Пролетта на 1453

Светлината на откритото небе блести ярко след мрака на вътрешните помещения. Примигвам и чувам рева на много гласове. Но това не е моята армия, която ме зове, този шепот, който прераства в тътен, не е техният рев, с който започват атаката, ударите на мечовете им по щитовете. Ромолящият шум от развяващ се на вятъра плат не е този от моето знаме с избродираните ангели и лилии на фона на небето, а проклетите английски знамена, развяващи се тържествуващо на майския бриз. Този рев е различен от нашите запети с пълно гърло химни, това е рев на хора, които жадуват за смърт: моята смърт.

Напред пред мен, извисяваща се над мен, когато пристъпвам прага на затвора си и излизам на градския площад, е целта, към която вървя: купчина дърва, с подпряна на нея подвижна стълба от груби пръти. Прошепвам: "Кръст. Може ли да ми дадете кръст?" А после, по-високо: "Кръст! Трябва да ми дадете кръст!" Тогава някакъв мъж, непознат, враг, англичанин, един от онези, които наричаме "проклети чернословци" заради неспирното им богохулстване, ми поднася разпятие от дялано дърво, грубо изработено, и аз го сграбчвам без капчица гордост от мръсната му ръка. Стискам го, докато ме блъскат към купчината дърва и ме тикат нагоре по стълбата, с крака, стържещи по грубите стъпала, докато се изкачвам на височина, по-голяма от собствения ми ръст, докато стигам нестабилната платформа, закована на върха на кладата, те ме обръщат грубо и привързват ръцете ми към кола зад гърба ми.

После всичко върви толкова бавно, та почти бих могла да си помисля, че самото време е застинало и ангелите се спускат да ме приберат. И по-странни неща са се случвали. Нима ангелите не дойдоха за мен, когато пасях овце? Нима не ме повикаха по име? Нима не поведох армия на помощ на Орлеан? Нима не коронясах престолонаследника и не прогоних англичаните? Просто аз? Една девойка от Домреми, напътствана от ангели?

Запалват всички подпалки в най-долния край, и пушекът се върти и се дипли на лекия ветрец. После огънят се разгаря, горещ облак ме обгръща и ме кара да се закашлям, примигвайки, с обилно сълзящи очи. Огънят вече пари босите ми крака. Пристъпвам от крак на крак, глупаво и безсмислено, сякаш се надявам да си спестя неудобството, и надзъртам през дима да не би някой да тича с кофи вода, за да каже, че кралят, когото коронясах, е забранил това; или че англичаните, които ме откупиха от един войник, сега осъзнават, че нямат право да ме убият, или че моята църква знае, че съм добро момиче, добра жена, която не се е провинила в нищо, а служи на Бог пламенно и целеустремено.

Сред блъскащата се тълпа няма спасител. Шумът набъбва до оглушителен крясък: смесица от изкрещени благословии и проклятия, молитви и скверни думи. Поглеждам нагоре към синьото небе, търсейки моите ангели, които се спускат, един пън се раздвижва в кладата под мен, и купът дърва се разлюлява, и първите искри политат нагоре и опърлят дрехата ми. Виждам ги как се приземяват и блестят като светулки върху ръкава ми, и усещам сухо дращене в гърлото, закашлям се от дима и прошепвам като малко момиче: "Мили Боже, спаси мен, Твоята дъщеря! Мили Боже, простри десницата си за мен. Мили Боже, спаси мен, твоята слугиня..."

Разнася се трясък, нещо удря главата ми, и аз се озовавам седнала, объркана, на дъските на пода в спалнята си, притиснала ръка към натъртеното си ухо, като се оглеждам наоколо подобно на някаква глупачка, без да виждам нищо. Моята компаньонка отваря вратата ми, и, когато ме вижда замаяна, а молитвеното ми столче – прекатурено, казва раздразнено:

– Лейди Маргарет, вървете в леглото. Отдавна трябваше да сте си легнали. Нашата владичица не цени молитвите на непокорните момичета. От престараването няма полза. Майка ви иска да ставате рано сутринта. Не можете цяла нощ да стоите будна, за да се молите, това е безразсъдство.

