Червената кралица

Септември 1483

Най-сетне получих своето. Наследих кралството, за което мечтаех, когато се молех на Девата Жана и исках да бъда на нейно място – единствената девойка, която вижда, че нейното кралство ще се издигне, единствената жена, която знае, от Самия Господ, какво трябва да се направи. Покоите ми в лондонската ни къща са тайният център на бунта; всеки ден пристигат и заминават пратеници с новини за въоръжаване, искат пари, получават оръжия и тайно ги измъкват от града. Работната ми маса, която някога беше отрупана с купища религиозни книги, сега е покрита с внимателно прекопирани карти, а в чекмеджетата ѝ са скрити шифри за тайни послания. Дамите ми се обръщат към съпрузите, братята или бащите си, заклевайки ги да пазят тайна, и ги обвързват с нашата кауза. Приятелите ми в църквата, в града и из земите ми се свързват помежду си и разпростират към провинцията мрежа от заговорници. Преценявам на кои хора трябва да се има доверие и на кои – не, и сама се обръщам към тях. По три пъти на ден коленича, за да се моля, и моят Бог е Богът на праведните битки.

Доктор Луис снове между мен и кралица Елизабет почти всекидневно, докато тя на свой ред набелязва онези, които са все още предани на принцовете на Йорк – видни мъже и предани слуги на предишното кралско семейство – а братята ѝ и синът ѝ обикалят тайно навсякъде в графствата около Лондон, свиквайки приближените на Йорк, докато аз призовавам онези, които са готови да се бият за Ланкастър. Моят управител Реджиналд Брей ходи навсякъде, а обичният ми приятел Джон Мортън всеки ден поддържа връзка с Хенри Стафорд, Бъкингамския херцог, като гост и поверен на него затворник. Съобщава на херцога, че вербуваме войници, а когато се връща, ми казва, че хилядите мъже, които Бъкингам може да оглави в бой, се въоръжават тайно. Към собствените си хора отправям уверението, че Хенри ще се ожени за принцеса Елизабет Йоркска, и ще обедини страната след победата си. Това ги спечелва на моя страна. Но фамилията Йорк и обикновените хора изобщо не се интересуват от моя Хенри; те пламенно желаят само да освободят принцовете. Отчаяно копнеят за свободата на своите момчета, сплотени са срещу Ричард, готови са да се съюзят с всеки – и със самия дявол – стига да могат да освободят момчетата на Йорк.

Изглежда, че Бъкингамският херцог се придържа към плана ми, макар да не се съмнявам, че има собствен, и обещава, че ще събере хората си, както и всички, предани на Тюдор, из тресавищата на Уелс, ще пресече река Севърн и ще влезе в Англия от запад. В същото време синът ми трябва да слезе на суша на южното крайбрежие и да поведе войските си на север. Хората на кралицата ще пристигнат от всички южни графства, където тя е най-силна, а Ричард, все още на север, ще трябва с мъка да събира войска, докато се придвижва на юг, за да посрещне не една, а три армии и да избере мястото на смъртта си.

Джаспър и Хенри набират войска от затворите и улиците на най-ужасните градове в северна Европа. Това ще бъдат платени бойци, отчаяни престъпници, освободени само за да тръгнат на война под знамето на Тюдорите. Не очакваме да удържат повече от едно нападение, защото няма да хранят преданост, нито привързаност към някаква кауза. Но дори само числеността им ще спечели битката. Джаспър е събрал пет хиляди, наистина пет хиляди, и ги обучава, за да ги превърне в сила, която би всяла ужас във всяка страна.

Ричард, в неведение, далече в Йорк, радващ се на предаността на града, в който го посрещат като любим син, няма представа за плановете, които кроим в самото сърце на собствената му столица, но е достатъчно проницателен, за да знае, че Хенри представлява опасност. Опитва се да постигне съюз с крал Луи Френски, за да изиска предаването на сина ми. Надява се да сключи примирие с Шотландия; знае, че моят Хенри ще събира войски; знае за годежа и че синът ми е в съюз с кралица Елизабет, знае също и че те или ще доплават с есенните попътни ветрове тази година, или ще чакат пролетта. Знае това, и сигурно се бои от него. Но не знае каква е моята позиция; дали съм вярната съпруга на предан васал, когото е подкупил с васални имоти и постове, или съм майка на син, който има основание да претендира за трона. Трябва да наблюдава, трябва да чака, трябва да си задава въпроси.

