Червената кралица

Април 1484

Съпругът ми идва да ме посети, докато кралят е на пролетна обиколка из страната, на път за Нотингам, където ще разположи войските си тази година, подготвяйки се за нахлуването на моя син, за което знае, че със сигурност ще се състои – било то тази година, или следващата, или по-следващата. Томас Станли излиза на езда из моите земи всеки ден. Ловува алчно, сякаш дивечът е негов, за да го убива – и после си спомням, че наистина е негов. Сега всичко му принадлежи. Той се храни добре вечер, опива се с редките вина, които Хенри Стафорд е подредил в избата за мен и за сина ми, и които сега му принадлежат. Благодаря на Бог, че не съм привързана към светските блага, както други жени, иначе щях да гледам с дълбоко негодувание бутилките, редящи се по масата. Но аз благодаря на Нашата повелителка; мислите ми са съсредоточени върху Божията воля и успеха на моя син.

– Ричард знае ли за плановете на Хенри? – питам една вечер преди той да се е опиянил напълно от виното, което моите изби са принудени да му предоставят.

– Той има шпиони навсякъде в малкия двор на Хенри, разбира се – отвръща Станли. – И мрежа от шпиони, която предава новини от единия край на страната до другия. Дори рибарска лодка не би могла да акостира в Пензанс сега, без Ричард да научи за това на следващия ден. Но синът ти е станал предпазлив и умен млад мъж. Доколкото знам, той си мълчи, не споделя с никого какво мисли, и прави планове само с чичо си Джаспър. Не споделя нищо с никой друг; Ричард споменава новини от Бретан, но само такива, които и без друго са очевидни. Ясно е, че те ще екипират кораби и ще дойдат отново, веднага щом могат. Но миналогодишният им провал ще ги забави. Те изгубиха на поддръжника си цяло малко състояние; може би той няма да пожелае да рискува още една флотилия заради тях. Повечето хора мислят, че херцогът на Бретан ще реши да се откаже от тях и да ги предаде на Франция. Веднъж попаднали във властта на френския крал, те може да бъдат загубени, но може и да успеят. Ричард не знае нищо повече от това.

Кимвам.

– Научи ли, че Томас Грей, синът на Елизабет Удвил, е избягал от двора на сина ти и се опитвал да се прибере у дома, в Англия?

– Не! – Потресена съм. – Защо би го сторил? Защо би пожелал да напусне Хенри?

Моят съпруг ми се усмихва над чашата си с вино:

– Изглежда, че майка му е наредила да се прибере у дома и да се помири с Ричард, точно както са сторили тя и момичетата. По нищо не личи тя да вярва, че Ричард е убил момчетата, нали? Изглежда, вече не е на мнение, че си струва да подкрепя Хенри. Защо иначе би се надявала на пълно помирение с краля? Изглежда, че тя иска да прекъсне връзките си с Хенри Тюдор.

– Кой може да знае какво мисли тя? – казвам раздразнено. – Тя е непостоянна жена, която е предана единствено на собствения си интерес. И не притежава никакъв здрав разум.

– Синът ти Хенри Тюдор заловил Томас Грей по пътя и го върнал обратно – отбелязва съпругът ми. – Така че сега го държат като затворник. Той е по-скоро заложник, отколкото поддръжник на техния двор. Това обаче не предвещава нищо добро за годежа на сина ти и принцесата, нали? Предполагам, че сега тя ще отхвърли годежа, точно както нейният полубрат отхвърли клетвата си за вярност. По моя преценка това едновременно вреди на каузата ти и унижава Хенри. Изглежда, че династията Йорк се е обърнала против теб.

– Тя не може да отхвърли годежа си – изсъсквам. – Майка ѝ даде клетва за това, и аз също. А Хенри даде обета си пред Бога в катедралата в Рен. Тя ще трябва да получи официално разрешение лично от папата, ако иска да го разтрогне. Пък и защо би пожелала да се освобождава от него?