Тя затръшва вратата и я чувам да казва на слугините, че някоя от тях трябва да влезе сега и да ме сложи в леглото и да спи до мен, за да е сигурна, че няма да стана посред нощ за още молитви. Не им харесва да се придържам към църковните часове за молитва: те се изпречват между мен и един живот, изпълнен със святост, защото казват, че съм твърде малка и имам нужда от сън. Осмеляват се да намекват, че проявявам показност, че се преструвам на набожна, когато зная, че Бог ме е призовал и мой дълг, мой висш дълг, е да му се подчинявам.

Но дори и да се молех цяла нощ, нямаше да съм в състояние да уловя отново видението, което бе толкова ярко само преди миг: вече го няма. За миг, за един свещен миг, бях там: аз бях Орлеанската Дева, света Жана от Франция. Разбрах какво може да направи едно момиче, каква може да бъде една жена. После ме завличат обратно на земята, и ме гълчат, сякаш съм обикновено момиче, и развалят всичко.

– Повелителко наша, Мария, напътствай ме, ангели, върнете се при мен – прошепвам, опитвайки се да се върна на площада, при наблюдаващите тълпи, при вълнуващия миг. Но всичко е изчезнало. Трябва да се подпра на колоната на леглото, за да се изправя. Замаяна съм от пост и молитви, и разтривам удареното си коляно. Кожата е прекрасно загрубяла, и аз протягам ръка надолу и издърпвам нощницата си нагоре, за да видя и двете си колена – и те са същите: загрубели и червени. Колене като на светица, слава Богу, имам колене като на светица. Молила съм се толкова много, и върху такива твърди подове, че кожата на коленете ми се втвърдява, като мазола върху пръста на английски стрелец с лък. Още не съм навършила десет години, но имам колене като на светица. Това трябва да значи нещо, каквото и да говори моята гувернантка на майка ми за прекомерната и театрална набожност. Имам колене като на светица. Ожулила съм кожата на коленете си от постоянни молитви: това са моите свещени рани – колене като на светица. Дано даде Бог да успея да посрещна тяхното предизвикателство и краят ми също да бъде като на светица.

Лягам си, както ми е наредено; защото покорството, дори пред глупави и груби жени от простолюдието, е добродетел. Може и да съм дъщеря на човек, който е бил един от най-изтъкнатите английски военачалници във Франция, принадлежащ към прочутата фамилия Боуфорт и следователно – наследник на трона на Хенри VI Английски, но въпреки това трябва да се подчинявам на почитаемата си гувернантка и на майка си, сякаш съм което и да е обикновено момиче. Аз съм високопоставена в кралството, родственица на самия крал – макар и ужасно пренебрегвана у дома, където трябва да изпълнявам нарежданията на глупава старица, която проспива проповедта на свещеника и смуче захаросани сливи по време на благодарствената молитва преди и след хранене. Гледам на нея като на кръст, който трябва да нося, и я споменавам в молитвите си.

Тези молитви ще спасят безсмъртната ѝ душа – въпреки онова, което е заслужила в действителност – защото, по една случайност, моите молитви са особено благословени. Още от малко момиче, още откакто бях на пет години, знам, че съм специално дете в Божиите очи. С години мислех, че това е забележителен дар – понякога чувствах Божието присъствие близо до мен; понякога долавях благословията на Богородица. После, миналата година, един от войниците-ветерани от Франция, който просеше, за да се върне в енорията си, дойде до кухненската врата, когато обирах каймака от млякото, и го чух как моли млекарката за нещо за ядене, понеже бил войник, който е видял чудеса: бил видял момичето, което наричаха Орлеанската Дева.

– Пусни го да влезе! – заповядах, като се смъкнах припряно от столчето си.

– Мръсен е – отвърна тя. – Няма да го пусна по-далече от стълбите.

Като влачеше крака, той застана на прага, мятайки един вързоп на пода:

– Дали можете да отделите малко мляко, малка лейди? – изхленчи той. – И може би коричка хляб за един беден човек, сражавал се за господаря си и за страната си...

– Какво казахте за Орлеанската Дева? – прекъснах го. – И за чудесата?

Прислужницата зад мен замърмори под нос и подбели очи, отряза му кора тъмен ръжен хляб и наля мляко в груба пръстена чаша. Той почти изтръгна чашата от ръката ѝ и я изля в гърлото си. Погледна за още.

