Издирва се

12. Мечтите наистина се сбъдват

В сряда, късно следобед, Емили стоеше пред огледалото в спалнята си и се въртеше ту на ляво, ту на дясно. Дали да не вземе машата и да понакъдри малко правата си, червеникаворуса коса? Не изглеждаше ли глупаво с розовото червило на сестра си Карълайн? Тя съблече раираната си тениска, хвърли я на пода и навлече един розов кашмирен пуловер. Пак не й се струваше добре. Погледна отново към електронния часовник на нощното шкафче. Кортни щеше да бъде тук всеки момент.

Може би приемаше всичко твърде на сериозно. Може би Кортни въобще не беше флиртувала с нея в съблекалнята. През целия си живот е учила в нетрадиционни училища — може би нямаше никакъв опит в изкуството на флирта и другите социални умения.

На вратата се позвъни и Емили замръзна, вторачена в ококореното си отражение в огледалото. Само след минута вече тичаше надолу по стълбите и изтрополя по коридора към входната врата. Вкъщи нямаше никой — майка й беше завела Карълайн на лекар след тренировката по плуване, а баща й беше все още на работа. Двете с Кортни щяха да бъдат съвсем сами в къщата.

Кортни стоеше пред вратата с порозовели бузи и блеснали очи.

— Здрасти!

— Здрасти! — Емили неволно отстъпи точно когато Кортни се протегна да я прегърне. След това се приближи напред, за да отвърне на прегръдката в момента, когато Кортни смутено се отдръпна.

Емили се засмя.

— Влизай — каза тя. Кортни се шмугна във фоайето и огледа керамичните фигурки в коридора, прашното пиано във всекидневната и висящите растения, които госпожа Фийлдс беше прибрала вътре за през зимата.

— Ще отидем ли в твоята стая?

— Разбира се.

Кортни изтича нагоре по стълбите, зави надясно и се спря пред вратата на стаята, която споделяха Емили и Карълайн. Емили зяпна от изненада.

— Откъде знаеш къде се намира стаята ми?

Кортни я изгледа стреснато.

— Ами на вратата пише. — Тя посочи дървената табела, на която с печатни букви пишеше ЕМИЛИ И КАРЪЛАЙН. Емили въздъхна. Уф. Тази табелка стоеше там още откакто тя беше на шест години.

Двете влязоха вътре и Емили махна няколко плюшени играчки от леглото си, за да могат да се поберат на него.

— О! — въздъхна Кортни и посочи колажа на Али над бюрото. Той представляваше поредица от снимки на Емили и Али заедно от шести и седми клас. В ъгъла беше сложена снимка на тях петте как си правят прически във всекидневната на вилата в Поконос. В другия ъгъл имаше снимка на Емили и Али в еднакви раирани бански, прегърнати през раменете край басейна на Спенсър. Беше пълно със снимки на Али сама, много от които Емили беше направила без нейно знание — Али спи в походното легло на Ариа, лицето й е спокойно и красиво. На друга Али тича по хокейното игрище, облечена в спортен екип, вирнала стика си във въздуха. До колажа лежеше коженото розово портмоне, което Мая й беше върнала на пресконференцията. Още същия следобед, веднага, щом се прибра у дома, Емили го почисти от калта и мръсотията.

Емили се изчерви, чудейки се дали олтарчето изглежда странно.

— Толкова отдавна стои тук. Не съм ги разглеждала от доста време. — Не съм се вманиачила, искаше й се да добави.

— Не, на мен ми харесва — настоя Кортни. После се отпусна на леглото. — Изглежда, като че ли здраво сте се забавлявали.

— Да — отвърна Емили.

Кортни събу ботите си и ги изрита.

— Какво е това? — посочи тя един буркан, който стоеше на нощното шкафче на Емили.

Емили го взе и го разклати. Съдържанието му задрънча.

— Семенца от глухарче.

— За какво са ти?

Емили се изчерви.

— Веднъж се опитахме да ги пушим, за да видим дали ще получим халюцинации. Глупава работа.

