Червената кралица

Април 1483, Уестминстър

Налага се да чакам до Великден, докато Хенри се прибере у дома, макар че пиша веднага на него и на Джаспър. Започват да се подготвят за завръщането му, разпускайки малкия двор от изменници на династията Йорк и всякакви отчаяни авантюристи, събрали се около тях, подготвящи се да се разделят за първи път след юношеството на Хенри. Джаспър ми пише, че няма представа какво ще прави, сега, когато няма да бъде нужно да напътства, съветва и ръководи Хенри.

Занасям това писмо на моя съпруг, Станли, който работи в кабинета си, където масата е отрупана с купчини книжа, очакващи одобрението му.

– Мисля, че Джаспър Тюдор ще се радва, ако може да се прибере у дома с Хенри – казвам предпазливо.

– Може да се върне у дома и да се озове на дръвника – казва безцеремонно съпругът ми. – Тюдор избра погрешната страна и продължи да се придържа към нея през цялото време, чак до поражението. Трябваше да помоли за помилване след Тюксбъри, когато го сториха всички останали, но той беше упорит като уелско пони. Няма да използвам влиянието си, за да издействам връщането му, няма да го направиш и ти. Освен това мисля, че храниш към него нежна привързаност, която аз не споделям, нито пък ѝ се възхищавам у теб.

Поглеждам го крайно удивено и казвам:

– Той е мой девер – казвам.

– Наясно съм с това. Този факт само влошава положението.

– Не е възможно да мислиш, че съм била влюбена в него през всичките тези години отсъствие?

– Изобщо не мисля за това – казва той студено. – Не искам да мисля за това. Не искам ти да мислиш за това. Не искам той да мисли за това, и най-вече, не искам кралят и онази сплетница съпругата му да мислят за това. Така че Джаспър може да остане, където си е, ние няма да се застъпим за него, а на теб вече няма да ти се налага да му пишеш. Не е нужно дори да мислиш за него. Все едно, че ще е мъртъв за нас.

Откривам, че треперя от възмущение:

– Не можеш да изпитваш съмнения относно честта ми.

– Не, нямам желание да мисля и за честта ти – настоява той.

– След като ти самият не изпитваш плътско желание към мен, не виждам защо изобщо би трябвало да те е грижа! – заявявам язвително.

Не успявам да го разгневя. Усмивката му е студена.

– Сигурно си спомняш, че липсата на плътско желание е едно от условията на нашето брачно споразумение – казва той. – Постановено от теб. Изобщо не изпитвам желание към теб, милейди. Но имам полза от теб, както и ти от мен. Нека се придържаме към тази уговорка и не я объркваме с думи от романс, които никой от двама ни не би могъл да отправи съзнателно към другия. По една случайност ти не отговаряш на моя вкус за жените, а един Господ знае какъв мъж би могъл да породи желание у теб. Ако такъв изобщо съществува. Съмнявам се, че дори бедният Джаспър е успял да породи нещо повече от мразовита тръпка.

Устремявам се към вратата, но спирам за миг с ръка върху резето, за да се обърна назад и да му кажа злобно:

– Женени сме от десет години, и аз ти бях добра съпруга. Нямаш основания да се оплакваш. Не изпитваш ли поне някаква привързаност към мен?

Той вдига поглед от мястото си на масата, държейки перото си над сребърната мастилница:

– Когато се оженихме, ти ми каза, че си отдадена на Бог и на своята кауза – напомня ми той. – Казах ти, че съм се посветил на целта да осигуря своето издигане и това на семейството си. Ти ми каза, че искаш да водиш целомъдрен живот, и аз приех това изискване у една съпруга, която ми носеше състояние, изтъкнато име, и син, който има право да претендира за трона на Англия. Тук няма нужда от привързаност: ние имаме общ интерес. Ти си ми по-вярна заради нашата кауза, отколкото би била поради каквато и да е привързаност, зная това. Ако беше жена, която може да бъде ръководена от чувства, щеше да отидеш при Джаспър и при сина си още преди дванайсет години. Привързаността не е важна за теб, нито за мен. Ти искаш власт, Маргарет, власт и богатство; аз също. И за двама ни нищо не е по-важно от тях; готови сме да пожертваме всичко за тези две неща.