Това, което той още не знае, е че огромна сянка е надвиснала над надеждите и сигурността му; това, което не знае, е че неговият най-близък спътник и пръв приятел, Бъкингамският херцог, който го постави на трона, който му се закле във вярност, който трябваше да бъде кост от неговата кост и кръв от неговата кръв, още един брат, също толкова надежден и достоен за доверие, колкото и тези с кръвта на Йорк, се е обърнал против него и се е заклел да донесе гибелта му. Бедният Ричард, незнаещ, невинен, празнува в Йорк, опива се от гордостта и обичта на приятелите си от Севера. Това, което не знае, е че най-големият му приятел от всички, човекът, когото обича като брат, наистина му е станал като брат: толкова вероломен спрямо него, колкото един изпълнен със завист, съперничещ брат от рода Йорк.

Съпругът ми, милорд Томас Станли, освободен за три дни от задълженията си в двора на Ричард в Йорк, идва при мен вечерта, в часа преди вечеря, и махва на жените ми да излязат от стаята, без нито една любезна дума към тях или към мен. Посрещам грубостта му с повдигане на вежда и чакам.

– Нямам време за нищо, освен за един въпрос – просъсква той. – Кралят ме изпрати с това тайно поръчение, макар Бог да е свидетел, че не показва особени признаци на доверие към мен. Трябва да се върна при него вдругиден, а той ме гледа така, сякаш е готов да нареди да ме арестуват отново. Знае, че се готви бунт; подозира теб, а следователно и мен, но не знае на кого може да се довери. Кажи ми само това: Наредила ли си да бъдат убити принцовете? И сторено ли е делото?

Хвърлям поглед към затворената врата и се изправям на крака.

– Съпруже, защо питаш?

– Защото днес управителят на земите ми ме попита дали принцовете са мъртви. Началникът на конницата ми ме попита дали съм чул новините. А според отговорника на избата ми половината страна вярвала, че е така. Половината страна мисли, че те са мъртви, а повечето хора мислят, че Ричард го е направил.

Прикривам задоволството си.

– Но наистина, как бих могла да направя такова нещо?

Лорд Станли поднася стиснатия си юмрук под лицето ми и щраква с пръсти.

– Събуди се – казва той грубо. – Говориш с мен, не с някого от подчинените си. Имаш десетки шпиони, солидно състояние на свое разположение, а сега – и хората на Бъкингамския херцог, към които би могла да се обърнеш, както и собствените ти стражи. Ако искаш такова нещо да бъде сторено, то може да бъде сторено. Така че извършено ли е? Свършено ли е всичко?

– Да – казвам тихо. – Сторено е. Всичко свърши. Момчетата са мъртви.

За миг той мълчи, почти сякаш се моли безмълвно за душите на децата. После пита:

– Видя ли телата?

Отвръщам потресено:

– Не, разбира се, че не.

– Тогава откъде знаеш, че са мъртви?

Приближавам се много плътно до него:

– Херцогът и аз се споразумяхме, че това трябва да бъде направено, а после пратеникът му дойде при мен късно една нощ и ми съобщи, че делото е сторено.

– Как са го направили?

Не мога да срещна очите му.

– Каза, че той и още двама други ги заварили, докато спят, и ги притиснали в леглото им, задушили ги със завивките.

– Само трима души!

– Трима – казвам отбранително. – Предполагам, че сигурно са били нужни трима... – Млъквам рязко, когато разбирам, че и той, също като мен, си представя как някой притиска едно десетгодишно момче и дванайсетгодишния му брат по лице в леглата им, а после ги задушава със завивките. – Били са хората на Бъкингам – напомням му. – Не мои.

– Действали са по твои заповеди, а сега има и трима свидетели на станалото. Къде са телата?

– Скрити под едно стълбище в Тауър. Когато Хенри бъде провъзгласен за крал, може да ги открие там и да обяви, че момчетата са убити от Ричард. Може да отслужи литургия, да устрои погребение.

– А откъде знаеш, че Бъкингам не те е измамил? Откъде знаеш, че не ги е измъкнал тайно и не са още живи, скрити някъде?

Поколебавам се. Внезапно ме обзема чувството, че може да съм допуснала грешка, възлагайки на други да свършат мръсната работа. Но исках да бъдат хората на Бъкингам, и цялата вина да падне върху Бъкингам.

– Защо би го сторил? В негов интерес е да са мъртви

– Казвам, – точно колкото е и в наш. Ти сам каза това. А ако се случи най-лошото, ако той ме е измамил и те са живи в Тауър, тогава някой може да ги убие по-късно.