Кортни скръсти ръце на гърдите си и я погледна с любопитство.

— Не се ли получи?

— Не, а толкова ни се искаше. Пуснахме си музика и затанцувахме. Ариа правеше едни странни движения на ръцете си, сякаш рисува фигури. Хана се беше втренчила в отпечатъците на пръстите си, сякаш бяха нещо великолепно. Аз се смеех на всичко. Спенсър беше единствената, която не се върза. Непрекъснато повтаряше: „Нищо не чувствам. Нищо не чувствам“.

Кортни се наведе напред.

— А Али какво правеше?

Смутена, Емили притисна коленете си едно в друго.

— Али… Ами тя измисли един танц.

— Спомняш ли си го?

— Беше толкова отдавна.

Кортни я щипна по крака.

— Спомняш си го, нали?

Разбира се, че помнеше. Емили си спомняше много добре какво беше направила Али.

Развеселена, Кортни я плесна по ръцете.

— Покажи ми!

— Няма!

— Моля те! — настоя Кортни. Тя продължаваше да държи Емили за ръцете, от което сърцето й заби още по-бързо. — Умирам да разбера каква е била Али. Рядко я виждах. И сега, когато вече я няма… — Тя извърна глава и зарея отсъстващ поглед към плаката на Дара Торес, който висеше над леглото на Карълайн. — Ще ми се да я познавах наистина.

Кортни погледна Емили с ясните си сини очи. Те толкова много приличаха на Алините, че дъхът на Емили секна. Тя притисна длани към коленете си и се изправи. Започна да се мести от ляво надясно и да помръдва с рамене. След около три секунди спря и рече:

— Само това си спомням — и побърза да седне, но се спъна с левия си крак в домашните си пантофи, които беше събула до леглото. Тя загуби равновесие и удари хълбока си в рамката на леглото. Залитна към Кортни и изпъшка: — Уф!

Кортни я хвана през кръста.

— Леле! — засмя се тя. Не я пусна веднага. По вените на Емили премина гореща вълна.

— Извинявай — промърмори тя и се дръпна.

— Няма проблем — отвърна бързо Кортни и изпъна карираната си риза.

Емили седна на леглото. Очите й оглеждаха всичко в стаята, с изключение на лицето на Кортни.

— О! Часът е четири и петдесет и шест! — избъбри тя, сочейки към часовника до леглото й. — Четири-пет-шест. Пожелай си нещо.

— Мислех си, че това важи само при единайсет и единайсет — подразни я Кортни.

— Аз сама си определям правилата.

— Така изглежда — проблеснаха очите на Кортни.

Емили остана без дъх.

— Знаеш ли какво — изкикоти се Кортни. — Аз ще си пожелая нещо, след като ти го направиш.

Емили затвори очи и полегна назад върху леглото. Кракът й пулсираше от удара, а главата й се замайваше от аромата на кожата на Кортни. Толкова много искаше да си пожелае нещо, но знаеше, че няма как да стане. Вместо това се опита да се сети за нещо обикновено. Като например майка й най-после да й позволи да си боядиса нейната част от стаята в нещо по-различно от розово. Или учителката й по литература да й пише добра оценка върху есето за Франсис Скот Фицджералд, което беше предала сутринта. Или тази година пролетта да настъпи по-рано от обичайното.

Емили въздъхна и отвори очи. Лицето на Кортни се намираше на сантиметри от нейното.

— Ау! — ахна Емили. Кортни се приближи още повече. Въздухът се наелектризира.

— Аз… — започна Емили, но точно в този миг Кортни се наведе напред и я целуна по устните. В главата на Емили избухнаха хиляди експлозии. Устните на Кортни бяха меки и същевременно твърди. Прилепваха идеално върху устните на Емили. Те се целунаха по-силно и по-продължително. Емили беше сигурна, че сърцето й бие по-бързо, отколкото когато е преплувала петдесет метра свободен стил. Когато Кортни се откъсна от нея, очите й блестяха.

