Червената кралица

Януари 1457

Усамотението ми започва в началото на месеца. Слагат капаци на прозорците на спалнята ми, за да не допускат вътре сивата зимна светлина. Не мога да си представя, че едно небе, което никога не е синьо и едно слънце, което никога не грее, могат да бъдат смятани за толкова разсейващи, та да се налага една жена, очакваща дете, да бъде оставена сред сенки, за да не ги вижда; но акушерката настоява да се потопя в тъмнина месец преди да е дошло времето ми за раждане, както повелява традицията, а Джаспър, пребледнял от тревога, казва, че трябва да се направи всичко, за да опазим бебето.

Акушерката смята, че бебето ще подрани. Опипва корема ми и казва, че детето е разположено неправилно, но може и да се обърне след време. Понякога – казва тя – бебетата се обръщат много късно. Важно е да излязат с главата напред – не зная защо. Тя не споменава никакви подробности пред Джаспър, но знам, че той крачи нагоре-надолу пред покоите ми всеки ден. Чувам как дъските на пода скърцат, докато той стъпва на пръсти на север и на юг, нетърпелив и нервен като любящ съпруг. Тъй като съм в усамотение преди раждането, не мога да виждам никой мъж, и това е огромно облекчение. Но наистина ми се иска да можех да изляза, за да отида на църква. Отец Уилям тук, в Пемброук, бе развълнуван до сълзи от първата ми изповед. Каза, че никога не е срещал по-набожна млада жена. Зарадвах се най-сетне да намеря някой, който ме разбира. Позволено му е да се моли с мен, ако седи от едната страна на преградата, а аз – от другата, но това не е и наполовина толкова вдъхновяващо, колкото да се моля пред паство, където всички могат да ме видят..

След седмица започвам да изпитвам ужасна болка в самите кости на тялото си, когато се разхождам в тесните граници на стаята, а акушерката Нан и другарката ѝ, другата стара вещица, чието име звучи като гракане на птица, и която въобще не говори английски, се съгласяват, че е по-добре да си легна и повече да не се разхождам, нито дори да стоя права. Болката е толкова ужасна, та почти мога да повярвам, че костите се чупят в мен. Явно нещо се е объркало, но никой не знае какво е то. Питат лекаря, но тъй като не може да ме докосва, нито да направи нещо повече от това да ме попита какво става според мен, не постигаме напредък. Аз съм тринайсетгодишна и дребна за възрастта си. Откъде да знам какво не е наред с бебето в тялото ми? Непрекъснато ме питат дали наистина усещането е, сякаш костите ми се чупят отвътре? А когато отговарям утвърдително, те се споглеждат, сякаш се опасяват, че сигурно е вярно. Но не мога да повярвам, че ще умра при раждане. Не мога да повярвам, че Бог ще си е дал целия този труд да ме изпрати тук в Уелс, с дете, което може би ще стане крал, в утробата ми, само за да допусне да умра още преди то да се роди.

Обсъждат дали да повикат майка ми, но тя е толкова далече, а пътищата са толкова опасни сега, че не може да дойде, а освен това тя няма по-добри познания от тях. Никой не знае какво не е наред с мен, но вече отбелязват, че съм прекалено млада и прекалено дребна изобщо да нося дете, което е твърде закъснял съвет и не ми е никаква утеха сега, когато съм толкова близо до раждането. Не съм се осмелила да попитам как всъщност ще излезе бебето от корема ми. Много се опасявам, че от мен се очаква да се разцепя като дребна шушулка за едро зърно грах, и съм сигурна, че тогава ще умра от загуба на кръв.

Мислех си, че болката от чакането е най-жестоката болка, която бих могла да понеса, но това беше само до нощта, когато се събуждам в агония, сякаш нещо в корема ми се надига и се преобръща в тялото ми. Изпищявам ужасено, двете жени скачат от сгъваемите си легла, а гувернантката ми пристига тичешком, също и прислужницата ми, и в един миг стаята се изпълва със свещи и с хора, които носят гореща вода и подпалки, и сред всичко това никой дори не поглежда към мен, макар че усещам как от мен внезапно се излива истински поток, и съм сигурна, че това е кръв, че ще кървя до смърт.

Те се спускат към мен и ми дават парче дърво, което да захапя, и благословен колан, който да завържа около надигащия се корем. Отец Уилям е изпратил от параклиса потира със Светото причастие, и те го поставят на молитвеното ми столче, за да мога да съсредоточа поглед върху тялото Господне. Трябва да призная, че сега, докато раждам, съм далеч по-малко впечатлена от разпъването на кръст. Наистина не е възможно нещо да боли по-силно от това. Скърбя за страданията на Нашия Господ, разбира се. Но ако Той беше пробвал едно тежко раждане, щеше да узнае що е болка.