Усмивката на съпруга ми става по-широка:

– Има си кандидат – казва той тихо.

– Тя няма право да има кандидат; сгодена е за сина ми.

– Да, но въпреки това има.

– Някой опърпан паж, предполагам.

Той се усмихва под мустак, сякаш на някаква тайна шега.

– О, не. Не точно.

– Никой благородник не би паднал толкова ниско, че да се ожени за нея. Тя е обявена за незаконородена, годежът ѝ със сина ми е оповестен, а чичо ѝ е обещал само скромна зестра. Защо някой би я поискал? Тя е трикратно опозорена.

– Може би заради красотата ѝ? Тя е сияйно красива, знаеш ли? И очарованието ѝ – тя има най-възхитителната усмивка, наистина е невъзможно да откъснеш поглед от нея. Освен това има весело сърце и чиста душа. Тя е прекрасно момиче, истинска принцеса във всяко отношение. Сякаш, излизайки от убежището, просто грейна в светския живот. Мисля, че той просто е влюбен в нея.

– Кой е този глупак?

Той се усмихва развеселено:

– Кандидатът ѝ, онзи, за когото ти разказвам.

– Е, кой е този зашеметен от любов глупак?

– Самият крал Ричард.

За миг съм принудена да замлъкна. Не мога да си представя такава поквара, такова господство на похотта.

– Той ѝ е чичо!

– Биха могли да вземат разрешение от папата.

– Той е женен.

– Ти сама каза, че кралица Ан е безплодна и няма вероятност да доживее до дълбока старост. Той би могъл да я помоли да се оттегли; няма да е неоснователно. Той има нужда от още едно момче – собственият му син отново е болен. Нуждае се от още едно момче, за да подсигури рода си, а семейство Ривърс са прочути с плодовитостта си. Спомни си само как се представи кралица Елизабет в брачното ложе на Едуард!

Киселото ми изражение му подсказва, че мисля тъкмо за това.

– Тя е достатъчно млада да му бъде дъщеря!

– Както сама знаеш, това едва ли е пречка, а освен това разликата между тях е само четиринайсет години.

– Той е убиецът на братята ѝ, унищожителят на рода ѝ!

– Хайде сега, тъкмо ти знаеш, че това не е вярно. Дори простолюдието не вярва, че Ричард е убил момчетата, особено сега, когато кралицата се помири с него и живее в провинцията, а принцесите са в неговия двор.

Ставам от масата; толкова съм разстроена, че забравям дори да кажа благодарствената молитва след хранене.

– Невъзможно е да възнамерява да се ожени за нея; сигурно смята само да я прелъсти и посрами, да я направи неподходяща за Хенри.

– Неподходяща за Хенри ли? – Той се разсмива на глас. – Сякаш Хенри е в положение да избира! Сякаш самият той е кой знае колко добра партия! Сякаш не си го обвързала с принцесата по същия начин, по който твърдиш, че тя е обвързана с него.

– Ричард ще я превърне в своя блудница, за да опозори нея и цялото ѝ семейство.

– Не мисля така. Мисля, че той я обича истински. Мисля, че крал Ричард е влюбен в принцеса Елизабет, и че е влюбен за първи път в живота си. Само да го видиш как я гледа – сякаш е просто изпълнен с почуда. Необикновена гледка е – сякаш е открил в нейно лице смисъла на живота. Сякаш тя наистина е неговата бяла роза.

– А тя? – процеждам. – Тя държи ли се на подобаващо разстояние? Държи ли като принцеса на себеуважението си? Редно е да мисли само за своята чистота и добродетел, ако е принцеса и се надява да бъде кралица.

– Тя го обожава – казва той простичко. – Личи си. Лицето ѝ светва, когато той влезе в стаята, а когато танцува, му хвърля малка тайна усмивка и той не може да откъсне очи от нея. Те са влюбена двойка, и всеки, само глупак не би го забелязал; нищо повече – и със сигурност, нищо по-малко.

