкастър и дъщерята на Йорк заедно биха излекували раните на Англия и биха намерили изход от враждата, продължила две поколения. Ако Ричард умре, след като заеме престола, наследникът му ще бъде дете, и при това – болнаво дете от рода Невил, не по-способно да защити правото си да претендира за трона, отколкото принцовете от фамилията Йорк, и също толкова лесно за премахване, колкото бяха те. Ако синът ми заеме трона след това и се ожени за принцесата на Йорк, хората ще му останат верни като на наследник на Ланкастър и съпруг на наследницата на Йорк.

Изпращам да повикат моя лекар, доктор Луис от Карлиън – човек, който се интересува колкото от медицина, толкова и от съзаклятия. Кралицата го познава като мой лекар, и ще го приеме, знаейки, че е изпратен от мен. Казвам му да ѝ обещае подкрепата ни, да ѝ съобщи, че Бъкингам е готов да бъде убеден да действа срещу херцог Ричард, че синът ми Хенри може да събере армия в Бретан. И му казвам най-вече да се опита да узнае какви са нейните планове, какво ѝ обещават нейните поддръжници. Съпругът ми може и да си мисли, че тя няма надежда, но аз вече веднъж преди съм виждала Елизабет Удвил да излиза от свято убежище, и да заема трона с безгрижна радост, забравяйки напълно за позора, който Бог справедливо ѝ бе изпратил. Казвам на Луис изобщо да не споменава, че съпругът ми е под домашен арест, но да ѝ каже, като загрижен приятел, за убийството на Хейстингс, за внезапно разкрилата се вероятност за осъществяване на амбицията на Ричард, за обявяването на нейните синове за незаконородени, за съсипването на името ѝ. Трябва да ѝ съобщи съчувствено, че нейната кауза е загубена, освен ако не предприеме някакви действия. Трябва да я убедя да събере каквито приятели има, да събере каквато армия може да си позволи, и да поведе войските си срещу Ричард. Ако успея да я насърча да влезе в дълги и кървави сражения, после синът ми ще може да слезе на суша с нови войски и да нападне изтощения победител.

Луис отива при нея в ден, когато тя сигурно има отчаяна нужда от приятел: денят, който беше определен за коронацията на нейния син. Съмнявам се някой да я е предупредил, че той изобщо няма да бъде коронясан. Луис върви по улиците, покрай затворени и залостени прозорци и забелязва, че хората не се застояват в ъглите да разговарят, и после се връща почти незабавно при мен. Носи маската си против чума – издължена конусовидна маска, натъпкана с билки и ароматизирана с масла, която прави профила му ужасяващ, а лицето – нечовешко, призрачно бяло. Сваля я едва когато вече е в стаята ми, а вратата е затворена зад гърба му, и се покланя ниско.

– Тя жадува за помощ – казва той без предисловие. – Отчаяна е; бих казал, че е почти полудяла от отчаяние. – Той прави пауза. – Видях и младата принцеса на Йорк...

– И?

– Беше разстроена. Спохождат я пророчески видения. – Той потръпва леко. – Изплаши ме, а аз съм лекар, който е виждал какво ли не.

Пренебрегвам самохвалството му.

– Как така ви изплаши?

– Яви ми се от тъмнината, с рокля, подгизнала от речната вода, влачеща се зад нея като опашка, сякаш бе наполовина риба. Каза, че реката вече ѝ била съобщила вестта, която се готвех да кажа на майка ѝ – че херцог Ричард е завзел трона с правото на законен наследник, и че младите принцове са обявени за копелета.

– Вече е знаела това? Нима имат шпиони навън? Нямах представа, че тя може да бъде така добре осведомена

– Не беше кралицата: тя не знаеше. Беше девойката, и тя каза, че реката ѝ съобщила. Каза, че реката ѝ съобщила за смърт в семейството, и майката разбра веднага, че става въпрос за брат ѝ Антъни и за сина ѝ, Ричард Грей. Разтвориха широко прозорците, за да слушат как реката тече край тях. Бяха като две водни вещици там вътре. Всеки би се изплашил.

