Издирва се

18. Две модни маниачки, един хитър план

Въпреки че беше едва четири часа в петък, „Рив Гош“, френското бистро в мола „Кинг Джеймс“, беше препълнено с добре облечени и фризирани гимназистки. По празните столове бяха оставени великолепни кожени чанти, а под масите бяха напъхани големи блестящи пазарски торби, щамповани с лъскави дизайнерски етикети. Сервитьорите, облечени с безупречни бели ризи и тесни черни панталони, сновяха между гостите, сервирайки бутилки вино и крем брюле. Във въздуха ухаеше на приготвено в масло ескарго и превъзходно изпържени белгийски картофки.

Хана въздъхна от удоволствие. От доста време не беше идвала в „Рив Гош“ и мястото много й липсваше. Дори само стоенето във фоайето му я караше да се чувства чудесно. Сякаш беше преминала през мигновена терапия.

Домакинята поведе Хана и Али през трапезарията. И двете момичета носеха тежки торби от „Отър“. Бяха прекарали час и половина там, изпробвайки почти всичко в магазина. За пръв път Хана не седеше на дивана като грозна, пъпчасала крава, докато Али дефилира пред тройните огледала, облечена в рокли втори номер и тесни дънки. Днес тя изглеждаше също толкова добре в панталоните с висока талия, прилепналите рокли и подчертаващите фигурата дрехи. Али дори се беше допитала до нея за едни светли дънки — все пак тя беше прекарала три години в болница и беше изгубила връзка с модата.

Единственият тъжен спомен беше от последния път, когато Хана беше дошла в „Отър“ с приятел — Майк я беше завел там на първата им среща и й беше подбрал за проба няколко шантави, твърде тесни дрехи. Тя го беше споменала само веднъж пред Али, когато я попита дали Наоми и Райли стоят зад оная работа с изцапаното бельо. Али отвърна, че не е сигурна, но не би се изненадала, ако е така.

Двете се настаниха в едно сепаре. Али извади един копринен шал от торбата си и го уви около шията си.

— Искам утре, след бала по случай Свети Валентин, всички да отидем в къщата ни в Поконос. Можем да се напием, да си вземем гореща вана, да се сближим отново…

— Ще бъде страхотно — плесна с ръце Хана.

За миг на лицето на Али се изписа несигурност.

— Смяташ ли, че останалите ще се съгласят?

— Спенсър и Емили със сигурност ще бъдат „за“ — отвърна Хана. Ариа, от друга страна, не спираше да говори за някакъв стар кладенец.

— Али каза, че той я е вдъхновил за рисунката на знаменцето — беше прошепнала тя на Хана предишната нощ по телефона. — Някога да ти е споменавала нещо за кладенец?

— Не, но на кого му пука? — беше отговорила Хана, без да разбира накъде бие Ариа с тези въпроси. Значи Али си е имала свой таен кладенец на желанията. На кого му пука?

— Ще трябва да си вземем алкохол и снаксове — започна Али да изброява на пръсти всички необходими неща.

Хана си представи пътуването до Поконос. Пият вино и си разказват разни тайни неща. Седят в джакузито по бански, само че този път Хана нямаше да покрива срамежливо закръгления си корем. Навремето ужасно много се притесняваше, че всички ще я подиграват, винаги мислеше, че е на ръба да бъде прогонена. Но сега в града царуваше новата Хана — красивата, слаба, самоуверена Хана.

Слабичката сервитьорка с френски вид и високи скули доприпка до масата им. Хана й подаде менюто, без да поглежда в него.

— Ще вземем миди с пържени картофки.

Сервитьорката кимна и се отдалечи, спирайки се край масата до прозореца, която беше заета от няколко момичета от квакерското училище.

Али извади телефона си от куфарчето си от намачкана кожа.

— Така. Време е за Операция ДРК — да размажем кучките.

— Супер — изчурулика Хана. Тя беше абсолютно готова за това. Кейт, Наоми и Райли бяха обикаляли цял ден наперено из училище, разказвайки на всички, че билетите за модното ревю на Хана са били фалшиви. А сутринта на закуска Кейт се оплака на баща й, че Хана я завлякла за нищо чак до Ню Йорк и така пропуснала репетицията за „Хамлет“. Както обикновено, баща й повярва на Кейт. Хана дори не се опита да се защити. Имаше ли смисъл?

— Измислих най-идеалното отмъщение. — Али почука с пръст по екрана на своя айфон. — Нали ни видя онзи ден в стаята на Кейт?

— Да. — Хана натика пазарските си торби под масата в сепарето.

Али започна да натиска бутоните на телефона си.

— Преди да се прибереш, бяхме изпили доста ром и те започнаха да пишат любовни писма на момчетата, по които си падат.

