Червената кралица

Лятото на 1459

Омъжена съм вече от година и половина, когато виждам отново девера си Джаспър, и докато го чакам в преддверието на величественото ни имение в Линкълншър, се чувствам странно смутена, сякаш се срамувам от лекотата и удобството на живота с моя съпруг, сър Хенри. Предполагам, че Джаспър ще ме намери много променена, и знам, че съм променена. Не съм толкова наплашена като момичето, което се заричаше, че не иска да се омъжва за никого; далеч по-щастлива съм от момичето, което роптаеше срещу майка си, задето каза, че за нея няма бъдеще, освен да се омъжи и да сподели легло. В изминалите осемнайсет месеца съм научила, че съпругът ми не е импотентен, а тъкмо напротив: много мил и много внимателен към мен. Неговата нежност и мило държание ме научиха на нежност в замяна, и би трябвало да призная, че съм щастлива и удовлетворена съпруга.

Той ми дава голяма свобода в съвместния ни живот, позволявайки ми да ходя на църква толкова често, колкото пожелая; на мое разположение са свещеникът и църквата, която се намира досами нашия дом. Наредих службите да следват ежедневния манастирски ред, и посещавам повечето от тях, дори нощните литургии по време на светите празници, а той не възразява. Дава ми щедра издръжка и ме насърчава да си купувам книги. Започвам да си създавам собствена библиотека от преводи и ръкописи, а понякога вечер той сяда с мен и ми чете от евангелието на латински, докато аз следя думите в един английски превод, преписан за мен по негова заръка, който започвам бавно да разбирам. Накратко, този мъж се държи с мен по-скоро като със своя млада повереница, отколкото като със своя съпруга, и се грижи за здравето ми, образованието ми и религиозния ми живот.

Той е мил и се грижи да се чувствам удобно; не се оплаква, че още не е заченато бебе, и изпълнява съпружеския си дълг внимателно.

И така, докато чакам Джаспър, аз се чувствам странно засрамена, сякаш съм намерила сигурен пристан и подло съм избягала от опасността и страховете на Уелс. После виждам облака прах по пътя, чувам тропота на копитата и звънтенето на оръжията, и Джаспър и хората му влизат с тропот в двора на конюшнята. Той е съпроводен от петдесет конници, всичките въоръжени, всичките – с мрачни лица, сякаш готови за война. Сър Хенри е до мен, когато пристъпваме напред да поздравим Джаспър, и всякаква надежда, която съм хранила, че той може да хване ръката ми, или да ме целуне по устните, изчезва, когато виждам, че сър Хенри и Джаспър са изпълнени с нетърпение да поговорят помежду си и че двамата изобщо не се нуждаят от присъствието ми. Сър Хенри стисва лактите на Джаспър в сурова преградка:

– Някакви неприятности по пътя?

Джаспър го тупва силно по гърба:

– Шайка разбойници, закичени с бялата роза на Йорк, но нищо повече – казва той. – Наложи се да им дадем отпор, а после те избягаха. Какви са новините тук?

Сър Хенри прави гримаса:

– По-голямата част от графство Линкълншър подкрепя Йорк; Хъртфордшър, Есекс и Ийст Англия са на негова страна или на страната на неговия съюзник Уорик. На юг от Лондон, Кент е наполовина бунтовен, както обикновено. Там страдат толкова много от френските пирати и блокадата на търговията, че гледат на граф Уорик в Кале като на техен спасител, и никога няма да простят на кралицата-французойка за произхода ѝ.

– Дали ще стигна до Лондон невредим, как мислите? Искам да замина вдругиден. Много въоръжени банди ли извършват набези по главния път? Дали да избягвам главните пътища?

– Стига Уорик да си остане в Кале, ще се сблъскате само с обичайните бандити. Но се говори, че той може да стовари армия тук всеки момент, а после ще потегли да се срещне с Йорк в Лъдлоу, и докато отива натам, пътищата ви може да се пресекат. По-добре изпратете съгледвачи напред и гледайте една група да ви следва отзад. Ако срещнете Уорик, ще се окажете въвлечен в битка, може би първата от една война. При краля ли отивате?

Те се обръщат и влизат заедно в къщата, и аз ги следвам – господарка на къщата само по име. Домашните слуги на сър Хенри винаги се грижат всичко да е готово. Аз не съм много повече от гостенка.

– Не, кралят, Бог да го благослови и да го пази, замина за Ковънтри, и ще призове лордовете от фамилията Йорк да се срещнат с него там и да признаят управлението му. Това е техният изпит. Ако откажат да отидат, ще бъдат призовани на съд. Кралицата и принцът са с краля заради собствената си безопасност. Наредено ми е да обградя двореца Уестминстър и да задържа Лондон за краля. Трябва да бъда готов за обсада. Готвим се за война.