– Аз съм напътствана от Бог! – възразявам.

– Да, защото мислиш, че Бог иска твоят син да бъде крал на Англия. Не мисля, че твоят Бог някога ти е давал друг съвет. Ти чуваш само онова, което искаш. Той ръководи винаги и единствено предпочитанията ти.

Олюлявам се, сякаш ме е ударил.

– Как смееш! Цял живот съм му служила!

– Той винаги ти казва да се стремиш към власт и богатство. Напълно ли си сигурна, че това, което чуваш, не е твоят глас, който говори сред земетресения, вятър и огън?

Озъбвам му се:

– Казвам ти, че Бог ще постави моя син Хенри на престола на Англия, а онези, които се присмиват сега на виденията ми и се съмняват в моето призвание, ще ме наричат "Нейна светлост, майката на краля", и ще се подписвам Маргарет Регина, кралица Маргарет: Margaret R...

На вратата се потропва настойчиво и някой разтърсва дръжката:

– Милорд!

– Влез! – провиква се Томас, разпознавайки гласа на личния си секретар.

Отстъпвам встрани, когато Джеймс Пиърс отваря вратата и се вмъква вътре, покланя ми се набързо и се приближава към писалището на съпруга ми:

– Става дума за краля – казва той. – Казват, че е болен.

– Беше му лошо снощи. Просто е прекалил с храната.

– Днес е по-зле; повикаха още лекари и му пускат кръв.

– Сериозно ли е?

– Така изглежда.

– Ще дойда веднага.

Съпругът ми захвърля перото си и тръгва с едри крачки към полуотворената врата, до която съм застанала. Идва близо като влюбен и слага ръка върху рамото ми, за да прошепне с интимен тон в ухото ми:

– Ако се случи той да се разболее, ако умре, ако има регентство, а синът ти се върне у дома и служи в съвета на регентите, тогава той ще се озове в непосредствена близост до трона. Ако е добър и верен служител, и привлече вниманието на хората, те може да предпочетат един млад мъж от фамилията Ланкастър пред управлението на едно голобрадо мамино синче от фамилията Йорк. Искаш ли да останеш тук и да говориш за призванието си, или искаш да дойдеш с мен сега и да разбереш дали кралят от династията Йорк умира?

Дори не му отговарям. Плъзвам длан в сгъвката на ръката му и забързано излизаме навън, с лица, пребледнели от тревога за краля, когото всички знаят, че обичаме.

Той отпада с дни. Забележително е да се наблюдават страданията на кралицата. Въпреки всичките му изневери, въпреки всички лекомислени постъпки, които е вършил с приятелите си, този мъж е предизвиквал страстна привързаност. Кралицата стои заключена в стаята му денонощно; лекарите влизат и излизат, носейки едно лекарство след друго. Слуховете летят из двора като врани, които търсят дърво, за да се подслонят за нощта. Говорят, че премръзнал от студен вятър, идващ откъм реката, когато настоял да иде на риболов по Великден. Говорят, че му е зле на стомаха от постоянното преяждане и прекомерното пиене. Някои казват, че многобройните му развратници са го заразили със сифилис и той го разяжда. Някои мислят като мен: че това е Божията воля и наказание за измяната срещу рода Ланкастър. Аз вярвам, че Бог проправя пътя за идването на моя син.

Станли стои постоянно в покоите на краля, където мъжете се събират по ъглите, за да споделят шепнешком страховете си, че Едуард, който през целия си живот е бил непобедим, може най-сетне да е изчерпал късмета си. Аз прекарвам времето си в покоите на кралицата, чакам я да дойде, за да си смени диадемата и да среши косата си. Наблюдавам безизразното ѝ лице в огледалото, докато позволява на прислужницата да прикрепва косата ѝ с иглите както иска. Виждам как бледите ѝ устни постоянно се движат в молитва. Ако беше съпруга на който и да било друг мъж, аз също щях да се моля за нея от жалост. Елизабет примира от страх да не изгуби мъжа, когото обича и който стоеше над всички нас, безспорно най-великият мъж в Англия.