– Много се доверяваш на съюзниците си – казва грубо съпругът ми. – И си пазиш ръцете чисти. Но ако ти не нанесеш удара, не можеш да бъдеш сигурен, че ще попадне в целта. Просто се надявам, че си свършила работата. Мястото на сина ти на трона никога няма да бъде сигурно, ако някъде има укрит принц на Йорк. Той цял живот Ще се оглежда през рамо. В Бретан ще го очаква крал-съперник, точно както той чакаше Едуард. Точно както той изпълва с ужас Ричард. Скъпоценният ти син постоянно ще се бои от съперник, точно както Ричард е преследван от страх при мисълта за него. Тюдор никога няма да има и миг покой. Ако си объркала нещо, ти си осъдила сина си да бъде преследван от нечий неспокоен дух, и короната никога няма да стои сигурно на тавата му.

– Аз върша Божията воля – казвам ожесточено. – И тя беше изпълнена. Няма да се усъмнят в мен. Хенри ще бъде в безопасност на трона, който му се полага по право. Няма да бъде преследван от призраци. Принцовете са мъртви, а аз не съм виновна в нищо. Бъкингам го направи.

– По твое внушение.

– Бъкингам го направи.

– И ти си сигурна, че и двамата са мъртви?

Поколебавам се за миг, когато се сещам за странните думи на Елизабет Удвил: "Не е Ричард". Ами ако е изпратила подменено дете в Тауър, и аз съм убила него?

– И двамата – казвам спокойно.

Съпругът ми се усмихва с най-студената си усмивка:

– Ще се радвам, ако мога да съм сигурен в това.

– Когато синът ми влезе триумфално в Лондон и открие телата, обвини Бъкингам или Ричард, и им устрои свято погребение, ще видиш, че съм изпълнила ролята си.

Лягам си неспокойна и още на другия ден, след утринната молитва, доктор Луис идва в покоите ми с напрегнато и тревожно изражение. Веднага казвам, че се чувствам неразположена, и отпращам всичките си жени. Когато оставаме сами в личния ми кабинет, аз му позволявам да вземе едно столче и да седне срещу мен, почти като равен.

– Кралица Елизабет ме повика в святото си убежище снощи. Беше разстроена – казва той тихо.

– Така ли?

– Бяха ѝ казали, че принцовете са мъртви, и тя ме умоляваше да я убедя в противното.

– Вие какво казахте?

– Не знаех какво бихте искали да кажа. Затова ѝ казах, че всички в града говорят, че те са мъртви. Че Ричард е наредил да ги убият или в деня на коронацията му, или на заминаване от Лондон.

– А тя?

– Беше дълбоко потресена; не можеше да го повярва. Но, лейди Маргарет, тя каза нещо странно...

Той замълчава, сякаш не се осмелява да повтори думите ѝ.

– Продължавайте – казвам, но чувствам как по гръбнака ми пропълзява студена тръпка на ужас. Боя се, че съм била предадена. Опасявам се, че планът се е объркал.

– Отначало тя изпищя, а след това каза: "Поне Ричард е в безопасност".

– Имала е предвид принц Ричард, така ли? По-малкото момче?

– Онзи, когото заведоха в Тауър, за да прави компания на брат си.

– Знам това! Но какво е искала да каже?

– Точно това я попитах. Веднага я попитах какво има предвид, а тя ми се усмихна по изключително плашещ начин и каза: "Докторе, ако имахте само два скъпи, редки скъпоценни камъка и се опасявахте от крадци, щяхте ли да сложите и двете съкровища в едно и също ковчеже"?

Той кимва, когато забелязва ужасеното ми изражение.

– Какво е искала да каже? – повтарям.

– Отказа да каже нещо повече. Попитах я дали принц Ричард не е бил в Тауър, когато двете момчета са били убити. Тя само каза, че трябва да ви помоля да поставите собствените си стражи в Тауър, за да опазят сина ѝ. Отказа да каже нещо повече. Отпрати ме.

Надигам се от стола си. Тази проклета жена, тази вещица ми пречи още откакто бях момиче, а сега, когато я използвам, използвам собственото ѝ обожаващо я семейство и предани поддръжници, за да ѝ отнема престола, да унищожа синовете ѝ, тя все още може да победи, може да е направила нещо, което ще провали всичко за мен. Как успява винаги да го направи? Как става така, че когато е унизена толкова много, та мога дори да се заставя да се моля за нея, тя успява да обърне късмета си? Трябва да е магьосничество; единственото обяснение е магьосничество. Нейното щастие и успех преследват като призрак живота ми. Знам, че е в съюз с дявола, убедена съм. Иска ми се той да я отведе в ада.