– Тя казва, че Антъни Ривърс е мъртъв?

– И двете изглеждаха сигурни в това.

Прекръствам се. Елизабет Удвил и преди е била обвинявана, че е в съдружие с тъмните сили, но да пророкува, докато се намира в свято убежище, със сигурност е дяволско дело.

– Тя сигурно има шпиони, които работят за нея; сигурно е по-добре подготвена и въоръжена, отколкото си даваме сметка. Но как е могла да получи новини от Уелс преди мен?

– Тя каза и нещо друго.

– Кралицата ли?

– Принцесата. Каза, че била прокълната да стане следващата кралица на Англия и да заеме трона на брат си.

Споглеждаме се със смесица от удивление и неразбиране.

– Сигурен ли сте?

– Беше ужасяващо. Оплака се от амбицията на майка си и каза, че това било проклятие, наложено на семейството, и че тя щяла да бъде принудена да заеме трона на брат си – и че поне това щяло да зарадва майка ѝ, макар че щяло да лиши от наследство брат ѝ.

– Какво може да е имала предвид?

Докторът свива рамене:

– Не обясни. Станала е красиво момиче, но вдъхва страх. Повярвах ѝ. Трябва да призная, че повярвах на всяка дума, която изрече. Сякаш пророк изричаше истини. Вярвам, че по един или друг начин тя ще стане кралица на Англия.

Поемам си леко дъх. Това дотолкова съвпада с молитвите ми, че трябва наистина да е словото Божие, макар и изречено чрез изключително греховен съсъд. Ако Хенри седне на трона и тя се омъжи за него, наистина ще бъде кралица. Как иначе би могло да се осъществи?

– А имаше и още нещо – казва предпазливо Луис. – Когато попитах кралицата какви са плановете ѝ за принцовете в Тауър, Едуард и Ричард, тя каза: "Не е Ричард".

– Какво е казала?

– Каза: "Не е Ричард".

– Какво е имала предвид?

– Точно тогава влезе принцесата, с рокля, цялата измокрена от реката, и знаеше всичко: акламациите за херцога, обезнаследяването на фамилията. После каза, че ще бъде кралица.

– Но попитахте ли кралицата какво иска да каже с това: "Не е Ричард"?

Той поклаща шава – този човек, който е видял всичко, но не е имал разум да зададе единствения ключов въпрос.

– Не помислихте ли, че може да е твърде важно? – изсъсквам му.

– Съжалявам. Влизането на принцесата беше толкова... тя беше неземна. А после майка ѝ каза, че сега за кратко е настъпило засушаване, но пак ще бъдат на върха на вълната. Бяха ужасяващи. Знаете какво казват за потеклото им – че произхождали от водна богиня. Ако бяхте там, щяхте да си помислите, че самата водна богиня се готви да се появи от Темза.

– Да, да – казвам без съчувствие. – Разбирам, че са ви изплашили, но каза ли тя нещо друго? Кралицата каза ли нещо за братята си, които са се измъкнали? Каза ли къде са или какво правят? Двамата разполагат с необходимата власт, за да вдигнат на оръжие половината кралство.

Той поклаща глава:

– Не каза нищо. Но чу съвсем ясно, когато ѝ казах, че сте готова да помогнете на младите принцове да избягат. Тя подготвя нещо, сигурен съм. Планирала го е, преди да разбере, че Ричард смята да завземе трона. Сега сигурно е отчаяна.

Кимвам и му давам знак да ме остави. Веднага се отправям към малкия ни параклис, за да падна на колене. Имам нужда от Божия покой, за да проясня ума си от вихрено препускащите мисли. Това, че принцеса Елизабет знае съдбата си, само потвърждава убеждението ми, че тя ще бъде съпруга на Хенри, а той ще седне на трона. Но фактът, че майка ѝ казва: "Не е Ричард", ме изпълва с дълбоко смущение.

