Червената кралица

Неделя, 21 август 1485

Хенри изчаква толкова дълго, колкото се осмелява, чака Джаспър да се върне при него. Докато чака, нарежда на копиеносците да се упражняват с пиките си. Това е нов похват, въведен от швейцарците срещу страховитата бургундска кавалерия само преди девет години, и швейцарците обучават на него неуправляемите френски войници, призовани на задължителна служба; но чрез постоянни упражнения, те са го усъвършенствали.

Хенри и неколцина от неговите конници изпълняват ролята на нападащата вражеска кавалерия.

– Внимавайте – казва Хенри на граф Оксфорд, възседнал едрия си кон, от дясната му страна. – Прегазите ли ги, ще ви нанижат като на шишове.

Де Виър се разсмива:

– Тогава значи са усвоили задачата си добре.

Половин дузината конници се завъртат кръгом и чакат, а после, при командата: "Атака!" потеглят напред, първо в тръс, след това в лек галоп, а след това – в пълен, ужасяващ кавалерийски галоп.

Това, което следва, не е било виждано в Англия никога преди. Дотогава пехотинецът винаги е забивал дръжката на копието си в земята и го е насочвал нагоре, надявайки се да прониже някой кон в корема, или е замахвал с все сили към ездача, отчаяно се е опитвал да нанесе мушкащ удар нагоре и да се спусне надолу, да се отпусне на земята, обвил главата си с ръце, в едно-единствено ужасено движение. После мнозинството от войниците просто хвърлят оръжията си и побягват. Едно добре организирано и проведено кавалерийско нападение винаги разкъсваше един войнишки строй. Малцина биха могли да се изправят пред такъв ужас; не биха понесли да застанат срещу него.

Този път копиеносците се разгръщат, както обикновено, виждат как нападението започва да набира скорост към тях, и, подчинявайки се на силен крясък от офицерите си, затичват обратно и оформят квадратен строй – десет на десет души от външния край, десет на десет от вътрешната страна, други четирийсет – притиснати вътре в тях, като едва имат място да се движат, камо ли да се бият. Тези от предната редица падат на колене, като забиват дръжките на пиките си пред себе си, насочени нагоре и навън. Средната редица се държи здраво, надвесена над раменете им, с пики, насочени навън, а войниците от третата редица стоят, притиснати заедно, вдигнали пиките си на височината на раменете. Квадратът е като оръжие с четири остриета, като преграда с набодени по нея копия, мъжете – плътно притиснати един към друг, държейки се един за друг, непробиваеми.

Те бързо се строяват и са заели позиции, преди кавалерията да успее да стигне до тях, и Хенри рязко отклонява нападението на смъртоносната стена от настръхнали остриета сред градушка от кал, буци трева и пръст от копитата на конете, дръпва юздите на коня си, а после потегля обратно в тръс.

– Добра работа – казва той на швейцарските офицери.

– Добра работа. А ще удържат ли, ако конете се устремят право към тях? Ще удържат ли, когато нападението е истинско?

Швейцарският командир се усмихва мрачно.

– В това е цялата прелест на тази тактика – казва той тихо, за да не чуят мъжете. – Не могат да се измъкнат. Едната редица задържа другата, и дори ако всички загинат, оръжията им си остават на мястото. Превърнахме самите тях в оръжие; те вече не са копиеносци, които могат да избират дали да се бият или да бягат.

– Е, ще потегляме ли сега? – пита Оксфорд, като потупва коня си по шията. – Ричард се придвижва; трябва да излезем на Уотлинг Стрийт преди него.

Хенри усеща как му прилошава при мисълта, че трябва да даде такава заповед без Джаспър до себе си.

– Да! – изрича той със силен глас. – Дайте заповед войската да се строи – потегляме срещу врага.