– Няма да получите помощ от търговците и лордовете в Сити – предупреждава го моят съпруг. – Всички са за Йорк. Не ги интересува нищо друго освен това, че не могат да си вършат работата, ако кралят не е в състояние да опази мира.

Джаспър кимва:

– Така чух. Ще наложа волята си. Наредено ми е да събера хора и да издигна земни насипи. Ще превърна Лондон в ограден със стени град за Ланкастър, независимо от желанията на гражданите.

Сър Хенри отвежда Джаспър в една вътрешна стая; аз влизам след тях, и ние затваряме вратата след себе си, за да могат да говорят насаме.

– В цялата страна има малцина, които биха отрекли, че каузата на Йорк е справедлива – казва моят съпруг. – Вие сам го познавате. Той е предан на краля, от сърце и душа. Но докато кралят е управляван от кралицата и докато тя заговорничи с херцога на Съмърсет, няма да има мир и сигурност за Йорк, нито за някого от приближените му. – Той се поколебава – Всъщност няма да има мир за никого от нас – добавя. – Кой англичанин може да се чувства в безопасност, ако една кралица-французойка държи в ръцете си всичко? Няма ли тя да ни предаде на французите?

Джаспър поклаща глава:

– Все пак тя е кралица на Англия – казва той категорично. – И майка на Уелския принц. Освен това първа дама на рода Ланкастър, нашия род. Тя има право на нашата лоялност. Тя е наша кралица, независимо какъв е произходът ѝ, с кого поддържа приятелство, над какво има контрол.

Сър Хенри се усмихва с кривата си усмивка: от цяла година, прекарана в неговата компания знам какво означава тя – че нещо му се струва прекалено просто и ясно, за да е така.

– Дори при това положение тя не бива да управлява краля – казва той. – Не би трябвало да го съветва вместо неговите съветници. Той би трябвало да се посъветва с Йорк и Уорик. Те са най-изтъкнатите мъже на неговото кралство; те са военни водачи. Те трябва да го съветват.

– С въпроса за членовете на кралския съвет можем да се занимаем, когато заплахата от страна на Йорк приключи – казва Джаспър нетърпеливо. – Няма време да го обсъждаме сега. Въоръжавате ли арендаторите си?

– Аз ли?

Джаспър ме стрелва с шокиран поглед:

– Да, сър Хенри, вие. Кралят призовава всички свои верноподаници да се готвят за война. Вербувам войници. Дойдох тук за вашите арендатори. Ще дойдете ли с мен да защитите Лондон? Или ще потеглите да се присъедините към своя крал в Ковънтри?

– Нито едното, нито другото – казва съпругът ми тихо. – Баща ми свиква хората си, и брат ми ще потегли с него. Ще съберат малка армия за краля, и мисля, че това е достатъчно от едно семейство. Ако моят баща ми нареди да го придружа, ще тръгна, разбира се. Това би било мой дълг като негов син. Ако поддръжниците на Йорк дойдат тук, ще се бия с тях, както съм готов да се бия с всеки, нахлуващ в земите ми. Ако Уорик се опита да прегази земята ми, аз ще я защитя: но няма да потегля този месец по собствено решение.

Джаспър извръща поглед, а аз се изчервявам от срам, че имам съпруг, който си остава до огнището, когато се разнася призив за битка.

– Съжалявам да науча това – казва Джаспър кратко. – Смятах ви за предан привърженик на Ланкастър. Не очаквах това от вас..

Съпругът ми хвърля поглед към мен с лека усмивка:

– Боя се, че съпругата ми също няма високо мнение за мен, но не мога с чиста съвест да потегля да избивам собствените си сънародници, за да защитя правото на една млада, лекомислена французойка да дава на съпруга си лоши съвети. Кралят има нужда да бъде съветван от най-добрите и достойни мъже, а Йорк и Уорик са сред най-достойните мъже, доказали верността си. Ако той ги превърне в свои врагове, то Йорк и Уорик може да потеглят на поход срещу него, но съм сигурен, че те не възнамеряват да направят нищо повече от това да принудят краля да се вслуша в тях. Сигурен съм, че няма да направят нищо повече от това, да настоят да присъстват в съвета му и гласовете им да се чуват. А след като смятам, че това е тяхно право, как мога, как би ми позволила съвестта, да се боря против тях? Тяхната кауза е справедлива. Те имат право да го съветват, а кралицата – не. Знаете това така добре, както и аз.

Джаспър скача на крака с бързо, нетърпеливо движение:

– Сър Хенри, честно казано, нямате избор. Трябва да се биете, защото вашият крал ви е призовал, защото главата на вашия род ви е призовал. Ако сте от рода Ланкастър, ще последвате призива.