– Тогава тя не е по-добра от някоя блудница – казвам, като излизам от стаята, сякаш ми е непоносимо да чуя и дума повече. – Смятам да пиша на майка ѝ, да ѝ изкажа съчувствието си, и да я уверя, че се моля за дъщеря ѝ, която се е опозорила така. Но те двете не могат да ме изненадат. Майката е блудница, а сега се оказва, че и дъщерята не е по-добра.

Затварям вратата, дочула подигравателния му смях, и за своя изненада откривам, че треперя, и че по бузите ми се стичат сълзи.

На следващия ден пристига пратеник от двора със съобщение за съпруга ми, но той няма любезността да ми го препрати, затова се налага да сляза до двора на конюшнята, като някоя прислужница, за да го намеря, докато свиква хората си и им нарежда да възсядат конете си.

– Какво става?

– Връщам се в двора. Получих съобщение.

– Чаках те да ми препратиш вестоносеца.

– Засягаше мен. Не теб.

Стисвам устни, за да възпра напиращия непокорен, рязък отговор. Откакто придоби земите и състоянието ми, той не се колебае да се държи като мой господар. Подчинявам се на грубостта му със смирението, научено от нашата Повелителка, и знам, че тя ще го забележи.

– Съпруже, умолявам те, ще ми съобщиш ли, ако в страната е възникнала опасност или се е случила беда? Сигурно имам право да получа отговор на въпроса си.

– Има загуба – казва той кратко. – Страната преживява загуба. Синът на крал Ричард, малкият принц Едуард, е мъртъв.

– Дано Бог дари покой на душата му – казвам набожно и чувствам как ми се завива свят от вълнение.

– Амин. Затова трябва да се върна в двора. Ще бъдем в траур. Не се съмнявам, че това ще бъде тежък удар за Ричард. Роди им се само едно дете, а сега вече и него го няма.

Кимвам. Сега между сина ми и трона стои единствено самият Ричард; няма друг наследник освен моя син. Говорехме за животите, които препречваха пътя на сина ми към трона, а сега вече всички момчета на Йорк са мъртви. Наближава времето за момчето на Ланкастър.

– Значи Ричард няма наследник – отронвам аз. – Ние служим на един бездетен крал.

Тъмните очи на моя съпруг са приковани върху лицето ми; той се усмихва, сякаш амбицията ми го развеселява.

– Освен ако не се ожени за принцесата на Йорк – решава да ме подразни той. – А те са плодовит род, не забравяй. Майка ѝ раждаше почти всяка година. Да кажем, че Елизабет го дари с цял рояк принцове и подкрепата на семейство Ривърс, и обичта на родствениците на Йорк? Той няма син от Ан – какво би го спряло да я зареже сега? Тя би могла да му даде развод веднага, и да се оттегли в манастир.

– Защо не се върнеш в двора? – питам, твърде ядосана, за да си меря приказките. – Върни се при вероломния си господар и неговата блудница от рода Йорк.

– Ще отида. – Той се мята на седлото. – Но ще оставя при теб Нед Партън. – Той посочва един млад мъж, застанал до едър черен кон. – Той е мой вестоносец. Говори три езика, включително бретонски, ако поискаш да го изпратиш в Бретан. Разполага с разрешения да преминава безпрепятствено през цялата страна, през Франция и Фландрия, подписани от мен като върховен военачалник на Англия. Можеш да му повериш свои съобщения на когото пожелаеш, никой няма да може да го спре или да му ги вземе. Привидно крал Ричард може и да е мой господар, но аз не забравям сина ти и неговите амбиции, а тази сутрин той се озовава само на една крачка от трона. Той е мой обичан доведен син, какъвто е бил винаги.

– Но на коя страна си? – питам, изпълнена с безсилен гняв, докато неговите хора възсядат конете си и издигат неговото знаме.

– На печелившата страна – казва той, изсмива се кратко, тупва се с юмрук по гърдите в поздрав към мен като войник, и си отива.