Донасят на Ричард вестта, че малката армия на Хенри Тюдор е потеглила надолу по Уотлинг Стрийт, може би търсейки подходящо място за битка, може би с надеждата да се придвижат достатъчно бързо, за да стигнат до Лондон. Двете армии на сър Уилям Станли и лорд Томас Станли вървят по следите на Тюдор – готови да го предизвикат на бой или готови да се присъединят към него? Ричард не може да знае.

Той дава заповед на войските си да се строят за излизане от Лестър. Жените разтварят горните прозорци на къщите, за да могат да видят как преминава кралската войска, сякаш това е летен парад. Първа преминава конницата, всеки рицар – с пажа си, крачещ пред него, понесъл знамето му, което пърха весело, като на турнир, и хората му, които го следват отзад. Тропотът на конските копита по калдъръма е оглушителен. Момичетата викат приветствено и хвърлят по земята цветя. След кавалерията идва тежко въоръжената пехота.

Войниците маршируват стегнато, с оръжия на рамо. Стрелците с лък ги следват, с преметнати през рамо дълги лъкове и колчани със стрели, привързани на гърдите. Момичетата им изпращат въздушни целувки – стрелците имат репутацията на галантни любовници. После се разнасят гръмки викове и ликуване, защото се появява самият крал, в пълно бойно снаряжение, с красиво гравирани доспехи, излъскани до блясък, сияещи като сребро, на бял кон, с бойната корона от злато, закрепена върху шлема му. Гордо носят както пред него, така и зад него знамето му с белия глиган, редом с червения кръст на свети Георги, защото това е миропомазан крал на Англия, който потегля на война да защити страната си. Барабанчиците поддържат постоянен ритъм, тръбачите свирят призивно – като на Коледа е, по-хубаво е от Коледа. Лестър не е виждал нищо подобно преди.

С краля язди неговият близък приятел, Норфолкският херцог, а също и неблагонадеждният граф Нортъмбърланд, единият – от дясната страна, другият – от лявата, сякаш и на двамата може да се разчита, че ще го защитят. Жителите на Лестър, които не знаят за съмненията на краля, приветстват възторжено двамата благородници и армията, която ги следва: мъже от цяла Англия, покорни на своите лордове, които следват краля, когато той се отправя да защити своето кралство. Зад тях идва голям нестроен керван от каруци с оръжия, доспехи, палатки, готварски печки, резервни коне, като цял подвижен град; а зад тях, изоставаща, сякаш за да демонстрира умора или нежелание – армията на графа на Нортъмбърланд, с подбити от ходене крака.

Маршируват цял ден, като спират да се нахранят по пладне; шпионите и бързоходците тръгват преди тях, за да научат къде се намират Тюдор и армиите на двамата Станли, после вечерта Ричард нарежда на армията си да спре, точно пред селото Атърстоун[4]. Ричард е опитен и уверен командир. Везните на късмета в тази битка могат да се наклонят във всяка от двете посоки. Зависи дали армиите на двамата Станли са на негова страна, или срещу него; зависи дали Нортъмбърланд ще тръгне в настъпление, когато бъде призован. Но във всяка битка, която Ричард е водил, никога не е било напълно сигурно кой на кого е верен. Той е командир, закален в огъня на гражданската война; в никоя битка не е знаел със сигурност кой е приятел и кой – враг. Видял е брат си Джордж да става изменник. Виждал е брат си Едуард да побеждава като по магия. Разполага армията си внимателно, разгърната на висок терен, за да може да наблюдава стария римски път за Лондон, Уотлинг Стрийт, а освен това да има контрол и над равнината. Ако Хенри Тюдор се надява да префучи стремглаво покрай него призори и да продължи към Лондон, Ричард ще връхлети с тътен надолу по хълма и ще го нападне. Ако Тюдор свърне настрани, за да се бие, Ричард има добра позиция. Той е пристигнал пръв и е избрал терена.