– Ще трябва да се върнете при нея – казвам, обръщайки се към него.

Той сякаш се готви да откаже.

– Какво? – изсъсквам.

– Лейди Маргарет, кълна се, изпитвам ужас да отида при нея. Тя е като вещица, затворена в хралупата на борово дърво; тя прилича на пленен дух; прилича на водна богиня в замръзнало езеро, която очаква пролетта. Живее в мрака на убежището, докато реката през цялото време тече досами стаите им, и се вслушва в ромоленето ѝ като в съветник. Знае неща, които не би могла да узнае чрез земни средства. Изпълва ме с ужас. А дъщеря ѝ вдъхва не по-малко страх.

– Ще трябва да съберете кураж – казвам рязко. – Бъдете смел, вие вършите Божие дело. Трябва да се върнете при нея и да ѝ кажете да бъде смела. Кажете ѝ, че съм сигурна, че принцовете са живи. Припомнете ѝ, че когато нападнахме Тауър, чухме стражите да отвеждат момчетата от вратата. Тогава бяха живи; защо му е на Ричард да ги убива сега? Ричард завзе трона, без да ги убива, защо му е да ги убива сега? Ричард е човек, който сам си върши работата, а сега той е на стотици мили от тях. Кажете ѝ, че аз ще удвоя броя на хората си в Тауър и че ѝ се кълна в честта си, че ще ги защитя. Припомнете ѝ, че бунтът ще започне другия месец. Веднага щом нанесем поражение на крал Ричард, ще освободим момчетата. После, когато се успокои, веднага щом почувства облекчение, след като видите, че цветът се връща в лицето ѝ и я убедите – в този момент бързо я попитайте дали вече е изпратила сина си принц Ричард на безопасно място. Дали го държи скрит някъде.

Той кимва, но е пребледнял от страх.

– А в безопасност ли са? – пита. – Мога ли искрено да я уверя, че тези нещастни момчета са в безопасност и ще ги спасим? Че слуховете, дори в собственото ви домакинство, са лъжливи? Знаете ли дали са живи или мъртви, лейди Маргарет? Мога ли да кажа на майка им, че са живи, със съзнанието, че това е истина?

– Те са в Божиите ръце – отговарям овладяно. – Както всички ние. Както и синът ми. Живеем в опасни времена, и принцовете са в Божиите ръце.

Тази нощ научаваме вести за избухването на първия бунт. Моментът е зле подбран: този бунт започва твърде рано. Мъжете от Кент напредват към Лондон, призовавайки Бъкингамския херцог да заеме трона. Хората от графство Съсекс се вдигат на оръжие, убедени, че не бива да се бавят и миг повече, а мъжете от съседния Хампшър също се надигат, както пожарът прескача от една суха гориста местност в друга. Най-преданият военачалник на Ричард, Томас Хауард, съвсем наскоро удостоен с титлата херцог Норфолк, потегля надолу по западния път от Лондон и окупира Гилдфорд, като влиза в дребни схватки на запад и изток, но удържа бунтовниците в собствените им графства, и изпраща отчаяно предупреждение на краля; южните графства са се вдигнали на бунт в защита на бившата кралица и държаните ѝ в плен синове, принцовете.

Ричард, закоравелият в битки предводител на Йорк, потегля на юг с бързината, обичайна за една армия на Йорк, установява центъра на командването си в Линкълн, и събира войски във всички графства, особено от онези, приветствали пътуването му с такава радост. Научава за измяната на Бъкингамския херцог, когато пристигат мъже от Уелс да му съобщят, че херцогът вече е в поход, че води войските си на север през уелските тресавища, вербува войници и явно се готви да прекоси Севърн при Гностър, или може би при Тюксбъри, за да влезе в сърцето на Англия със собствените си хора и уелските си наемници. Обичният му приятел, Хенри Стафорд, потегля на поход под своето знаме, също така гордо и смело, както някога го направи за Ричард, само че сега потегля срещу него.

Ричард пребледнява от ярост, стиснал дясната си ръка, ръката, с която държи меча, над лакътя, сякаш, разтърсен от гняв, я удържа да не трепери.