– Кажете ми – наредих.

Прислужницата му кимна в знак, че трябва да ми се подчини, и той се обърна и се поклони:

– Служех с херцог Бедфорд във Франция, когато чухме за едно момиче, което яздело заедно с французите – каза той. – Някои я смятаха за вещица; други мислеха, че е в съюз с дявола. Но моята държанка... – Прислужницата щракна с пръсти към него, и той преглътна думата. – Една млада жена, която случайно познавам, една млада французойка, ми каза, че тази девойка, Жана от Домреми, била говорила с ангелите и обещала да се погрижи френският принц да бъде коронясан и поставен на трона на Франция. Била обикновена девойка, селско момиче, но казала, че ангелите ѝ заговорили и я призовали да спаси страната си от нас.

Бях омаяна:

– Ангелите ѝ заговорили?

Той се усмихна очарователно:

– Да, малка лейди. Когато била момиче, не по-голямо от вас.

– Но как е накарала хората да я слушат? Как ги е накарала да разберат, че е специална?

– О, тя яздеше голям бял кон, и носеше мъжки дрехи, дори доспехи. Имаше знаме с лилии и ангели, а когато я доведоха при френския принц, тя го позна сред всичките му придворни.

– Носела е доспехи? – прошепнах удивено, сякаш пред мен се разкриваше моят живот, а не този на непознато френско момиче. Каква бих могла да бъда, стига само хората да осъзнаят, че ангелите ми говорят, точно както са говорели на тази Жана!

– Носеше доспехи и поведе войниците си в битка. – Той кимна. – Видях я.

Направих знак на млекарката:

– Донеси му месо, а за пиене – разреден ейл. – Тя се отправи ядосано към килера за провизии, а ние с непознатия излязохме пред помещението за масло и сирене и той се отпусна на една каменна пейка до задната врата. Аз стоях и чаках, докато млекарката тръсна една чиния в краката му, и той започна да тъпче храна в устата си. Ядеше като прегладняло куче, без достойнство, а когато свърши и пресушаваше чашата си, аз отново го заразпитвах. – Къде я видяхте за първи път?

– Ах – каза той, като бършеше уста с ръкава си. – Бяхме обсадили един френски град, наречен Орлеан, сигурни, че ще спечелим. Винаги побеждавахме в онези дни, преди да се появи тя. Ние имахме големи лъкове, а те – не; някога ние просто ги покосявахме, за нас беше все едно да ги целим в гръб. Бях стрелец с лък. – После направи пауза, сякаш засрамен, че е украсил истината. – Бях майстор на стрели – поправи се той. – Правех стрелите. Но нашите стрелци с лъкове печелеха всяка битка за нас.

– Това не е важно: разкажи за Жана.

– Ще ви разкажа за нея. Но трябва да разберете, че те нямаха шанс да победят. По-мъдри и по-достойни мъже от нея знаеха, че са изгубени. Губеха всяка битка.

– Но тя? – прошепнах.

– Тя твърдеше, че чувала гласове, ангелите ѝ говорели. Казвали ѝ да отиде при френския принц – един глупак, едно нищожество – и да го накара да заеме трона си като крал, а после да ни прогони от нашите владения във Франция. Успя да стигне до краля и му каза, че трябва да заеме трона си и да ѝ позволи да поведе армията му. Той мислеше, че тя може би има пророческа дарба, не знаеше – но нямаше какво да губи. Войниците вярваха в нея. Тя беше просто едно селско момиче, но се обличаше като воин, имаше знаме с избродирани върху него лилии и ангели. Тя изпрати човек до една църква, и там намериха стар меч като онези на кръстоносците, точно на мястото, което им посочи тя – беше стоял скрит с години.

– Наистина ли?

Той се засмя, а после се закашля и изплю слуз.

– Кой знае? Може би в това има някаква истина. Моята любов... моята приятелка смяташе, че Жана е била свята девойка, призована от Бог да спаси Франция от нас, англичаните. Смяташе я недосегаема за всеки меч. Мислеше, че тя е малък ангел.

– А каква беше тя?

– Момиче, просто едно момиче като вас. Дребна, с ясни очи, самоуверена.

Сърцето ми се изпълни с вълнение:

– Като мен?