– Не съм хрътка, която започва да лае, щом чуе ловния рог – казва съпругът ми тихо, без изобщо да се трогне от повишения тон на Джаспър. – Не лая по заповед. Не се впускам в преследване, когато ми наредят. Ще тръгна на война, ако някога има кауза, за която смятам, че си струва да умра – но не по-рано. Но наистина се възхищавам на вашия, хм... висок боен дух.

От тона на по-възрастния мъж Джаспър се изчервява до корените на рижата си коса.

– Мисля, че това изобщо не е за смях, сър. Бия се за своя крал и за своя род от две години, и трябва да ви припомня, че това ми костваше скъпо. Край стените на Кармартън изгубих собствения си брат, наследника на нашето име, цветът на нашия дом, съпругът на Маргарет, който така и не видя сина си...

– Знам, знам, и не се смея. Аз също изгубих брат, не забравяйте. Тези битки са трагедия за Англия, не повод за смях. Елате, нека да вечеряме и да забравим разногласията си. Моля се да не се стигне до битка, и за това трябва да се молите и вие. Нуждаем се от мир в Англия, ако смятаме отново да станем силни и богати. Превзехме Франция, защото между хората там цареше разделение. Нека не губим пътя си, както сториха те; нека не се превръщаме сами в най-лоши врагове на себе си в собствената си страна.

Джаспър е готов да възрази; но съпругът ми го хваща под ръка и го отвежда в голямата зала, където мъжете вече са насядали, по десетима на маса, в очакване на вечерята си. Когато Джаспър влиза, неговите хора започват да чукат по масата с ръкохватките на кинжалите си в знак на одобрение, и си помислям, че е прекрасно, дето той е такъв командир, и толкова обичан от войниците си. Той прилича на странстващ рицар от приказките: той е техният герой. Слугите и васалите на моя съпруг просто свеждат глави и докосват шапките си в безмълвен знак на почит, докато той минава. Но никой никога не е аплодирал бурно Хенри Стафорд. Никой никога няма да го стори.

Вървим през плътния тътен от мъжки гласове към високата маса, и виждам как Джаспър хвърля поглед към мен, сякаш ме съжалява, задето съм се омъжила за човек, който не желае да се бие за семейството си. Не вдигам очи. Мисля си, че всички знаят, че съм дъщеря на страхливец, а сега съм съпруга на страхливец, и трябва да живея посрамена.

Когато слугата ни полива да измием ръцете си и ги попива с кърпа, моят съпруг казва любезно:

– Но аз отвлякох вниманието ви от въпроса, който е от огромен интерес за съпругата ми: здравето на нейния син. Как е младият Хенри? Добре ли е?

Джаспър се обръща към мен:

– Той е здрав и силен. Писах ти, че кътните му зъби вече покарват; докараха му треска за няколко дни, но вече я преодоля. Ходи и тича. Говори много, не винаги ясно, но бърбори по цял ден. Бавачката му казва, че е своенравен, но не повече, отколкото подобава на положението му в света и на възрастта му. Казах ѝ да не бъде прекалено строга с него. Той е граф Ричмънд: духът му не бива да бъде пречупван, той има право да проявява гордост.

– Разказваш ли му за мен? – питам аз.

– Разбира се, че да – казва той с усмивка. – Разказвам му, че майка му е важна дама в Англия и ще дойде да го види скоро, и той казва: "Мама!" точно така.

Засмивам се на неговата имитация на пискливото гласче на двегодишно дете:

– А косата му? – питам. – Започва ли да става червена като тази на Едмънд?

– Ах, не – казва Джаспър с разочарование, което аз не споделям. – Оказва се, че произходът ни не се е проявил истински в това. Косата му е къдрава и кестенява, като косъма на светъл дорест кон. Бавачката му смята, че ще изсветлява през лятото, когато е навън на слънце, но няма да е медноглав като нас, Тюдорите.

– А обича ли да играе? И знае ли си молитвите?

– Играе си с бухалката и топката си: готов е да играе по цял ден, ако някой му подхвърля топка. И учи "Отче наш" и катехизиса. Твоят приятел отец Уилям го посещава всяка сутрин за молитвите, а бавачката му го настанява до краката на леглото всяка вечер и го кара да стои там. Нареждат му да се моли за теб по име.

– Намирате ли му другарчета за игра? – пита съпругът ми. – Деца от съседните къщи?

– В замъка сме много изолирани – отвръща Джаспър. – Наблизо няма семейства с неговия произход. Няма подходящи другари за момче като него. Той е граф Ричмънд, и сродник на краля. Не мога да му позволявам да играе с деца от селото, а освен това бих се страхувал от болести. Играе си с бавачките си. Аз играя с него. Не му трябват никакви други приятели.