Не му се налага да чака дълго. Докато се стъмва, виждат как армията на Тюдор свръща от пътя и започва да устройва лагера си. Виждат как лагерните огньове започват да блещукат. Не правят опит да се скрият; Хенри Тюдор може да види кралските войници по издигнатия терен вдясно от него, а и те могат да го видят в ниското. Ричард открива, че изпитва странна носталгия по дните, когато е бил под командването на брат си, по онзи случай, когато се движат под прикритието на нощта и палят лагерни огньове на половин миля зад собствените си притихнали войски и така успяват да объркат неприятелите, че на сутринта връхлитат над тях за броени минути. Спомня си и друг случай, когато се движат под прикритието на мъгла и ситен ръмеж, и никой не знае къде се намира другият. Но това са били сражения под командването на Едуард, разполагащ с помощта на една съпруга, за която се говори, че умее да призовава лошо време. Сегашните дни са по-прозаични. Тюдор отклонява своите войници от пътя, през високата пшеница, така че да се виждат ясно, и им нарежда да запалят малките си лагерни огньове и да бъдат готови за сутринта.

Ричард изпраща вестоносец при лорд Станли и му нарежда да доведе хората си, за да се строят в боен ред заедно с кралската армия, но пратеникът се връща само с обещание, че те ще пристигнат по-късно, доста преди зазоряване. Лорд Джордж Стрейндж хвърля плах поглед към Норфолкския херцог, който е готов да го обезглави при първо нареждане, и казва, че е сигурен, че баща му ще се появи на разсъмване. Ричард кимва.

Нахранват се добре. Ричард нарежда мъжете да ядат до насита, а на конете да се даде сено и вода. Не се опасява от изненадваща атака от страна на младия Тюдор, но все пак поставя постове. Прибира се в палатката си да спи. Не сънува; издърпва одеялото над главата си и спи добре, както винаги преди битка. Да си позволи да стори нещо друго, би било глупаво. Ричард не е глупак, и е бил на по-лоши места, на по-лоши бойни полета, изправен пред по-страховит враг от този новак с неговата сбирщина.

От другата страна на равнината Редмор, Хенри Тюдор крачи из лагера си, неспокоен като млад лъв, докато става твърде тъмно, за да вижда къде стъпва. Той чака Джаспър; знае без съмнение, че Джаспър язди през мрака, за да стигне до него, шляпайки през потоци с мастиленотъмна вода, минавайки напряко през притъмнели тресавища, бързайки с всички сили. Никога не се е съмнявал в лоялността и обичта на чичо си. Но не може да свикне с мисълта за битка на сутринта без Джаспър до себе си.

Чака вест от лорд Станли. Графът е казал, че ще пристигне с голямата си войска веднага щом бъдат установени позициите за битката, но сега идва вестоносец да съобщи, че Станли ще дойде чак призори – устроил си е собствен лагер, войниците му са настанени за през нощта, и ще бъде глупаво да ги вдига на крак в тази тъмнина. На сутринта ще дойде, на разсъмване; когато битката започне, той ще е там, Хенри може да е сигурен в това.

Хенри не може да бъде сигурен в това, но не може да направи нищо. Неохотно поглежда на запад още веднъж, да не би да види как там факлата на Джаспър потрепва в мрака, а после се прибира в палатката си. Той е млад мъж; това е първата битка, която води сам, на своя отговорност. Почти не успява да заспи.