Какво може да има предвид с това: "Не е Ричард"? Този, който е в Тауър, не е синът ѝ Ричард? Или просто иска да каже, че не Ричард, херцог Пюстър, е този, от когото се страхува? Не мога да преценя, а този глупак е трябвало да я попита. Но подозирах нещо такова. Опасявах се от нещо такова. Никога не съм мислила, че ще бъде такава глупачка, че да предаде втори свой син на един враг, който е похитил първия. Познавам я от десет години; тя не е жена, която да не е в състояние да предвиди най-лошото. Членовете на Частния съвет отидоха вкупом да се срещнат с нея и се подредиха пред нея, за да ѝ обяснят, че няма избор, а после си тръгнаха, отвеждайки малкия принц Ричард, воден за ръка от архиепископа. Но аз все си мислех, че тя сигурно се е подготвила за този случай. Знаех си, че тя ще направи нещо, за да изпрати последния си син, останал на свобода, на безопасно място. Всяка жена би го сторила, а тя е решителна и умна, и обожава синовете си. Никога не би ги изложила на риск. Никога не би оставила по-малкия си син да отиде на място, където опасност заплашва по-големия.

Но какво е направила? Ако вторият принц в Тауър не е Ричард, тогава кой е? Дали е изпратила някой преоблечен бедняк? Някой дребен, незначителен повереник, който би направил всичко за нея? Нещо по-лошо: ако принц Ричард, законният престолонаследник на Англия, не е под ключ в Тауър, къде е тогава? Ако го е скрила някъде, тогава той е наследник на трона на Йорк, още едно препятствие за наследството на сина ми. Това ли ми казва тя? Или се преструва? Измъчва ли ме? Дали продължава да тържествува над мен, казвайки на глупавия ми, недосетлив пратеник някаква гатанка, която той да ми предаде? Дали със своето ясновидството не е изрекла името на сина си нарочно, за да ми се присмее? Или пък го е изрекла неволно? Дали ми казва за Ричард, за да ме предупреди, че каквото и да се случи на Едуард, тя ще има още един наследник?

С часове чакам на колене нашата Повелителка, Небесната Кралица, да ми каже какво прави тази изключително земна кралица: дали не играе своите игри, плетейки заклинанията си, отново, както винаги, преди мен, тържествувайки над мен, дори в този миг на големия си ужас и поражение. Но нашата Повелителка не ми се явява. Жана не ми дава съвет. Бог мълчи пред мен, своята слугиня. Никой от тях не ми казва какво прави Елизабет Удвил в святото убежище под абатството, но аз и без помощта им знам, че тя отново ще възтържествува.

Само ден след това придворната ми дама влиза със зачервени очи и казва, че Антъни, граф Ривърс, ослепителният, благороден брат на кралицата, е мъртъв, екзекутиран по заповед на Ричард в замъка Понтефракт. Донася ми новината в мига, когато тя стига до Лондон. Никой не би могъл да я научи по-бързо; официалното съобщение стига до Частния съвет само час след като аз го чувам. Изглежда, че кралицата и дъщеря ѝ са съобщили на доктор Лейдън за събитието в същата нощ, когато то се е случило, може би в самия момент на смъртта му. А как е възможно това?

На сутринта съпругът ми ме посреща на закуска.

– Викат ме да присъствам на заседание на Частния съвет – казва той, като ми показва писмото с печата с изображение на глиган. Никой от нас не поглежда право към писмото: то стои на масата между нас като кинжал.

– А ти ще трябва да отидеш в кралската гардеробна и да подготвиш одеждите за коронацията за Ан Невил. Одежди, подходящи за кралица. Ще бъдеш почетна дама на кралица Ан. Освободени сме от домашния арест без никакви обяснения. И отново сме на кралска служба, без изобщо да е говорено по този въпрос.

Кимвам. Ще се наема да върша за крал Ричард работата, която вършех за крал Едуард. Ще носим същите рокли, а роклята от злато и хермелин, която беше готова за вдовстващата кралица Елизабет, ще бъде скъсена за нейната зълва, новата кралица Ан.