— Любовни писма? Наистина ли? — Хана сбърчи нос. — Това е толкова…

— Детинско? — Али завъртя очи. — Знам. Както и да е, трябваше да видиш писмата, които написаха. Много пикантни. — Тя се наведе напред. Устните й се озоваха толкова близо, че Хана усети мириса на ягодовия й гланц за устни. — Аз, естествено, не участвах, разбира се, защото като Кортни не бях прекарала достатъчно време в училището, за да си падам по някого. Но точно преди да си тръгна откраднах писмата и ги сканирах в стария офис на майка ти. Сега са в телефона ми. Можем да ги разпечатаме и да ги разпространим на бала. Нали на Свети Валентин се празнува дори несподелената любов!

Али изкара снимките на екрана на телефона си и го размаха пред лицето на Хана. Писмото на Кейт разкриваше, че тя тайно си пада по Шон Ейкърд, бившия на Хана, и тя се кълнеше, че е готова да посещава сбирките на Клуба на девствениците с него. Любовното писмо на Райли беше до Сет Кардиф, набито момче от отбора по плуване. Очевидно много й харесваше как изглежда в прилепналия си плувен костюм „Спийдо“. Писмото на Наоми беше до Кристоф Бригс, пламенният режисьор от клуба по театрално майсторство в „Роузууд дей“, в което тя искаше да се опита да го „откаже от гейските му настроения“. Всяко момиче беше подпечатало писмото си с ярко начервена целувка. Сигурно са били много пияни, когато са ги писали. Какво унижение.

— Супер. — Хана и Али плеснаха възторжено ръце.

— Така че до бала ще продължа да се преструвам, че съм най-добра приятелка с тях. Не трябва да разберат, че разговаряме, защото това ще провали цялата работа.

— Разбира се — съгласи се Хана. Това щеше да е най-великото, най-удовлетворяващо повторение на първия път, когато Али заряза Наоми и Райли, точно преди благотворителния бал в „Роузууд дей“ в шести клас. Хана никога нямаше да забрави ужасените изражения на лицата им, когато разбраха, че са заменени. Какво удовлетворение.

— А ти всъщност защо ги заряза тогава? — попита Хана. Двете никога не бяха обсъждали този въпрос — Хана се страхуваше да го повдигне, защото можеше да развали приятелството й с Али. Но това се беше случило преди много години, а сега двете най-после бяха равни.

Двойните врати на кухнята се люшнаха и навън излезе сервитьорка, която носеше табла с чинии. В единия край на устата на Али потрепна мускулче.

— Разбрах, че всъщност изобщо не са ми приятелки.

— Да не са ти сторили нещо? — притисна я Хана.

— Може и така да се каже — промърмори уклончиво Али.

Група момичета, които седяха на няколко маси от тях, разглеждаха един брой от „Ъс Уийкли“, и разменяха клюки за неуспешните пластични операции на разни звезди. Двойка възрастни съпрузи похапваха от парче разтопен шоколадов кейк. Пред Хана и Али се появиха чиниите с миди и пържени картофки, над които се вдигаше пара. Али веднага се нахвърли на храната, а Хана се забави за миг, опитвайки се да се досети какво са направили Наоми и Райли.

— Планът с писмата е страхотен! — Хана грабна едно картофче от върха на купчината. — Ще стане точно като с прочутата бележка на Уил Батърфийлд.

Али се спря за миг, стиснала една мида между палеца и показалеца си. Между веждите й се оформи бръчка.

— А?

— Нали се сещаш — продължи Хана. — Онзи път, когато ти намери бележката, която Уил Батърфийлд беше написал на учителката си по математика, и накара Спенсър да я прочете по училищната уредба? Класика!

Замъгленият поглед на Али постепенно се проясни и устата й се разтегли в усмивка.

— А, да. Вярно. — Усмивката й бързо премина в мръщене. — Извинявай. Всичко ми се струва толкова отдавна.

Хана пъхна една мида в устата си и се запита дали не трябваше да си мълчи.

— Няма нищо — рече тя и потупа Али по ръката. Но вниманието на приятелката й беше насочено другаде. Хана проследи погледа й към атриума. Някой се беше скрил зад бълбукащия фонтан и ги гледаше. Стомахът на Хана се сви. Мерна се кичур руса коса и Хана се сети за полароидната снимка, която Ариа беше намерила. Лицето, отразено в прозореца. Сега по новините твърдяха, че може би Били не е виновен за всички убийства. Кошмарът им сякаш се завръщаше.

Хана погледна към Али.

— Кой беше това?

— Не знам — прошепна Али в отговор. Ръцете й трепереха.

Хана затаи дъх, наблюдавайки, чакайки, но пред фонтана мина група деца, които закриха гледката. Когато се отдалечиха, човекът, който ги наблюдаваше, беше изчезнал.