– До голяма степен като вас.

– Хората казваха ли ѝ непрекъснато какво да прави? Казваха ли ѝ, че не знае нищо?

Той поклати глава:

– Не, не, тя беше военачалникът. Тя следваше видението, което беше получила за самата себе си. Поведе армия от повече от четири хиляди души, и ни нападна, когато се бяхме установили на лагер пред Орлеан. Нашите господари не можеха да накарат войниците ни да потеглят напред, за да се бият с нея: ние се ужасявахме от самия ѝ вид. Никой не искаше да вдигне меч срещу нея. Всички мислехме, че е непобедима. Продължихме към Жарго а тя се впусна да ни преследва, в атака, винаги в атака. Всички бяхме ужасени от нея. Кълняхме се, че е вещица.

– Вещица или напътствана от ангели? – настоях аз.

Той се усмихна:

– Видях я в Париж. У нея нямаше нищо зло. Тя изглеждаше така, сякаш сам Господ-Бог я крепеше на големия ѝ кон. Господарят ми я наричаше "цвете на рицарството". Наистина.

– Красива? – прошепнах аз. Самата аз не съм хубаво момиче, което е разочарование за майка ми, но не и за мен, защото аз се издигам над суетата.

Той поклати глава и каза тъкмо каквото исках да чуя:

– Не, не хубава, не хубаво малко създание, не с момичешки вид; но от нея струеше светлина.

Кимнах. Почувствах това в същия този миг. Разбрах.. всичко.

– Тя все още ли се бие?

– Бог да те благослови, малкото ми глупаче: не, тя е мъртва. Мъртва от преди, колко... двайсетина години.

– Мъртва ли?

– Късметът ѝ изневери след Париж: отблъснахме я от самите стени на града, но беше много близо – помисли си за това! Тя за малко не превзе Париж! А после накрая един бургундски войник я смъкна от белия ѝ кон по време на битка – каза просякът сухо. – Предаде ни я срещу откуп, а ние я екзекутирахме. Изгорихме я като еретичка.

Бях ужасена:

– Но вие казахте, че е била напътствана от ангелите!

– Тя последва гласовете им към смъртта си – каза той с равен тон. – Но я прегледаха и казаха, че наистина била девица. Наистина беше Девата Жана. И е видяла истината, когато твърдеше, че ще бъдем победени във Франция. Мисля, че сега сме загубени. Тя направи техния крал мъж, и превърна техните войници в армия. Не беше обикновена девойка. Не очаквам да видя отново такава. Тя гореше дълго преди ние да я поставим на кладата. Беше възпламенена от Светия Дух.

Поех си дъх и му прошепнах:

– Аз съм като нея.

Той сведе поглед към озареното ми от екстаз лице и се засмя.

– Не, това са стари истории – каза той. – Не означават нищо за момиче като вас. Тя е мъртва и скоро ще бъде забравена. Разпръснаха пепелта ѝ, за да не може никой да издигне параклис в нейна памет.

– Но Бог ѝ е говорил, на нея, едно момиче – прошепнах. – Не е заговорил на краля, нито на някое момче. Заговорил е на момиче.

Старият войник кимна:

– Не се съмнявам, че е била сигурна в това – каза той.

– Не се съмнявам, че е чувала гласове на ангели. Сигурно е чувала. Иначe нямаше да стори онова, което стори.

Чух пронизителния вик на гувернантката си от входната врата на къщата, и обърнах глава за миг, а войникът вдигна вързопа си и го метна на гръб.

– Но вярно ли е това? – запитах с внезапна настойчивост, когато той се отправи с дълги, нестройни крачки към двора на конюшнята и портата, която водеше към пътя.

– Войнишки истории – каза той с безразличие. – Можете да ги забравите, да забравите и нея, а Бог е свидетел, че никой няма да запомни мен.