Придворните ми дами и стражите на Станли са насядали около нас, така че съпругът ми и аз си разменяме само кратък поглед, изпълнен с триумф заради собственото ни оцеляване. Това ще бъде третата кралска фамилия, на която ще служа, и всеки път се кланям ниско и си представям собствения си син като наследник.

– За мен ще бъде чест да служа на кралица Ан – изричам без колебание.

Съдбата ми е да се усмихвам на промените в света и да очаквам наградата си на небесата, но дори аз се сепвам за миг на прага на покоите на кралицата, когато виждам малката Ан Невил – дъщеря на Създателя на крале, Уорик, момиче от достатъчно добро потекло, омъжена за член на кралската фамилия, овдовяла и останала без нищо, а сега издигнала се отново до самия престол на Англия – застанала до голямото огнище в пътното си наметало, заобиколена от своите дами от севера, подобни на цигански катун от тресавищата. Те ме виждат на вратата, камериерът изревава: "Лейди Маргарет Станли!" с акцент, който никой, който живее на юг от Хъл, не би могъл да разбере, жените се дръпват тромаво настрани, за да мога да тръгна към нея, и аз влизам и се отпускам на колене, унижавам се пред поредната узурпаторка, и вдигам ръце нагоре в жест, с който ѝ се кълна във вярност.

– Ваша светлост – обръщам се към жената, която младият херцог Ричард въздигна от позора и бедността, защото знаеше, че с тази изключително злощастна съпруга може да заграби богатството на Уорик. Сега тя ще бъде кралица на Англия, а аз трябва да коленича пред нея. – Толкова се радвам да ви предложа услугите си.

Тя ми се усмихва. Бледа е като мрамор, устните ѝ са бледи, клепачите ѝ – в най-бледия розов цвят. Разбира се, невъзможно е да се чувства добре: тя слага ръка върху каменната рамка на огнището и се обляга на него, сякаш е изтощена.

– Благодаря ви за вашата служба. Бих искала да ми служите като старша придворна дама – казва тя тихо, с леко пресекващ дъх. – Ще носите шлейфа ми по време на коронацията.

Свеждам глава, за да скрия припламналата в мен радост. Това означава чест за семейството ми, това означава родът Ланкастър да се озове само на една крачка от короната, докато тя бива вдигана над миропомазана глава. Ще бъда само на една крачка зад кралицата на Англия, и – Бог е свидетел – готова да измина тази крачка.

– Приемам с радост – казвам.

– Съпругът ми говори с такова уважение за мъдростта на лорд Томас Станли – казва тя.

С такова уважение, че копиеносците едва не му отрязаха главата и го държаха в продължение на седмица под домашен арест.

– Отдавна служим на династията Йорк – отбелязвам.

– Вашето отсъствие и това на херцога се усещаше печално, когато бяхте на север, далече от двора. Радвам се да ви приветствам със завръщането ви у дома, във вашата столица.

Тя прави лек жест с ръка и пажът ѝ донася едно столче, за да може да седне до огъня. Стоя пред нея и гледам как раменете ѝ се разтърсват, когато започва да кашля. Тази жена няма да доживее до дълбока старост. Тази жена няма да зачене цял рояк наследници за Йорк, за разлика от плодовитата кралица Елизабет. Това е болнава и слаба жена. Съмнявам се, че ще изкара още пет години. А после? А после?

– А синът ви, принц Едуард? – питам сдържано. – Той ще дойде ли на коронацията? Да поръчам ли на шамбелана ви да подготви покои за него?

Тя поклаща глава:

– Негова светлост не е добре – казва. – Засега ще остане на север.

"Не е добре ли"? – помислям си. Да не е достатъчно добре, за да дойде на коронацията на родния си баща, означава изобщо да не е добре. Той винаги е бил бледо момче с крехкото телосложение на майка си, рядко се явява в двора; винаги го държаха далече от Лондон, защото се страхуваха от чума. Нима той не е надраснал слабостта от детинството си, а се превръща от крехко момче в болнав възрастен? Нима херцог Ричард не е успял да си осигури наследник, който ще го надживее? Нима сега животът само на един силен и здрав човек дели сина ми от трона?