Червената кралица

Лятото на 1484

Чакам. Всичко, което мога да направя, е да чакам. Изпращам писма по Нед Партън, и Джаспър ми отговаря, вежливо, като на жена без власт и влияние, намираща се далече, която не разбира нищо. Виждам, че проваленият бунт, който им костваше армията и флота, в допълнение е съсипал и вярата им в мен като съзаклятница, като жена с влияние в страната, която се надяваха да превземат. В горещите летни дни, докато реколтата зрее в полята, а косачите излизат да косят сеното, съзнавам, че съм станала незначителна като зайците, които побягват от остриетата и попадат право в примките, защото не разбират нищо.

Пиша, изпращам съобщения. Упреквам Елизабет Удвил, бившата кралица, за поведението на дъщерите ѝ, за което ми се докладва все по-подробно и по-подробно: красивите им дрехи, високото им положение в двора, красотата им, безгрижната им радост, непринуденият им, типичен за фамилията Ривърс чар, с който неусетно преминават от едно забавление към друго. Мнозина казваха, че баба им Жакета била вещица, потомка на водната богиня Мелузина, а сега мнозина твърдят, че тези момичета също плетат магии. Най-хубаво от всички тях е момичето, което е обещано на Хенри, но се държи, сякаш е забравило напълно за него. Пиша на Елизабет Удвил, за да ѝ потърся сметка; пиша на суетната девойка, Елизабет Йоркска, за да я упрекна; пиша на Хенри, за да му напомня за дълга му – и никой, никой не си прави труда да ми отговори.

Сама съм в къщата си; и при все че съм копняла цял живот за установено ежедневие, прекарвано в усамотение и молитви, аз съм наистина ужасно сама, и наистина ужасно самотна. Започвам да си мисля, че нищо никога няма да се промени, че ще изживея живота си тук, посещавана от време на време от един съпруг, който ми се присмива, ще пие вино от избата ми и ще яде дивеч от моите поля с особената наслада на бракониер. Ще научавам новини от двора, от които ще ми става ясно, че никой не помни нито мен, нито някогашното ми високо положение. Ще получавам вести от сина си, някъде далече, той вежливо ще изпраща благопожеланията си, а в деня на своето раждане и признателността си заради моята жертва за него; но никога няма да ми изпрати своята обич или да ми каже кога мога да го очаквам.

В самотата си мисля за това, че се разделихме, когато той беше съвсем малко момче, и оттогава така и не се сближихме – не така, както една майка може да бъде близка с детето си, не така, както Елизабет Удвил винаги е била близка с децата си, които отгледа сама, които обичаше толкова открито. Сега, когато не мога да му бъда от полза, той ще ме забрави напълно. И ако трябва да призная истината, горчивата истина: ако той не беше наследникът на рода ми, в когото се съсредоточават всичките ми амбиции, щях вече да съм го забравила напълно.

Животът ми се свежда до това: един кралски двор, който ме е забравил, съпруг, който ми се подиграва, син, който не храни обич към мен, и един Бог, който е замлъкнал. За мен не е утеха, че презирам двора, че никога не съм обичала съпруга си, и че синът ми е роден само за да изпълни предопределението ми, и ако не може да стори това, не знам каква полза имаме един от друг. Продължавам да се моля. Не знам какво друго да правя. Продължавам да се моля.

Нямам на кого друг да се доверя, за да изпратя писмото, освен на Нед Партън. Но трябва да поема риска. Изпращам един ред на Джаспър:

После отивам в параклиса си и коленича пред олтарната преграда, с лице, обърнато към разпятието на страдащия Христос.

– Пази го – шепна отново и отново. – Опази сина ми. И го доведи до победа.

Преди да е изтекъл месецът, получавам отговор. Той е от Джаспър, кратък и делови, както винаги.