— Е, моето желание се сбъдна — каза закачливо тя. — Винаги съм се надявала, че отново ще мога да го направя.

Устните на Емили пламтяха. Трябваше да си поеме дъх няколко пъти, преди да осъзнае какво е казала Кортни.

— Чакай малко… Отново ли каза?

Усмивката на Кортни леко помръкна. Тя прехапа горната си устна и хвана Емили за ръката.

— Добре. Само не откачай. Ем… Това съм аз. Али.

Емили пусна ръката на Кортни и се отдръпна няколко инча назад.

— Моля? Какво каза?

Очите на Кортни се бяха зачервили, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Светлината, която нахлуваше през ъгловия прозорец, правеше лицето й да изглежда едновременно ангелско и призрачно.

— Знам, че звучи ненормално, но е истина. Аз съм Али — прошепна тя и наведе глава. — Опитвах се да намеря начин да ти го кажа.

— Да ми кажеш, че си… Али? — Думите тежаха като олово върху езика на Емили.

Кортни кимна.

— Името на близначката ми е Кортни. Но тя нямаше здравни проблеми. Беше освидетелствана луда. Във втори клас започна да ме имитира, да се преструва на мен.

Емили продължаваше да се дърпа назад, докато гърбът й не опря в стената. Не виждаше смисъл в думите й.

— Нарани ме няколко пъти — продължи Кортни със задавен глас. — След това се опита да ме убие.

— Как? — прошепна Емили.

— Беше лятото преди трети клас. Бях в басейна, в старата ни къща в Кънектикът. Кортни влезе и започна да ме натиска под водата. В началото си мислех, че е игра, но тя не ме пускаше. Докато бях под водата, тя каза: „Ти не заслужаваш да си ти. Аз трябва да бъда на твоето място“.

— О, Господи. — Емили се сви на кълбо и силно притисна колене към гърдите си. През прозореца се виждаха ято птици, които излетяха от отсрещния покрив. Пляскаха бързо с крила, сякаш се опитваха да се отдалечат от нещо ужасно.

— Родителите ми страшно се изплашиха. Изпратиха сестра ми надалеч и цялото семейство се премести в Роузууд — прошепна момичето, което седеше срещу Емили. — Казаха ми никога да не говоря за нея, затова я запазих в тайна. Но в шести клас Кортни беше преместена от „Радли“ в „Убежището“. Тя вдигна голям скандал заради това — не искаше да започва всичко отначало, в нова болница — но щом се озова там, най-накрая започна да се подобрява. Родителите ми решиха да опитат отново и да й позволят да прекара у дома лятото след седми клас. Тя се прибра няколко дни, преди да завърши учебната година.

Емили отвори уста, но от нея не излезе нито една дума. Кортни също е била тук в седми клас? Но тогава Али и Емили вече бяха приятелки! Как е могла да го пропусне?

Кортни — или може би Али? — погледна с разбиране към Емили, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Вие я видяхте, момичета. Помните ли деня преди гостуването ни у Спенсър, когато ви намерих на верандата, а вие казахте, че току-що сте ме видели в стаята ми на горния етаж?

Емили замига учестено. Разбира се, че си спомняше. Бяха се натъкнали на Али, която седеше на леглото и четеше някаква тетрадка. Госпожа Дилорентис се появи и строго нареди на момичетата да слязат долу. Минути по-късно, когато Али ги намери в задния двор, тя се държеше така, сякаш инцидентът в спалнята никога не се беше случвал. Беше облечена по съвсем различен начин и като че ли се изненада, когато видя Емили и останалите там, сякаш нямаше никакъв спомен за изминалите десетина минути.

— Това беше Кортни. Четяла е дневника ми, опитвайки се да бъде мен. След този случай гледах да стоя настрани от нея. В онази нощ двете със Спенсър се скарахме и аз избягах от хамбара. Но Били не нападна мен, както си мислят всички — аз избягах обратно в спалнята ми, а той… е, той хванал не тази сестра, която трябва.

Емили притисна ръка към устата си.