Притискат ме на леглото, но ми позволяват да дърпам едно въже, когато започват болките. Припадам веднъж от мъчителната болка, а после ми дават силно питие, от което усещам замайване и ми прилошава, но нищо не може да ме освободи от менгемето, което е сграбчило утробата ми и ме разкъсва. Това продължава с часове, от зори до здрач, а после ги чувам как шептят помежду си, че раждането е започнало по-рано и отнема твърде много време. Една от акушерките ми казва, че съжалява, но ще трябва да ме подхвърлят с одеяло, за да накарат бебето да тръгне.

– Какво? – промърморвам, толкова объркана от болка, че не зная какво има предвид. Не разбирам какво правят, докато ми помагат да сляза от леглото и ме карат да легна върху едно одеяло на пода. Мисля си, че може би правят нещо, което ще облекчи непоносимата болка, която ме кара да плача, мислейки, че не мога да издържа повече. Затова лягам, подчинявайки се на техните дърпащи ръце, а после шестте се събират наоколо и заедно вдигат одеялото. Провесват ме като чувал с картофи, а после дръпват одеялото изведнъж, подхвърлят ме нагоре, после падам отново надолу. Аз съм само едно малко тринайсетгодишно момиче, могат спокойно да ме подхвърлят във въздуха, изпитвам ужасно усещане за летеж и падане, после – агонията на приземяването, а после те ме подхвърлят отново нагоре. Правят това десет пъти, докато аз пищя и ги умолявам да спрат, а после ме вдигат и ме слагат отново в леглото и ме гледат, сякаш очакват да съм много по-добре, докато аз се надвесвам встрани от леглото и повръщам между риданията.

Отпускам се назад за момент, и за един благословен миг най-лошото спира. Във внезапната тишина чувам гувернантката ми да изрича, съвсем ясно: "Заповядано ви е да спасите бебето, ако трябва да избирате. Особено ако е момче".

Толкова съм разярена при мисълта, че Джаспър е заповядал на собствената ми гувернантка да каже на акушерките ми, че трябва да ме оставят да умра, ако се наложи да избират между моя живот и този на племенника му, че се изплювам на пода и извиквам:

– И кой казва това? Аз съм лейди Маргарет Боуфорт от фамилията Ланкастър... – но те дори не ме чуват, не се обръщат да ме изслушат.

– Така е правилно да се постъпи – съгласява се Нан. – Но изглежда сурово спрямо малкото момиче...

– Това е заповед на майка ѝ – казва моята гувернантка, и изведнъж аз губя желание да им крещя. Майка ми? Собствената ми майка е казала на моята гувернантка, че ако бебето и аз сме в опасност, тогава трябва да спасят бебето?

– Клето малко момиче. Клето, клето малко момиче – казва Нан, и отначало си помислям, че говори за бебето, може би в крайна сметка е момиче. Но после осъзнавам, че говори за мен – едно тринайсетгодишно момиче, чиято родна майка е казала, че могат да го оставят да умре, само и само да се роди син и наследник.

На бебето са му нужни две денонощия, за да излезе мъчително от утробата ми, и аз не умирам, макар да има дълги часове, в които бих го сторила охотно, само за да избягам от болката. Показват ми го, докато заспивам, давейки се в болка. Струва ми се, че е с кестенява коса, и има миниатюрни ръчички. Посягам да го докосна, но питието, болката и изтощението ме потапят в мрак и аз изпадам в несвяст.

Когато се събуждам, е сутрин. Един от капаците е отворен, жълтото зимно слънце блести в малките стъкла, а стаята е затоплена от затрупаната жарава, която проблясва в огнището. Бебето е в люлката си, стегнато повито върху дъска. Когато бавачката ми го подава, дори не мога да почувствам тялото му: толкова стегнато е увит в повоите, които са като превръзки от главата до пръстите на краката. Тя казва, че той трябва да бъде привързан към дъска, така че ръцете и краката му да не могат да се движат, а главата му да стои неподвижна, за да е сигурно, че младите му кости ще израстат прави и силни. Ще ми позволят да видя стъпалата и дланите му и малкото му телце, когато го разповият, за да му сменят долната пеленка, което ще направят по пладне. Дотогава мога да го държа, докато спи, като вдървена и неподвижна малка кукла. Пелената е увита около главата и брадичката му, за да държи врата му изправен, и завършва с малък клуп на темето. Бедните жени използват клупа, за да окачват бебетата си на някоя покривна греда, докато готвят или си вършат работата, но това момче, което е най-новото бебе в рода Ланкастър, ще бъде люляно и носено от цял куп бавачки.