Оставих го да си отиде, но не забравих Жана, и никога няма да забравя Жана. Моля ѝ се поименно за напътствия, затварям очи и се опитвам да си я представя. От този ден нататък, на всеки войник, който идва на вратата на Блетсоу да помоли за храна, казват да почака, защото малката лейди Маргарет ще иска да го види. Винаги ги питам дали са били при Лез-Огюстен, при Ле Турел, при Орлеан, при Жарго, при Божансѝ , при Пате' , при Париж? Познавам нейните победи така добре, както знам имената на съседните села в Бедфордшър. Някои от войниците са участвали в тези битки, някои от тях дори са я видели. Всички те разказват за дребна и крехка девойка върху едър кон, със знаме над главата, забелязвана там, където боевете са най-ожесточени, девойка като владетел, дала клетва да донесе мир и победа на страната си, отдавайки се в служба на Бога, просто едно момиче, просто едно момиче като мен, но героиня.

На другата сутрин, на закуска, научавам защо ми забраниха да се моля през нощта. Майка ми казва да се приготвя за пътуване, дълго пътуване.

– Отиваме в Лондон – казва тя спокойно. – В двора.

Развълнувана съм при мисълта за пътуване до Лондон, но внимавам да не изпадам в буйна радост като някое суетно, надменно момиче. Свеждам глава и прошепвам: "Както желаете, почитаема майко". Това е най-доброто, което би могло да се случи. Домът ми в Блетсоу, в сърцето на графство Бедфордшър, е толкова тих и скучен, че не ми се налага да устоявам на изкушенията на света. Няма съблазни, които да преодолявам, не ме вижда никой, освен слугите и по-възрастните ми полубратя и полусестри, а те всички ме смятат за малко момиче, съвсем незначително. Опитвам се да мисля за Жана, пасяща бащините си овце в Домреми, погребана като мен сред цели километри кални поля. Тя не се е оплаквала, че се отегчава от провинцията: чакала е и се е вслушвала за гласовете, които да я призоват към величие. Аз трябва да сторя същото.

Питам се дали това нареждане да отида в Лондон е гласът, който съм чакала, призоваващ ме към величие сега. Ще бъдем в двора на добрия крал Хенри VI. Той трябва да ме приветства като своя най-близка сродница. Аз съм му почти братовчедка, в края на краищата. Дядо му и моят дядо били полубратя, което е много близка връзка, когато единият от вас е крал, а другият не е, и той лично прокарал закон, за да признае семейството ми, Боуфорт, за законно, макар и не с кралска кръв. Несъмнено, той ще види в мен светлината на светостта, която всички казват, че и той носи в себе си. Той трябва да ме обяви както за своя родственица, така и за сродна душа. Ами ако реши да остана в двора с него? Защо не? Ами ако поиска да ме вземе за своя съветница, както дофинът взел Жана д'Арк? Аз съм негова втора братовчедка, и почти имам видения за светците. Само на девет години съм, но чувам гласове на ангели и се моля по цяла нощ, когато ми позволят.

Ако се бях родила момче, сега щях да съм едва ли не Уелски принц. Понякога се питам дали искат да се бях родила момче и именно затова да са слепи за светлината, която блести в мен. Възможно ли е да са толкова изпълнени с греха на гордостта от нашето положение, че да им се иска да бях момче, и да пренебрегват величието, което представлявам аз, в качеството си на свято момиче?

– Да, почитаема майко – казвам покорно.

– Не изглеждаш много развълнувана – казва тя. – Не искаш ли да знаеш защо отиваме?

Искам, отчаяно.

– Да, ако ви е угодно.

– За съжаление трябва да ти кажа, че се налага годежът ти с Джон дьо ла Пол да бъде прекратен. Беше подходящ, когато беше сключен, когато ти беше на шест години, но сега трябва да се оттеглиш от него. Ще се изправиш пред няколко съдии, които ще те попитат дали желаеш годежът ти да бъде прекратен, и ще отговориш положително. Разбираш ли?

Това звучи много тревожно.

– Но аз няма да знам какво да кажа!

– Ще се съгласиш на прекратяването на годежа си. Просто ще кажеш "да".

– Ами ако ме попитат дали смятам, че такава е Божията воля? Ами ако ме попитат дали това е отговорът на молитвите ми?

Тя въздъхва, сякаш съм досадна.

– Няма да те питат за това.

– А после какво ще стане?

– Негова светлост, кралят, ще назначи нов настойник, а той, на свой ред, ще те даде за жена на мъж по негов избор.

– Нов годеж?

– Да.