— Но… Не разбирам…

— Сестра ми е трябвало да си остане цяла нощ в стаята — продължи Кортни — не, Али. — Когато на следващата сутрин нашите видели само мен, предположили, че аз съм Кортни — защото Али трябвало да бъде в хамбара на Спенсър. Опитах се да им обясня, че съм Али, но те не ми повярваха — това беше редовният номер на Кортни. Аз съм Али, аз съм Али, повтаряше непрекъснато тя.

— О, Господи — прошепна Емили. Сандвичите с фъстъчено масло, които беше изяла по-рано, започнаха да бълбукат в стомаха й.

— Когато близначката, която смятаха за Али, не се прибра у дома, те откачиха. Решиха, че аз съм Кортни и че съм направила нещо ужасно. Не можеха да понесат болната дъщеря да си е вкъщи, а другата да я няма, затова — мислейки, че изпращат нея — още на следващия следобед ме изпратиха в „Убежището“. Само че… това бях аз. — Тя постави ръка на сърцето си и очите й се напълниха със сълзи. — Беше ужасно. Не ме посетиха нито веднъж. Джейсън редовно посещаваше Кортни, но дори той не пожела да ме изслуша, когато се опитах да му обясня, че съм Али. Сякаш крушката в главата им беше изгърмяла и аз бях мъртва за тях.

Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али.

— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.

— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.

Емили й подаде една хартиена кърпичка от кутията на нощното й шкафче и взе една за себе си.

— Тогава чие тяло намери полицията?

— На Кортни. Ние сме близначки, имаме еднакво ДНК. Дори зъбните ни картони са едни и същи. — Тя погледна тъжно и отчаяно Емили. — Помня всичко за теб, Емили. Аз бях онази, която танцува, когато пушихме семената от глухарче. Аз съм на снимките, които си закачила на стената си. Помня как се запознахме, а най-добре си спомням нас двете, в къщичката на дървото, как се целуваме.

Мирисът на ванилов сапун изпълни ноздрите на Емили. Тя затвори очи и всъщност видя зашеметеното лице на Али, когато я целуна. Двете никога не го бяха обсъждали. Емили имаше желание, но я беше страх да попита. Али беше започнала да я подиграва твърде скоро след това.

— Аз ти разказвах за по-големите момчета, които харесвах — започна да преразказва случилото се Али, — и ти изведнъж ме целуна. Аз се смутих и се стреснах, но после ти ми написа онази бележка. В която ми казваше колко много ме харесваш. Обожавам я, Ем. През живота си не съм получавала друга такава бележка.

— Наистина ли? — Емили погали едно от сърчицата на кувертюрата. — Аз пък си помислих, че си ме намразила.

Али присви очи.

— Бях уплашена. И глупава. Държах се като идиотка. Но разполагах с почти четири дълги години в болницата, за да го премисля. — Тя постави длани върху коленете си. — Какво друго да ти кажа, за да те накарам да ми повярваш? Как да ти докажа, че аз съм Али?

Устните на Емили все още бяха изтръпнали от целувката, а ръцете и краката й трепереха от шока. Но колкото и изненадващо да беше това, някъде дълбоко в себе си тя усещаше, че нещо в Кортни не е както трябва. Беше усетила онази специална искрица между тях, сякаш се познаваха от години. И наистина беше така.

Емили беше мечтала за този момент от години. Беше се консултирала с хороскопи, карти таро и нумерологични графики, отчаяно търсейки следа, че Али е още жива. Беше запазила всяка една от бележките на Али, случайни драсканици, дребни подаръчета, неспособна да ги изхвърли, защото някаква дълбока мистична сила някъде дълбоко в нея я караше да вярва, че нищо не е свършило. Али беше някъде там. И беше добре.

През цялото време Емили е била права. Най-съкровеното й желание се беше изпълнило.

Облаците се вдигнаха от главата й. Сърцето й заби с равномерен, спокоен ритъм, ясен и чист. Тя се усмихна колебливо на Али.

— Разбира се, че ти вярвам — каза тя и прегърна старата си приятелка. — Радвам се, че се върна.