Полагам го на леглото до мен и се взирам в миниатюрното му личице, в нослето му и усмихнатите извивки на розовите му клепачи. Той не прилича на живо същество, а по-скоро на малко каменно изваяние с изображение на бебе, каквото можете да видите в някоя църква, поставено до мъртвия каменен образ на майка си. Истинско чудо е да си помисля, че такова същество е било създадено, израсло е в мен, появило се е на света; че аз съм го създала, почти напълно сама (защото почти не броя пиянските усилия на Едмънд). Това мъничко същество, това миниатюрно създание, е кост от моята кост и плът от моята плът, и е създадено от мен, изцяло от мен.

След малко той се събужда и заплаква. За такова малко същество плачът е невероятно силен, и се радвам, че бавачката пристига тичешком, изнася го от стаята и го занася на дойката. Собствените ми малки гърди ме болят от нуждата да го накърмя, но аз съм овързана толкова здраво, колкото и повитото ми бебе, двамата сме здраво обвързани да изпълним дълга си – едно бебе, което трябва да израсне с прави кости, и една млада майка, която не може да храни детето си. Неговата дойка е оставила собственото си бебе у дома, за да може да дойде и да заеме длъжността си в замъка. Тя ще се храни толкова добре, колкото не се е хранила никога преди в живота си, и ѝ отпускат щедра дажба ейл. Дори не ѝ се налага да се грижи за бебето ми, само трябва да произвежда мляко за него, сякаш е млечна крава. Носят ѝ го, когато трябва да бъде нахранен, а през останалото време за него се грижат прислужничките от детската стая. Тя се занимава с малко чистене, като пере долните му пеленки и чаршафите му, и помага в покоите му. Не го прегръща, освен по времето за хранене. Той има на разположение други жени, които да правят това. Има си собствена бавачка, чието задължение е да го люлее, която спи до люлката му, две други лични бавачки, които да го обслужват, собственият му лекар идва веднъж седмично, а акушерките ще останат с нас, докато се пречистя в църква и той бъде кръстен. Той има по-голяма свита от мен и аз внезапно осъзнавам, че това е, защото е по-важен от мен. Аз съм лейди Маргарет Тюдор, родена Боуфорт, от рода Ланкастър, братовчедка на спящия крал на Англия. Но той е както Боуфорт, така и Тюдор. Той има кралска кръв и по двете линии. Той е граф Ричмънд, от династията Ланкастър, и има право да претендира, след сина на краля, принц Едуард, за престола на Англия.

Гувернантката ми влиза в стаята.

– Деверът ви Джаспър иска да се съгласите с избраното от него име за бебето – казва тя. – Той пише на краля и на майка ви, за да им съобщи, че ще го нарече Едмънд Оуен, на бащата на бебето и на дядо му от фамилията на Тюдорите.

– Не – казвам. Няма да кръстя бебето си, което родих с такива страдания, на мъж, който не ми е причинил нищо друго, освен болка. Или на глупавия му баща. – Не, няма да го нарека Едмънд.

– Не можете да го кръстите Едуард – казва тя. – Синът на краля е принц Едуард.

– Ще го нарека Хенри – казвам, мислейки си за спящия крал, който може и да се събуди заради едно момче от рода Ланкастър, наречено Хенри, макар да е проспал раждането на принца, наречен Едуард. – Хенри е име за кралете на Англия, някои от най-добрите и най-смелите ни крале са носили името Хенри. Момчето ще бъде Хенри Тюдор. – Повтарям гордо името. – Хенри Тюдор. – И си помислям, че когато спящият крал Хенри VI умре, това бебе ще бъде Хенри VII.

– Той каза "Едмънд Оуен" – повтаря тя, сякаш може да съм както глупава, така и глуха.

– А аз казвам Хенри – заявявам. – И вече съм го наричала така. Това е името му. Решено е. Назовах го в молитвите си. Той вече е почти кръстен Хенри.

Тя повдига вежди при звънката ми настойчивост.

– Няма да им хареса – казва тя и излиза от стаята да съобщи на девера ми Джаспър, че момичето упорства и не желае да кръсти сина си на мъртвия си съпруг, а сама му е избрала име и отказва да бъде разубедена.

Отпускам се отново назад на възглавниците и затварям очи. Моето момче ще бъде Хенри Тюдор, каквото и да казват всички.