Издирва се

35. Емили Фийлдс оставя всичко зад гърба си

Вместо веднага да се прибере у дома от болницата, Емили зави по Гошън роуд. Това бе един неравен, живописен път, който минаваше покрай няколко кравеферми, криволичеща каменна стена от Войната за независимост и едно огромно имение с три гаража и собствена хеликоптерна площадка.

Накрая стигна до желязната ограда на гробището Свети Василий. Смрачаваше се бързо, но портите все още бяха отворени, а на паркинга имаше няколко коли. Емили паркира до един джип либърти и угаси двигателя. Остана за миг вътре, дишайки неспокойно. След това бръкна в жабката и измъкна една найлонова торбичка.

Маратонките й потънаха в мократа мека трева между гробовете. На много от тях бяха оставени свежи цветя и американски знамена. Емили бързо стигна до надгробния камък, който търсеше. Той се гушеше между две борови дървета. Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на гроба. Беше изненадана, че все още е там, след като семейството беше напуснало Роузууд завинаги. Освен това тук всъщност не почиваше Али, а Кортни.

Емили прокара пръст по голямата буква А. Смяташе, че познава Али по-добре от останалите. Но въпреки това не усети, че момичето, което беше целунала, не е онази Али отпреди години. Тя беше толкова заслепена от любовта. Дори днес голяма част от нея не можеше да повярва на случилото се. Не можеше да приеме, че момичето, което се беше върнало при тях, не е онази Али, която беше познавала преди — и че онази Али, която беше познавала, изобщо не е истинската Али.

Емили коленичи до гроба на Али и бръкна в найлоновата торбичка. Лъскавото кожено портмоне изскърца в ръцете й. Беше го натъпкала със снимки и бележки от Али до такава степен, че се беше издуло и ципът му едва се бе затворил. Тя въздъхна и погали буквата Е. Али го беше подарила на Емили след часа по френски в шести клас.

— Pour vous, de moi5 — беше казала тя.

— По какъв повод? — попита Емили.

— Без повод. — Али се бутна в нея. — Просто се надявам Емили Фийлдс да си остане най-добрата ми приятелка завинаги.

Емили почти чуваше гласа на Али на фона на свирещия вятър. Тя започна да копае дупка в земята до гроба. Пръстта се наби под ноктите й и окаля дланите й, но тя продължи да копае, докато дупката не стана почти фут. После си пое дълбоко дъх и пусна портмонето вътре. Дано този път си останеше заровено. Тук му беше мястото — както и на снимките, и бележките. Това беше малката „Капсула на времето“ на Емили, нещо, което щеше завинаги да символизира нейното приятелство с Али. Стената в стаята й изглеждаше толкова гола без всичките снимки, но тя трябваше да я покрие с нови спомени. Хубаво щеше да е те да включват Ариа, Спенсър и Хана.

— Сбогом, Али — прошепна тихо Емили. Листата зашумяха. По съседната улица мина кола и фаровете й осветиха дърветата. Тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу друг шум. Спря се. Заприлича й на кискане.

Емили огледа дърветата, но не забеляза никого. Погледна към другите гробове, но между паметниците не се забелязваше никой. Дори вдигна очи към небето, сякаш търсеше да зърне нечия руса глава между облаците. Сети се за уебстраницата, на която се беше натъкнала предишния ден; тя представляваше колекция от анонимни туитове от хора, които се кълняха, че са виждали Алисън Дилорентис. Преди малко я видях да влиза в „Джей Крю“ във Финикс, Аризона, пишеше един от тях._Със сигурност видях Али в „Старбъкс“ в Болдър_, пишеше друг. Бяха поне петдесет и всеки ден се включваха все нови и нови.

— Кой е там? — прошепна Емили.

Минаха пет секунди, но никой не отговори.

Емили въздъхна треперливо. Тръгна бавно надолу по хълма към колата си. Така й се падаше, щом се разхожда из гробищата по тъмно — всички безобидни звуци и сенки в тъмното изглеждаха страшни. Сигурно беше вятърът.

Дали?