– Не може ли да отида в манастир? – питам много тихо, макар да знам какъв ще бъде отговорът ѝ. Никой не зачита духовните ми дарби. – Сега, когато съм освободена от този годеж, не мога ли да отида?

– Разбира се, че не можеш да отидеш в манастир, Маргарет. Не бъди глупава. Твоят дълг е да родиш син и наследник, момче за нашата фамилия, един Боуфорт, млад сродник на краля на Англия, момче за рода Ланкастър. Бог е свидетел, родът Йорк има достатъчно момчета. Ние трябва да имаме свое собствено. Ти ще дариш рода ни с момче.

– Но аз мисля, че имам призвание...

– Призвана си да бъдеш майка на следващия наследник на Ланкастър – казва тя отривисто. – Това е достатъчно голяма амбиция за всяко момиче. Сега върви и се приготви за заминаване. Твоите прислужнички ще ти приготвят дрехите: ти трябва само да донесеш куклата си за пътуването.

Донасям куклата си, а също и собствения си внимателно преписан молитвеник. Мога да чета на френски, разбира се, а също и на английски, но не разбирам латински или гръцки, а майка ми не позволява да имам учител. Казва, че не си струва да се образова едно момиче. Иска ми се да можех да чета евангелията и молитвите на латински, но не мога, а написаните на ръка екземпляри на английски са редки и ценни. На момчетата им преподават латински и гръцки, а също и други предмети; но момичетата трябва да могат единствено да четат и пишат, да шият, да водят сметките на домакинството, да свирят и да се наслаждават на поезията. Ако бях игуменка на манастир, щях да имам достъп до голяма библиотека, и бих могла да нареждам на писари да преписват всички текстове, които искам да прочета. Щях да карам послушниците да ми четат по цял ден. Щях да бъда начетена жена вместо необразовано момиче, глупава като всяко обикновено момиче.

Ако баща ми беше останал жив, може би щеше да ме научи на латински. Много четял и пишел: поне толкова знам за него. Прекарал години в плен във Франция, където учел всеки ден. Но умрял броени дни преди първия ми рожден ден. Раждането ми било толкова маловажно за него, че бил във Франция на военен поход, опитвайки се да си върне състоянието, когато майка ми трябвало да роди, и се върнал отново у дома точно преди първия ми рожден ден, а после умрял: затова така и не опозна мен и дарбите ми.

Ще ни трябват три дни да стигнем до Лондон. Майка ми ще язди собствения си кон, но аз трябва да яздя на дамско седло зад един от конярите. Той се казва Уат, и си въобразява, че много го бива в конюшните и в кухнята. Намига ми, сякаш бих проявила дружелюбност към човек като него, а аз се намръщвам, за да му припомня, че принадлежа към фамилията Боуфорт, а той е никой. Сядам зад него, и трябва да се хвана здраво за кожения му колан, а когато ми казва: "Здраво ли се хвана? Здравичката ли се държиш?", кимвам студено, сякаш за да го предупредя, че не искам да ми говори през целия път до Амптхил.

Вместо това той пее, което е също толкова ужасно. Пее любовни песни и песни от онези, които се пеят по време на коситба, с ясен теноров глас, а мъжете, които яздят с нас, за да ни пазят от въоръжените банди, които напоследък са навсякъде из Англия, се присъединяват към него и също запяват. Иска ми се майка ми да им заповяда да млъкнат, или поне да им нареди да пеят псалми: но тя е щастлива, яздейки на топлото пролетно слънце, и когато се изравнява с мен, се усмихва и казва:

– Вече не сме далече, Маргарет. Ще пренощуваме в Абътс Лангли и ще продължим към Лондон утре. Не си ли твърде уморена?

Толкова съм неподготвена от онези, които би трябвало да се грижат за мен, че дори не са ме научили да яздя, и не ми е позволено дори да седя върху собствен кон и някой да ме води, дори не и когато пристигаме в Лондон и стотици хора по улиците, пазарите и магазините зяпат петдесетимата души от нашето домакинство, когато преминаваме. Как ще изглеждам като героинята, която ще спаси Англия, ако трябва да се клатушкам зад Уат, седнала странично, с ръка на колана му, като някоя селска повлекана, тръгнала на пазар за гъски? Изобщо не приличам на наследница на рода Ланкастър. Отсядаме в някакъв хан, дори не и в двора, защото херцог Съфолк, моят настойник, е ужасно опозорен и сега е мъртъв, затова не можем да отседнем в двореца му. Излагам пред Нашата Повелителка факта, че нямаме собствена хубава лондонска къща, а после се сещам, че Тя също е трябвало да се задоволи с обикновен хан във Витлеем, когато Ирод със сигурност трябва да е имал свободни стаи в двореца си. Със сигурност трябва да е имало и по-подходящи места за настаняване, отколкото някакъв си обор. Като се има предвид коя е била тя. И затова се опитвам да проявя смирение, като нея.

Поне ще получа лондонски дрехи, преди да отидем в двора, за да се откажа от годежа си. Почитаемата ми майка вика шивачите и шивачките в хана, където сме отседнали, и ми вземат мярка за прекрасна рокля. Говори се, че дворцовите дами носят високи, конични диадеми, толкова високи, че една жена трябва да се приведе, за да премине под горния праг на врата, висока седем фута. Кралицата, Маргарита Анжуйска, обича красивите дрехи и носи нов рубиненочервен цвят, приготвен от нова боя: казват, че бил червен като кръв. За контраст майка ми поръчва за мен рокля в ангелско бяло, и заръчва да я украсят с червените рози на Ланкастър, за да напомни на всички, че може и да съм едва деветгодишно момиче, но съм наследница на нашата фамилия. Едва когато дрехите са готови, можем да се качим на баржа надолу по реката, за да обявя несъгласието си с годежа и да бъда представена в двора.

Отхвърлянето на годежа е огромно разочарование. Надявам се, че ще ме разпитват и че може би ще застана пред тях, свенлива, но с ясна реч, за да кажа как съм знаела от самия Бог, че Джон дьо ла Пол няма да ми бъде съпруг. Представям си себе си пред трибунал от съдии, удивявайки ги подобно на невръстния Иисус в синагогата. Мислех си, че може да разкажа как съм имала съновидение, което ми е разкрило, че не бива да се омъжвам за него, понеже имам по-високо предопределение: Сам Бог ме е избрал да спася Англия! Аз ще бъда кралица на Англия, и ще се подписвам "Кралица Маргарет: Margaret?"[1]. Но нямам възможност да се обърна към тях, да блесна. Всичко е написано, преди да пристигнем, и всичко, което ми е позволено да кажа, е: "Отхвърлям годежа", и да се подпиша с името си, което е само Маргарет Боуфорт, и е свършено. Никой дори не ме пита за мнението ми по въпроса.

Отиваме да чакаме пред приемната, а после един от служителите на краля излиза и се провиква: "Лейди Маргарет Боуфорт!", всички се оглеждат и ме виждат. Изживявам един миг, един наистина прекрасен миг, когато чувствам, че всички ме гледат, но се сещам да сведа очи и да презра светската суета, а после майка ми влиза начело в приемната на краля.

Кралят е на големия си трон с окаченото на облегалката брокатено покривало, до него има почти също толкова голям трон за кралицата. Тя е със светли коси и кафяви очи, с кръгло, безизразно лице, и прав нос. Мисля си, че изглежда красива и разглезена, а кралят до нея изглежда крехък и блед. Не мога да кажа, че забелязвам особена светлина на святост при този пръв оглед. Той изглежда съвсем нормално. Усмихва ми се, когато влизам и правя реверанс, но кралицата премества поглед от червените рози върху подгъва на роклята ми към коронката, която придържа воала ми, а после извръща очи, сякаш няма особено високо мнение за мен. Предполагам, че, тъй като е французойка, тя не разбира коя съм. Някой е трябвало да ѝ каже, че ако не роди бебе, ще трябва да намерят друго момче, което да бъде техен наследник от рода Ланкастър, и то като нищо би могло да бъде моето. Сигурна съм, че тогава щеше да ми обърне повече внимание. Но тя е светска жена. Французите могат да бъдат ужасно отдадени на светските неща: забелязала съм го от това, което съм чела. Сигурна съм, че тя дори нямаше да види светлината у Девата Жана. Не мога да се изненадвам, че не ми се възхищава.