– Какво казва тя? – пита ме съпругът ми, когато се срещаме на вечеря в голямата зала, в която цари такава потиснатост, сякаш над нас вече е спуснат погребален саван.

– Нищо – отвръщам. – Не казва нищо. Онемяла е от ужас при мисълта, че ще го загуби. Сигурна съм, че той отпада.

Същия следобед Частният съвет е свикан край постелята на краля. Ние, жените, чакаме в голямата приемна, пред личните покои, отчаяно копнеещи за новини. Съпругът ми излиза след час, с мрачно лице.

– Кралят ни накара да се закълнем над леглото му, че ще се съюзим – казва той. – Хейстингс и кралицата: най-добрият приятел и съпругата. Помоли ни да работим заедно за безопасността на сина му. Назова сина си Едуард като следващия крал, и сложи ръцете на Хейстингс и кралицата една в друга над леглото си. Каза, че трябва да служим под управлението на брат му Ричард като регент, докато момчето навърши пълнолетие. После свещеникът пристигна да му даде последно причастие. Ще бъде мъртъв, преди да падне нощта.

– Ти положи ли клетва за вярност?

Кривата му усмивка ми подсказва, че за него това не е означавало нищо.

– За Бога, да. Всички се заклехме. Всички се заклехме да работим мирно заедно, заклехме се във вечно приятелство, затова предполагам, че сега кралицата се въоръжава и праща да доведат веднага сина ѝ от замъка му в Уелс с толкова мъже, колкото успее да събере, готови за битка. Предполагам, че Хейстингс е изпратил да доведат Ричард, предупреждава го да се пази от семейство Ривърс, призовава го да доведе мъжете на Йорк. Дворът ще рухне. Никой не може да понесе възшествието на фамилията Ривърс. Те със сигурност ще управляват Англия чрез своето момче. Отново ще се повтори историята с Маргарет Анжуйска – един двор, управляван от жени. Всички ще призовават Ричард да я спре. Ти и аз трябва да се разделим и да действаме. Ще пиша на Ричард и ще му се закълна във вярност, докато ти можеш да увериш кралицата в лоялността ни към нея и към семейството ѝ – фамилията Ривърс.

– С по един крак в двата лагера едновременно – прошепвам. Това е начинът на Станли. Именно затова се омъжих за него; вече настъпи моментът, заради който се омъжих за него.

– Предполагам, че Ричард сигурно се надява да управлява Англия, докато принц Едуард навърши пълнолетие – казва той. – А после да управлява Англия чрез момчето, ако успее да се наложи над него. Да бъде нов Уорик. Създател на крале.

– А дали няма да бъде съперник за престола? – прошепвам, мислейки както винаги за собствения си син.

– Или съперник за престола – съгласява се мъжът ми. – Херцог Ричард е Плантагенет от фамилията Йорк, вече пълнолетен, чието право да претендира за трона е безспорно, той няма нужда от регенти, нито от съюзени лордове, които да управляват от негово име. Повечето хора биха сметнали, че е по-безопасно да изберат за крал него, отколкото едно неопитно момче. Някои ще видят в негово лице следващия наследник. Трябва веднага да изпратиш вестоносец при Джаспър и да му кажеш да пази Хенри на сигурно място, докато узнаем какво ще последва. Не бива да идват в Англия, докато не узнаем кой ще заеме престола.

Той се кани да си тръгне, но аз слагам длан върху ръката му:

– А какво ще стане според теб?

Очите му не срещат моите: той извръща поглед.

– Мисля, че кралицата и херцог Ричард ще се сборичкат като кучета за кокала, какъвто в случая е малкият принц – казва той. – Мисля, че ще го разкъсат.