Измъчват го ужасни сънища. Сънува, че майка му идва при него и му казва, че е допуснала грешка, че Ричард е истинският крал, и че нахлуването, бойните позиции, лагерът, всичко е грях срещу реда на кралството и Божията воля. Бледото ѝ лице е сурово, и тя го проклина, задето е бил претендент и се е опитал да детронира един истински крал, че е въстанал срещу естествения ред на нещата, еретик, който нарушава свещените Божии закони. Ричард е миропомазан крал, приел е свещения елей върху гърдите си. Как може Тюдор да вдига меч против него? Той се обръща, събужда се, а след това пак се унася в дрямка и сънува, че Джаспър плава обратно към Франция без него, оплаквайки смъртта му на бойното поле. После сънува, че Елизабет, принцесата на Йорк, младата жена, обещана му за съпруга, която той никога не е виждал, идва при него и казва, че обича друг мъж, че никога няма доброволно да му стане жена, че той ще изглежда като глупак пред всички. Поглежда го с красивите си сиви очи, пълни със студено съжаление, и му казва как всички ще узнаят, че е приела друг мъж за свой любим и все още копнее само за него. Казва, че любимият ѝ е силен мъж, и е красив, и че тя презира Хенри като беглец. Той сънува, че битката е започнала и се е успал, и скача от леглото си в ужас, удря си главата в един от прътите на палатката, и открива, че е сам, гол, треперещ, стреснат и разбуден от собствения си страх – а до зазоряване остават цели часове.

Въпреки това, той изритва пажа си да се събуди, и го изпраща за гореща вода и свещеник, който да отслужи литургия. Но е твърде рано: лагерните огньове още не са запалени, няма гореща вода, още няма изпечен хляб, не може да се намери нищо за ядене. Не могат да намерят свещеника, а когато успяват, той още спи и трябва да се приготви; не може да дойде веднага и да се моли с Хенри Тюдор. Не е приготвил нафората за причастието, а разпятието ще бъде издигнато призори, не сега, в тъмнината. Одеждите са в обоза; в поход са от толкова отдавна, че ще трябва да ги търсят. Хенри трябва да се сгуши в дрехите си, усещайки миризмата на собствената си, избила от страх, студена пот, и да чака да се разсъмне и останалият свят да се изправи лениво на крака, сякаш днес не е денят, в който ще се реши всичко, сякаш днес не е денят, в който той може би ще намери смъртта си.

В лагера на Ричард кралят организира церемония, за да подчертае сериозността на битката и да поднови клетвите за вярност от коронацията си. Такова събитие се случва само в моменти на най-сериозна криза – тогава един крал трябва да поднови обетите, разменени между него и неговия народ. Никой тук не го е правил преди, и лицата на хората са светнали заради тържествеността на случая. Първи вървят свещениците и хор от певци, които напредват с отмерена стъпка пред войниците; после идват великите лордове, най-видните мъже на кралството, облечени за битка със знамената си отпред; след това идва кралят, облечен в тежките си, гравирани бойни доспехи, гологлав на топлата утринта светлина. В този миг, когато отново предявява правото си над трона, той изглежда далеч по-млад от своите трийсет и две години. Изглежда изпълнен с надежда, сякаш победата в този ден ще донесе мир на неговото кралство, шанс да се ожени отново, да се сдобие с наследник, да утвърди династията Йорк на престола на Англия завинаги. Това е ново начало, за Ричард и за Англия.

Ричард коленичи пред свещеника, който вдига свещената корона на Едуард Изповедника и я полага внимателно върху тъмнокосата глава на краля. Той усеща бремето ѝ, тежко като вината му, а след това усеща как тежестта сякаш изчезва: освободен е от всеки грях. Изправя се на крака и се обръща с лице към войниците си.

– Бог да пази краля! – разнася се хилядогласен вик. – Бог да пази краля!

Ричард се усмихва на този възглас, който е чувал в чест на брат си; който е чувал и за себе си. Това е нещо повече от подновяване на клетвата, дадена по време на коронацията – да служи на сънародниците си и на своето кралство, това е неговият начин повторно да посвети себе си на каузата. Каквото и да е сторено, за да се стигне до този момент, е простено. Това, което следва, ще бъде основата, на която ще го преценяват. А сега той знае, че е в правото си – миропомазан и коронован крал, който се отправя срещу един самозванец, един претендент, чиято кауза е разбита още по време на последното царуване, чиито васали са си останали у дома; който разчита за подкрепа на чуждестранни престъпници и наемници, който е привлякъл на своя страна само най-изменчивите благородници, робуващи само на своя интерес – а може би дори и те няма да застанат зад него.