– Човекът, който има най-голямо основание да бъде верен! – възкликва той. – Най-невярното живо същество на света! Човек, който имаше всичко, което поиска. Никога един вероломен предател не се е радвал на по-добро отношение; предател, предател!

Той веднага разпраща призиви за събиране на войска до всички графства в Англия, като изисква да докажат своята вярност, настоява да му изпратят оръжия и мъже. Това е първата и най-голяма криза в току-що започналото му царуване. Той ги призовава да подкрепят един крал от фамилията Йорк; изисква лоялността, която отдаваха на брат му, и която всички те му обещаха. Предупреждава онези, които ликуваха, когато той взе короната преди по-малко от шестнайсет седмици, че сега трябва да защитят това решение, иначе Англия ще падне в ръцете на нечестивия съюз между вероломния Бъкингамски херцог, кралицата-магьосница и претендента на Тюдорите.

Вали пороен дъжд, а от север упорито духа силен вятър. Това е неестествено време, време, предизвикано с магия. Синът ми трябва да отплава сега, ако има намерение да пристигне, докато поддръжниците на кралицата се бунтуват и докато Бъкингам е в поход. Но тук, в южна Англия, времето е толкова ужасно, че се страхувам да помисля какво е то в Бретан. Той трябва да дойде точно в подходящия момент, за да изненада изтощените победители от първата битка, да ги накара да се обърнат и да се бият отново, докато се уморят от битки. Но – застанала до прозореца си, аз гледам как пороят се лее, а вятърът шиба дърветата в градината ни – знам, че той не може да отплава в това време: вятърът духа с вой на юг. Не ми се вярва дори да може да излезе от пристанището.

На другия ден дъждовете стават по-проливни и реката започва да приижда. Залива стъпалата на площадката досами градината, а лодкарите завличат баржата на Станли нагоре чак до самата овощна градина, извличайки я от вихрещия се потоп, защото се боят, че течението ще я откъсне от въжетата. Не мога да повярвам, че Хенри може да отплава в това време, а дори и да излезе от пристанището, не мога да повярвам, че би могъл благополучно да прекоси тесните морета, за да стигне до южното крайбрежие.

Моята мрежа от доносници, шпиони и заговорници е възпрепятствана от яростния дъжд, който е като оръжие, издигнато срещу нас. Пътищата към Лондон са почти непроходими; никой не може да пренесе съобщение. Кон и ездач не могат да стигнат от Лондон до Гилдфорд, а докато нивото на реките се покачва все повече, пристигат вести за наводнения и удавени хора нагоре и надолу по течението. Приливите са неестествено високи, а всеки ден и нощ придошлите води от реката се сливат с нахлуващия прилив и се вдига кипящ водовъртеж, който заличава крайречни къщи, кейове, пристани и докове. Никой не помни такова време – дъждовна буря, която продължава с дни, а реките из цяла Англия излизат от бреговете си.

Нямам с кого да говоря, освен с моя Бог, а не мога винаги да чувам гласа Му, сякаш дъждът замъглява самия му лик, а вятърът отвява словата Му. Именно така разбирам със сигурност, че това е вятър, призован от вещици. Прекарвам деня си на прозореца с изглед към градината, като гледам как кипналите води на реката прехвърлят градинската стена и прииждат през овощната градина, малко по малко, докато самите дървета придобиват такъв вид, сякаш се протягат нагоре към тежките облаци за помощ. Всеки път, когато някоя от моите дами застава до мен, или доктор Луис се яви на прага ми, или някой от заговорниците в Лондон моли да го приема, всички до един искат да узнаят от мен какво става: сякаш аз зная нещо повече от тях, когато чувам единствено дъжда; сякаш мога да предскажа бъдещето, четейки по разкъсваното от буен вятър небе. Но аз не знам нищо: там, навън, може да се случва всичко; може дори само на половин миля оттук да се разразява клане в залетите от вода земи, и никой от нас не би разбрал – няма как да чуем никакви гласове над рева на бурята, никакви светлини не могат да се видят през дъжда.

Прекарвам нощите си в моя параклис, като се моля за безопасността на сина си и успеха на нашето начинание, но не чувам никакъв отговор от Бог, а само непрестанното трополене на пороя по покрива и тънкото, пискливо свистене на вятъра, който бута плочите на покрива над мен, докато си помислям, че предизвиканият от вещиците вятър е прокудил и Самия Господ-Бог от небесата на Англия, и никога няма да Го чуя отново.

Най-сетне получавам писмо от съпруга си в Ковънтри: