Червената кралица

Есента на 1461

Разбужда ни звънът на камбаната, която бие тревога, аз скачам от леглото, намятам една рокля и хуквам към детската стая. Синът ми си нахлузва панталоните и крещи да му донесат ботушите. Главната бавачка вдига поглед, когато влизам.

– Милейди? Знаете ли какво става?

Поклащам глава и поглеждам навън през прозореца. Вертикалната решетка на крепостната врата се спуска с бързо тракане; стражите и конярите се изсипват от жилищните помещения и крещят. Сред мъжете виждам съпруга си, който върви тихо и уверено към стражевата кула, от която се открива изглед към портата.

– Слизам – казвам аз.

– Аз ще дойда! Аз ще дойда! – обажда се с пискливо гласче синът ми. – Трябва ми сабята.

– Не ти трябва сабята – казвам аз. – Но можеш да дойдеш, ако обещаеш да останеш с мен.

– Може ли да дойда с малкия граф; моля ви, милейди? – пита бавачката му. Знам, че според нея няма да мога да го удържа да остане до мен, и пламвам от раздразнение, но кимвам и тримата затичваме надолу по каменните стълби, напряко през двора и нагоре по тесните стълби към кулата, където съпругът ми и началникът на стражата гледат над бойниците към мястото, където знамето на Уилям Хърбърт пърха над малка армия от негови хора, яздещи в тръс по пътя.

– Бог да е с нас – прошепвам.

Хенри дърпа бавачката си към най-далечния ъгъл на кулата, където може да гледа надолу как вдигат подвижния мост.

Моят съпруг ми се усмихва:

– Не вярвам да сме в опасност – казва той спокойно. – Не се съмнявам, че този замък, а навярно и графската титла, са дадени на Хърбърт. Той е дошъл само за да предяви правата си. Ние се оказваме в положението на негови неочаквани гости.

– Какво ще правим?

– Ще му предадем замъка.

– Да му го предадем ли? – Толкова съм потресена от предателското намерение на съпруга си, че се втренчвам в него със зяпнала уста. – Просто да му дадем ключовете? От замъка на Джаспър? Просто ще отворим вратите и ще го поканим на вечеря?

– Той би могъл да ни покани на вечеря – поправя ме съпругът ми. – Ако, както мисля, този замък сега му принадлежи.

– Невъзможно е да възнамеряваш просто да го пуснеш да влезе?

– Разбира се, че възнамерявам – казва той. – Ако крал Едуард му е предал замъка и владението над Уелс, тогава ние постъпваме, както подобава на лоялни поданици, като даваме на Уилям Хърбърт онова, което му принадлежи, и отдаваме кесаревото кесарю.

– Този замък принадлежи на нас, Тюдорите – изсъсквам му аз. – На Джаспър, а в негово отсъствие – на мен и Хенри. Това е домът на Хенри; това е моят замък.

Съпругът ми поклаща посивялата си глава:

– Не, скъпа моя. Забравяш, че на престола има нов крал и че той сигурно е направил нови дарения и подаръци. Родът Ланкастър вече не владее нито трона, нито Уелс, нито дори замъка Пемброук. При все че това е бил твоят дом, той вероятно е даден на някой, доказал лоялността си към Йорк. Мислех си, че маже би е даден на Уилям Хейстингс или Уорик, но както виждаме, късметлията е Уилям Хърбърт.

Той хвърля поглед над стената на замъка. Те са почти толкова близо, че могат да го чуят, ако им извика.

– Джаспър би предизвикал обсада – казвам с горчивина. – Джаспър щеше да защити онова, което му принадлежи. Щеше да предпочете по-скоро да умре, отколкото да предаде нашия замък на човек като Хърбърт. Той не би се предал като жена. Щеше да се бие. Хърбърт е изменник и аз няма да го допусна до замъка на Джаспър.

Съпругът ми ме поглежда и вече не се усмихва.

– Маргарет, сама виждаш какво е щял да направи Джаспър. Сама виждаш какъв беше неговият избор. Той видя, че битката е изгубена и изостави замъка, изостави сина ти, изостави и теб. Изостави те, без дори да погледне назад. Каза ти, че не обича дългите сбогувалия и побягна да осигури собствената си безопасност, надалече. Сам ми каза, че очаква Хърбърт да дойде и да предяви претенции за Пемброук и че очаква да отстъпим. Каза ми, че ще се радва, ако останем, за да предадем Пемброук на Хърбърт и се уверим, че слугите са в безопасност. Всякакво подобие на обсада би означавало да погубим напразно живота си. Решим ли да сторим каквото и да било друго, със същия успех можехме да избягаме, както постъпи той. Битката е изгубена; тя беше изгубена при Тоутън, и Джаспър го разбра и избяга.

– Не е избягал – казвам разгорещено.

– Сега не е тук, нали? – отбелязва съпругът ми. Навежда се над бойниците и изкрещява: – Хей! Сър Уилям!

Едрият мъж, застанал пред войниците си, дръпва поводите, за да спре коня си, и навежда знамето си.

– Аз съм Уилям, лорд Хърбърт. Кой ме вика? Вие ли сте това, сър Хенри Стафорд?

– Същият. Тук съм със съпругата си лейди Маргарет и нейния син, граф Ричмънд.

– А предателят Джаспър Тюдор, бившият граф Пемброук?

Хенри ме дръпва за ръката, и аз се навеждам да чуя шепота му:

– Чичо ми още е граф Пемброук, нали? Защо този лош човек казва "бившият граф"?

– Ние никога няма да го наричаме така – заричам се. – В молитвите ни за нас той винаги ще бъде граф Пемброук. Само привържениците на Йорк мислят различно. Те всичките са лъжци.

– Джаспър Тюдор замина – изкрещява сър Хенри в отговор. – Имате честната ми дума, че не е в замъка или наблизо.

– Получих като дарение замъка и владението над Уелс от крал Едуард, да го пази Господ! – изревава Хърбърт. – Ще отворите ли портите, за да ме допуснете във владенията ми?

– Ще го сторя – казва сър Хенри бодро, и кимва на началника на стражата. Двама мъже дотичват, и аз гледам невярващо как вдигат вертикалната решетка на крепостната врата и спускат подвижния мост, а червеното знаме с дракона на Тюдорите се смъква надолу по пилона, бързо като повален предател, и изчезва от поглед, сякаш не се е развявало над замъка през цялото време, откакто го познавам.

Уилям Хърбърт докосва нагло и със замах шапката си за поздрав към войниците на портата, влиза в замъка, който сега му принадлежи, и слиза от коня си с помощта на издигнатото дървено стъпало пред моя дом, сякаш то е стояло там, през всичките тези години, в очакване само да дойде той.

На вечеря съм безмълвна от ярост; но съпругът ми и лорд Хърбърт говорят за новия крал, за вероятността от нападение от страна на Франция, за опасността в Англия да нахлуе шотландска армия, сякаш става дума за наши врагове, а не наши спасители. Откривам, че мразя съпруга си заради непринудените му добри обноски, не откъсвам очи от чинията си и казвам нещо само в отговор на пряк въпрос. Всъщност лорд Хърбърт не ми казва почти нищо, докато не ставам от масата, за да се оттегля. Тогава хвърля поглед към съпруга ми и казва:

– Бих искал да говоря и с двама ви за младия Хенри Тюдор. Ще поговорим ли в дневната стая на горния етаж след вечеря?

– Разбира се – казва моят съпруг, отговаряйки и от мое име и по този начин предотвратява отказ. – Сигурен съм, че лейди Маргарет ще се погрижи да ни чакат добро вино и плодове, когато се присъединим към нея там.

Свеждам глава и ги оставям да пият и да си бъбрят приятелски, а после чакам в стола си до огнището. Не ми се налага да се тревожа дълго сама. Двамата влизат в стаята, сега увлечени в разговор за лов, съпругът ми хвали дивеча, който може да се ловува близо до замъка, сякаш той не е запазен и охраняван от Джаспър, сякаш това не е наследството на сина ми, и сякаш този човек не е натрапник, няма да бъде бракониер, ако ни вземе дивеча

– Ще бъда кратък – казва лорд Хърбърт, като се настанява пред огъня и си топли гърба, сякаш пъновете, които горят вътре, са негови. – Трябва да получа попечителство над момчето Хенри и то ще живее с мен. След Коледа кралят ще потвърди, че аз ще бъда негов настойник.

Главата ми рязко се вдига, но съпругът ми дори не изглежда изненадан.

– Тук ли ще живеете? – пита той, сякаш това е всичко, което има значение.

– Раглан – кратко казва сър Уилям. – Постройката е по-добра, а и съпругата ми я харесва. Хенри ще бъде отгледан заедно с нашите деца, с образование, което приляга на положението му. Ще бъдете добре дошли да го посещавате по всяко време, когато пожелаете.

– Това е великодушно – казва съпругът ми, докато аз още мълча. – Сигурен съм, че лейди Маргарет е благодарна.

Предупредителният му поглед към мен ме подтиква да изкажа някаква благодарност, но аз не мога.

– Той би трябвало да остане поверен на моите грижи – казвам рязко.

Лорд Хърбърт поклаща глава:

– Никога не биха позволили това, милейди. Вашият син е наследник на огромно състояние и име. Някой непременно трябва да може да се застъпи за него и да го вземе като свой повереник. В много отношения имате късмет, че това съм аз. Не очаквам да го разберете веднага, но ако някой от рода Невил го беше взел като свой повереник, на него щеше да му се наложи да замине надалече сред непознати. С мен, той може да остане в Уелс, може да държи около себе си собствените си слуги, може да бъде в страната, която познава. Съпругата ми е добросърдечна и отзивчива жена; той ще бъде отгледан заедно с моите деца. Можеше да има много по-лоша съдба.

– Той е мой син! – възкликвам. – Той е момче от рода Ланкастър, наследник е на...

– Признателни сме ви – казва съпругът ми, заставяйки ме да замълча.

Лорд Хърбърт ме поглежда:

– Семейните връзки на вашия син са нож с две остриета, милейди – казва той. – Не бих се хвалил твърде много с тях, ако бях на ваше място. Неговият братовчед, бившият крал, е в изгнание и заговорничи с враговете на страната ни. Настойникът му и главата на неговия род, Джаспър Тюдор, е в изгнание, с обявена за главата му цена, като заклеймен предател. Дядо му бе обезглавен за държавна измяна. Аз лично залових баща му, а краят на родния ви баща бе всичко друго, но не и славен. На ваше място бих се радвал, че той ще бъде отгледан в семейство, предано на Йорк.

– Тя е признателна – казва отново съпругът ми. Прекосява стаята, пристъпва до мен и властно протяга ръка. Трябва да се изправя и да се ръкувам с него, сякаш сме постигнали съгласие. – Ще съобщим на Хенри, когато се събуди на сутринта, и ще се върнем в собствения си дом в Англия, веднага щом стражите и конете бъдат готови.

– Останете – казва любезно сър Уилям. – Останете, докато момчето свикне, останете колкото пожелаете. Можем да уловим няколко от тези елени, които Джаспър си е дал толкова труд да опази. – Той се засмива, а моят съпруг, изменникът, се засмива заедно с него.

Пътуваме обратно към къщата си в Линкълншър в каменно мълчание, а когато стигаме вкъщи, аз се отдавам на молитва и на науките си. Съпругът ми, след няколко шеговити реплики, които аз не удостоявам с отговор, след като ме пита дали бих искала да пътувам с него до Лондон – сякаш бих отишла в града, който отпразнува позора! – насочва вниманието си към управлението на големите ни имения и към делата си в Лондон. Решимостта на новия крал да опази мира означава повече работа за местното дребно дворянство, и съпругът ми открива, че му е наредено да премахне загрижените само за собственото си добруване покварени местни служители, процъфтявали при вялото управление на крал Хенри. Сега местните съдилища трябва да са отворени, за да раздават правосъдие на всички, а не само на онези, които могат да подкупят съдиите. Новият крал Едуард свиква парламент и казва на членовете му, че е твърдо решен да живее скромно и да не обременява страната с тежки налози. Нарежда по пътищата да се осигури безопасност, а числеността на личните армии да бъде намалена. Нарежда разбойниците и престъпниците да бъдат изправяни на съд, а необузданите изблици на насилие в кръчмите и по главните пътища да бъдат овладени. Всички приветстват тези промени и предричат време на голямо благоденствие за Англия, която този бляскав и славен син на Йорк ще поведе към мир. Всички са възхитени от промените и подобренията. Изглежда, че всички са влюбени в този красив син на Йорк. Всички, освен мен.

Този крал Едуард е деветнайсетгодишен младеж, само година по-голям от мен, оцелял след смъртта на баща си, както и аз, мечтаещ за величие, както мечтая и аз – и въпреки това той застана начело на армията на своя род и ги отведе до трона на Англия, докато аз не съм направила нищо. Той е този, който изигра ролята на Жана д'Арк за Англия, а не аз. Аз не мога дори да задържа при себе си собствения си син. Това момче, този Едуард, когото наричат благоуханната роза на Англия, прекрасното цвете на Англия, бялото цвете, е възхваляван в разказите като красив, смел и силен – а аз съм нищо. Той е обожаван от жените; пеят хвалебствени песни за него, възхваляват външността му и очарованието му. Аз не мога дори да се явявам в двора му. Никой не ме познава. Всъщност аз съм цвете, което прахосва сладкия си аромат в пустинята. Той дори не ме е виждал. Никой не е написал дори една единствена балада за мен; никой не ми е рисувал портрет. Аз съм съпруга на човек без амбиция, който не тръгва на война, докато не бъде принуден да потегли. Майка съм на син, поверен на грижите на врага ми, и съм далечната любима на един победен изгнаник. Прекарвам дните си – които непрекъснато се скъсяват, докато вечерите се влачат безкрайно през тази толкова нещастна година – на колене, и се моля на Бог да накара тази тъмна нощ да отмине, да накара тази студена зима да отмине, да срази династията Йорк и да позволи на династията Ланкастър да се завърне у дома.