До нея седи изключително красива жена, може би най-красивата жена, която съм виждала. Носи синя рокля, с минаващи през тъканта сребърни нишки, която блещука като вода. Бихте си помислили, че е люспеста като риба. Тя вижда, че се взирам в нея, и ми се усмихва в отговор, при което лицето ѝ засиява от топла красота като слънчева светлина върху водата в летен ден.

– Коя е тази? – прошепвам на майка си, която ме ощипва по ръката, за да ми напомни да пазя тишина.

– Жакета Ривърс. Престани да зяпаш – изсъсква майка ми и отново ме ощипва по ръката, за да ме върне в настоящето. Правя много нисък реверанс и се усмихвам на краля.

– Поверявам дъщеря ви на опеката на обичните си полубратя, Едмънд и Джаспър Тюдор – казва кралят на майка ми. – Тя може да живее с вас, докато ѝ дойде времето да се омъжи.

Кралицата извръща поглед и прошепва нещо на Жакета, която се навежда напред като върба край поток, с воал, надиплен около високата ѝ диадема, за да слуша. Кралицата не изглежда много доволна от тази новина, но аз съм слисана. Чакам някой да поиска съгласието ми, за да мога да обясня, че ми е предопределен живот, изпълнен със святост, но майка ми просто прави реверанс и се дръпва назад, а после напред пристъпва някой друг, и изглежда, че всичко е свършило. Кралят почти не ме е погледнал, не знае нищо за мен, не повече, отколкото знаеше, преди да вляза в стаята, и въпреки това ме повери на нов настойник, на друг непознат. Как е възможно да не осъзнава, че съм дете с особена святост, какъвто е бил и той? Няма ли да получа възможност да му разкажа за своите колене като на светица?

– Може ли да кажа нещо? – прошепвам на майка си.

– Не, разбира се, че не.

Тогава как ще узнае той коя съм, ако Бог не побърза да му каже?

– Е, какво ще стане сега?

– Ще изчакаме, докато другите просители се срещнат с краля, а после ще влезем да обядваме – отвръща тя.

– Не, имам предвид, какво ще стане с мен?

Тя ме поглежда, сякаш съм глупачка, задето не разбирам.

– Ще бъдеш сгодена отново – казва тя. – Нима не чу, Маргарет? Иска ми се да внимаваш. Това е още по-добър брак за теб. Ще бъдеш най-напред повереница, а после – съпруга, на Едмънд Тюдор, полубратът на краля. Момчетата Тюдор са синове на майката на самия крал, кралица Катерина дьо Валоа, от втория ѝ брак с Оуен Тюдор. Има двама братя Тюдор, и двамата – големи фаворити на краля: Едмънд и Джаспър. И двамата – с наполовина кралска кръв, и двамата – ползващи се с благоволение. Ще се омъжиш за по-възрастния.

– Той няма ли да иска първо да се срещне с мен?

– Защо му е да го прави?

– За да разбере дали ме харесва?

Тя поклаща глава:

– Те не искат теб – казва. – А сина, който ще родиш.

– Но аз съм само на девет.

– Той може да почака, докато станеш на дванайсет – казва тя.

– Тогава ще се омъжа?

– Разбира се – казва тя, сякаш съм глупачка, че питам.

– А на колко години ще бъде той?

Тя се замисля за миг:

– Двайсет и пет.

Примигвам.

– Къде ще спи? – питам. Мисля си за къщата в Блетсоу, в която няма празни стаи за един тромав и непохватен млад мъж и неговата свита, нито за по-младия му брат.

Тя се засмива:

– О, Маргарет. Няма да останеш у дома с мен. Ще отидеш да живееш с него и брат му, в двореца Ламфи, в Уелс.

Примигвам.

– Почитаема майко, нима ще ме отпратите да живея сама с двама възрастни, зрели мъже, в Уелс? Когато стана на дванайсет?

Тя свива рамене, сякаш съжалява за това, но нищо не може да се направи.

– Това е добър брак – казва тя. – Кралска кръв и от двете страни на брачната двойка. Ако имаш син, той ще има много силно основание да претендира за трона. Ти си сродница на краля, а съпругът ти е полубрат на краля. Всяко момче, което ви се роди, ще държи Ричард Йоркски на разстояние от престола завинаги. Мисли си за това: не мисли за нищо друго.

Загрузка...