Кимвам. Не искам да играе със селски деца, които може да го научат на груби обноски.

– Безспорно, той се нуждае от деца на неговата възраст – настоява съпругът ми. – Ще трябва да мери сили с други момчета, дори и да са от селото и от хижите.

– Ще видя, когато му дойде времето – казва сковано Джаспър. – Засега той няма нужда от други приятели и общуване, освен онези, които му осигурявам аз.

Настъпва неловко мълчание.

– А добре ли се храни? – питам аз.

– Храни се добре, спи добре, тича наоколо по цял ден – казва Джаспър. – И расте добре. Мисля, че ще бъде висок. Има телосложението на Едмънд – издължен и слаб.

– Ще отидем да го посетим веднага щом е безопасно за пътуване – обещава ми моят съпруг. – И, Джаспър, сигурен ли си, че можеш да го опазиш в безопасност там?

– В Уелс не е останал привърженик на Йорк, който може да събере достатъчно войска, за да превземе селцето Пемброук, камо ли пък моя замък – уверява ни Джаспър. – Сега Уилям Хърбърт е верен на краля: пребоядиса се напълно след помилването си; сега е поддръжник на Ланкастър. Уелс е по-безопасен от Англия за едно момче от рода Ланкастър. Аз държа в свое владение всички най-важни крепости и съм пуснал пазачи да обикалят по пътищата. Ще го опазя, както обещах. Винаги ще го пазя.

Джаспър остава при нас само две нощи, а денем обикаля сред нашите арендатори и събира всички мъже, които са готови да го придружат в поход към Лондон, за да го защитят в името на краля. Малцина от тях са готови охотно да заминат. Може и да сме от рода Ланкастър; но всички, които живеят достатъчно близо до Лондон, за да научават дворцовите слухове, са твърде благоразумни, за да заложат живота си на карта заради крал, за когото са чували, че е почти луд, и кралица, която е французойка, а също и с прекалено мъжко поведение.

На третия ден Джаспър е готов да потегли отново, и аз трябва да се сбогувам с него.

– Във всеки случай, изглеждаш щастлива – казва ми той тихо в двора на конюшнята, докато хората му оседлават конете си и се качват на седлата.

– Много съм добре. Той е мил с мен.

– Иска ми се да можеше да го убедиш да изпълни ролята си – казва Джаспър.

– Правя каквото мога, но се съмнявам, че ще ме послуша. Знам, че би трябвало да отиде да служи, Джаспър, но той е по-възрастен от мен и мисли, че знае по-добре.

– Нашият крал може би ще воюва за самото си право върху престола – казва Джаспър. – Един верен човек трябва да е до него. Човек от рода Ланкастър не би трябвало да чака да бъде призован, камо ли пък – да пренебрегне призива.

– Знам, знам, ще му го кажа отново. А ти кажи на невръстния Хенри, че ще дойда да го видя веднага щом пътищата станат безопасни.

– Няма да има мир, и няма да е безопасно за пътуване, докато Йорк и Уорик не се подчинят на законния си крал! – казва Джаспър раздразнено.

– Знам това – казвам аз. – Но за сър Хенри...

– Какво?

– Той е стар – изричам с цялата мъдрост на шестнай-сетгодишно момиче. – Не разбира, че понякога Бог ни дава един миг, и ние трябва да го уловим. Жана д'Арк е знаела това, ти го знаеш. Понякога Бог ни предоставя един съдбовен миг, и ние трябва да чуем призива и да се надигнем, за да откликнем на него.

Усмивката на Джаспър стопля лицето му.

– Да – казва той. – Имаш право, Маргарет. Така е. Понякога се появява мигът и трябва да откликнеш. Дори ако някои смятат, че не си нищо повече от глупава хрътка, която откликва на ловджийския рог.

Той ме целува както подобава на един девер – леко по устата – и задържа ръцете ми за миг. Затварям очи и усещам как се олюлявам, замаяна от докосването му, а после той ме пуска, обръща ми гръб и се мята на седлото.

– Старият ни кон Артур още ли те носи добре? – пита той, сякаш не иска никой от двама ни да отбележи, че той ме оставя отново и се отправя към опасност.

– Да – казвам. – Излизам на езда с него през повечето дни. Върви с Бога, Джаспър.

Той кимва:

– Господ ще ме закриля. Защото ние сме в правото си. И знам, че когато съм в самия разгар на битката, Бог винаги ще закриля човека, който служи на своя крал.

После завърта коня си кръгом и поема начело на своите войници, на юг към Лондон, за да опази двореца Уестминстър от нашите врагове.