Ричард вдига ръка за поздрав към войниците си и се усмихва на гръмките им приветствия. Обръща се настрани, внимателно сваля свещената корона и им показва бойния си шлем с бойната корона, прикрепена леко към него.

Той ще влезе в битка с корона на глава; ще се бие под кралския си флаг. Ако Хенри Тюдор има смелостта да го предизвика на двубой, няма да се наложи да го търси. Ричард ще бъде толкова ясно видим на бойното поле, колкото и в мига, когато трите слънца на Йорк грееха като символ на тримата братя Йорк. Той лично ще се отправи в битка и ще убие момчето Тюдор в единоборство. Това е крал-воин; това е защитникът на английския мир.

Тръбите изсвирват призива "На оръжие", и сега всички войници вземат оръжията си, отпиват последна глътка разреден ейл, проверяват брадвите си, мечовете, копията, подръпват леко тетивите на лъковете си. Време е. Кралят е получил опрощение на всичките си грехове. Повторно е дал свещените кралски обети. Той е коронясан и въоръжен. Време е.

В лагера на Тюдор чуват тръбите, и започват да оседлават конете си и да затягат връзките на броните си. Хенри Тюдор е навсякъде: сред офицерите, нареждайки им да са готови, уверявайки се, че имат план за битката. Не търси с поглед Джаспър; няма да си позволи миг на нервност или съмнение. Сега не трябва да мисли за нищо друго, освен за предстоящата битка. Изпраща само едно съобщение на лорд Станли: Идвате ли сега? Не получава отговор.

Получава писмо от майка си, което един вестоносец слага в ръката му, докато той стои, с разперени ръце, за да прикрепят предницата на бронята.

Той прочита писмото с познатия почерк, сгъва го и го пъхва в нагръдника си, над сърцето, сякаш то може да възпре заплахата от замахващ меч. Видението на майка му за неговото бъдеще е господствало над живота му, вярата на майка му в нейните права го е довела до това място. Още от момче, когато е видял как извличат от бойното поле неговия настойник от династията Йорк, мразен от майка му, той никога не се е съмнявал в нейната прозорливост. Никога не се е съмнявал в династията Ланкастър. Сега вярата ѝ в него и убеждението ѝ, че той ще победи, са единственото, което му вдъхва сигурност. Той вика да доведат коня му, и те му го довеждат оседлан и готов.

Двете армии се строяват и потеглят бавно, за да се сблъскат. Топовете на Ричард, разположени на по-високия терен, са насочени към десния фланг на Хенри, а офицерите на Хенри заповядват на войниците да се изместят леко наляво, за да могат да заобиколят Ричард и да избегнат огневата линия. Сутрешното слънце напича гърбовете им; вятърът също е зад тях, сякаш за да ги тласка напред. Те настъпват към армията на Ричард, вдигнатите пики блестят и изглеждат по-многобройни, отколкото са. Войниците на Хенри хукват напред, препъвайки се, а Тюдор спира коня си, за да огледа полето. Поглежда назад. Няма следа от Джаспър. Поглежда наляво. Армията на Станли, двойно по-голяма от неговата, се е строила в боен ред, точно на половината път между краля и претендента. Станли може да връхлети надолу, и ако се обърне наляво, ще атакува Ричард и ще застане като авангард пред войниците на Хенри. Ако се обърне надясно, ще унищожи армията на Хенри. Хенри се обръща към пажа си:

– Върви при лорд Станли и му кажи, че ако не дойде сега, ще зная какво да мисля – казва той троснато.

После поглежда назад към собствените си войски. Подчинявайки се на крясъците на своите офицери, те вече тичат; втурват се напред към кралската армия и следва ужасяващ сблъсък, когато двете страни се срещат. Изведнъж настъпва хаосът на битката, ужасният шум на клането, пълното объркване на ръкопашната схватка. Един конник от кралската кавалерия препуска край строя, размахвайки бойната си брадва, сякаш сече коприва и оставя след себе си редица от залитащи и умиращи мъже. После един копиеносец от армията на Тюдор излиза от редицата и с един сполучлив удар забива острата си пика нагоре и навътре в подмишницата на ездача, отхвърля го от коня му и го мята надолу към войниците, които му се нахвърлят като озъбени кучета и го разкъсват.

Кралските оръдия започват да обстрелват наемниците на Тюдор, и те отстъпват назад, прегрупират се, и отново се люшват наляво; офицерите им не могат да ги накарат да потеглят срещу огъня. Гюлета свистят към тях, падат тежко в редиците като камъни в поток, само че вместо плисък се разнасят крясъци на мъже и обезумялото цвилене на коне. Ричард, с корона, сияеща върху шлема му като ореол, е в самия център на битката, яхнал белия си кон, със знамето си отпред, заобиколен от своите рицари. Той хвърля поглед назад към малкия хълм зад гърба си, и вижда там хората на Нортъмбърланд, така неподвижни, както и войниците на Станли от дясната му страна. Изсмива се горчиво при мисълта, че онези, които стоят и гледат, са повече от онези, които се бият, и размахва напосоки големия си боздуган, като отнася главите на въоръжени мъже и чупи рамене, вратове, гърбове, сякаш те са кукли, застанали около него.

Прекъсването на битката настъпва естествено, когато мъжете вече са твърде изтощени, за да продължат да се сражават. Те отстъпват назад, залитайки, и се подпират на оръжията си; задъхват се. Гледат смутено към неподвижните редици на Станли и Нортъмбърланд, някои от тях си поемат с усилие дъх или повръщат кръв.

Ричард оглежда полето отвъд непосредствената бойна линия, възпира коня си и го потупва по запотената шия. Поглежда отсреща към войските на Тюдор и вижда, че зад позицията на Тюдор, леко встрани от войските му, се развява флагът с червения дракон и герба на Боуфорт – зъбчатата решетка на крепостна врата. Хенри се е отделил от армията си; стои по-назад, заобиколен от личната си гвардия; армията му е излязла напред, далече от него. Неопитен на бойното поле, той се е оставил да го отделят от войските му.

За миг Ричард не може да повярва на благоприятната възможност, която вижда пред себе си, после се изсмива рязко. Вижда шанса си, късмета на бойното поле, предоставен му от моментното колебание на Хенри, което го е отделило от армията му и го е направило ужасно уязвим. Ричард се изправя в стремената и изважда сабята си.

– Йорк! – изревава той, сякаш иска да призове брат си и баща си от гробовете им. – Йорк! При мен!

При този повик войниците от личната му гвардия скачат напред. Препускат в сгъстен строй, преминавайки с грохот по земята, като понякога прескачат трупове, понякога минават право през тях. Един съгледвач е съборен от коня си, но главният корпус, стегнато групиран, се изстрелва като стрела в тила на армията на Тюдор – там виждат опасността, строят залита и се опитва да се извърти, но не могат да направят нищо, освен да гледат нападателите, галопиращи към водача им. Конниците на Йорк връхлитат към Хенри Тюдор, неудържими, с извадени саби, с насочени надолу копия, безлики в островърхите си шлемове, ужасяващи в буреносния си устрем. Копиеносците на Тюдор, виждайки нападението, се откъсват от редиците и заточват назад, а Ричард, когато ги вижда да тичат, мисли, че са побягнали от битката и изревава отново:

– Йорк! И Англия!

Тюдор се смъква от коня си в миг – защо ли го прави, мисли си Ричард, дишайки бързо, надвесен над гривата на коня си, защо му е да слиза от коня? – Тюдор тича напред към копиеносците си, които се втурват обратно да го посрещнат. Извадил е сабята си, знаменосецът му е до него. Хенри е загърбил всякаква мисъл, загърбил е дори страха, в тази битка – първата му битка като възрастен. Усеща как земята потреперва, когато конете идват към него, прииждат като висока вълна, и се чувства като дете, изправено пред буря на някой бряг. Вижда как Ричард се навежда ниско на седлото, протегнал копие пред себе си, проблясването на златния кръг върху сребристия шлем. Хенри диша забързано от страх и вълнение, и изкрещява на френските копиеносци:

– Сега! A moi! A moi![5]

Те се втурват обратно към Хенри, а после се обръщат, падат на колене и насочват пиките си нагоре. Втората редица обляга пиките си на раменете на другарите си, третата редица, затворена вътре, като човешки щит за Хенри Тюдор, насочва копията си право напред като стена от кинжали към задаващите се коне.

Кавалерията на Ричард никога преди не се е изправяла пред такова нещо. Никой не е виждал такова нещо в Англия до този момент. Не могат да спрат нападението, не могат да нападнат неприятеля по фланговете. Един-двама в центъра с мъка обръщат конете си настрани, но само препречват настъплението на съседите си и падат сред бъркотията, сред писъци и счупени кости, под копитата на собствените си коне. Останалите продължават да напират, не могат да възпрат собствения си устрем и се хвърлят върху безмилостните остриета, а копиеносците залитат под силата на удара, но са притиснати толкова здраво, че не поддават.

Конят на самия Ричард се препъва в един мъртвец и пада на колене. Ричард се премята над главата му, изправя се със залитане на крака, измъква сабята си. Останалите рицари скачат от конете си, за да атакуват копиеносците, и трясъкът от удари на сабя в дървена ръкохватка, на забито острие и счупено копие, отеква като блъскане на чук по наковалня. Доверените хора на Ричард се събират около него в боен ред, прицелвайки се в самото сърце на квадратния строй, и постепенно започват да печелят позиции. Копиеносците. Първата редица не могат да се изправят на крака, тъй като тежестта на останалите ги притиска; покосени са там, където са коленичили. Средната редица отстъпва срещу яростната атака, невъзможно е да не поддаде; и Хенри Тюдор, в центъра, става все по-уязвим.

Ричард, с почервеняла от кръв сабя, идва все по-близо и по-близо, знаейки, че битката ще приключи със смъртта на Тюдор. Двете знамена са само на метри разстояние едно от друго, Ричард печели позиции, проправяйки си с бой път през стена от мъже, до самия Тюдор. С крайчеца на окото си вижда червения цвят на дракона и, разярен, замахва с меча си към него и знаменосеца, Уилям Брандън, с един мощен удар. Изглежда, че знамето ще падне, и един от телохранителите на Хенри се хвърля напред, сграбчва счупената дръжка на знамето, и го вдига високо. Сър Джон Чейни, огромен мъж, се хвърля между Хенри и Ричард, но Ричард прерязва и неговото гърло с един свиреп удар, и рицарят на Тюдор пада, знаейки, че са победени, провиквайки се към Хенри: "Бягайте, сир! Скрийте се на безопасно място!" Последните му думи са удавени в собствената му кръв.

Хенри чува предупреждението и знае, че трябва да се обърне и да бяга. За него всичко е свършило. И тогава го чуват. И Ричард, и Хенри вдигат глави, дочули плътния, мощен тътен на армия, задаваща се в силен галоп, когато армиите на двамата Станли се устремяват към тях, с наведени надолу копия, протегнати напред пики, готови мечове, коне със свежи сили, устремени към тях, сякаш жадни за кръв, и когато нападат, краката на знаменосеца на Ричард са отсечени с един удар на бойна брадва, а Ричард се извърта, с внезапно отмаляла дясна ръка, внезапно обзет от фатална слабост, тъкмо в този миг, когато вижда четири хиляди войници да настъпват срещу него, а после пада под внезапна вихрушка от удари на безименни войници.

– Измяна! – крещи той. – Измяна!

– Кон! – отчаяно крещи някой зад него. – Кон! Кон! Намерете кон за краля!

Но кралят вече го няма.

Сър Уилям Станли смъква шлема от безжизнено отпуснатата глава на Ричард, забелязва, че тъмната коса на краля е още влажна от топла пот, и оставя на другите да оплячкосат останалата част от изящните му доспехи. С острието на копие отделя от шлема златния кръг, символ на кралска власт, и се отправя с широки крачки към Хенри Тюдор, коленичи в калта и му поднася короната на Англия.

Хенри Тюдор, залитащ от шока, я поема от него с окървавени ръце и я слага върху собствената си глава.

– Бог да пази краля! – изревава Станли към армията си, която се задава, свежа и непокътната, докато някои от войниците се смеят при мисълта, че са спечелили така безспорно и бляскаво битката, без дори да си изцапат мечовете. Той е първият англичанин, който казва тези думи на коронования Хенри Тюдор, и ще се погрижи кралят да не го забрави. Лорд Томас Станли слиза от задъхания си кон начело на своята армия, обърнала хода на битката в последния, в най-последния миг, и се усмихва на доведения си син:

– Казах, че ще дойда.

– Ще бъдете възнаграден – казва Хенри. Посивял е от шока, лицето му лъщи от студена пот и от нечия чужда кръв. Той гледа, но почти не вижда как смъкват изящните доспехи на крал Ричард, а сетне – дори долните му дрехи и мятат голото му тяло на гърба на куцащия му кон, който обронва глава, сякаш засрамен. – Всички вие, които се бихте заедно с мен днес, ще бъдете богато възнаградени.

Носят ми новината в моя параклис, където се моля на колене. Чувам затръшването на вратата и стъпките по каменния под, но не обръщам глава. Отварям очи и ги държа приковани върху статуята на разпнатия Христос, и се питам дали всеки миг няма да започне моята собствена агония.

– Какви са новините? – питам.

Христос гледа надолу към мен; аз гледам нагоре към Него.

– Съобщи ми добри новини – казвам колкото на Него, толкова и на дамата, която стои зад мен.

– Синът ви е спечелил голяма битка – казва с треперещ глас придворната ми дама. – Той е крал на Англия, провъзгласен на бойното поле.

Дъхът ми секва:

– А узурпаторът Ричард?

– Мъртъв.

Срещам погледа на нашия Бог Христос, и едва се удържам да не му намигна.

– Благодаря на Господа – казвам, сякаш отдавайки дължимото на съзаклятник в заговор. Той изпълни ролята Си. Сега аз ще изпълня моята. Изправям се на крака, и тя ми подава писмо – парче хартия, подписано от Джаспър.

Прочитам го отново. Имам странното усещане, че съм постигнала най-съкровеното си желание и че от този ден всичко ще бъде различно. Аз ще ръководя всичко.

– Трябва да приготвим покои за сина ми; той ще дойде да ме посети веднага – казвам хладно.

Придворната дама е цялата зачервена, пламнала от възторг; надявала се е да се хвърлим взаимно в прегръдките си и да затанцуваме от радост за победата.

– Вие спечелихте! – възкликва тя. Надява се, че ще заплача заедно с нея.

– Получих своето – поправям я. – Изпълних предопределението си. Това е Божията воля.

– Това е славен ден за вашия дом!

– Нищо повече от онова, което сме заслужили.

Тя прави лек реверанс.

– Да, милейди.

– Да, ваша светлост – поправям я. – Сега съм нейна светлост, майката на краля, и ще ми правите толкова ниски реверанси, колкото и на кралица от кралско потекло. Това беше моето предопределение: да поставя сина си на трона на Англия, а онези, които се присмиваха на виденията ми и се съмняваха в призванието ми, ще ме наричат нейна светлост, майката на краля, и ще се подписвам Маргарет Регина, кралица Маргарет: Margaret R.