Издирва се

28. В какво се превръщат мечтите

Спенсър и останалите влязоха обратно в къщата.

— Водата в джакузито е прекалено студена — реши Али. — Но има много други неща за правене.

Спенсър хвърли неупотребената си кърпа на масата, отиде във всекидневната и седна на кожения диван. Беше се вкочанила цялата — отчасти заради студа, отчасти от страх, че нещо може да се е случило на Али. Обзе я безпокойство, причината за което не можеше да определи. Как Али не ги беше чула, докато те всички я викаха с цяло гърло? Как така не я бяха видели, когато бе отишла на верандата, за да провери водата? Какво беше онова туп, което се беше разнесло от вътрешността на къщата? И къде изобщо се беше дянала Мелиса?

Останалите се събраха в стаята. Али седна в плетения люлеещ се стол, който някога наричаха „Стола на графинята“: онази от тях, която биваше определена за „Графинята“, сядаше в този стол, а те трябваше да изпълняват всичките й желания през целия ден. Хана седна на старата жълта табуретка до телевизора. Емили се настани върху кожения фотьойл до дивана, кръстоса крака и разсеяно започна да човърка една мъничка дупка в тапицерията. Ариа седна на дивана до Спенсър и притисна към гърдите си една сатенена възглавница, обсипана с щампи на черешови цветове.

Али протегна ръце върху извитите плетени облегалки за ръце на „стола на графинята“ и въздъхна шумно.

— И така. След като идеята за горещо джакузи отиде по дяволите, имам друго предложение за вас.

— Какво? — попита Спенсър.

Али се намести и столът изскърца.

— Тъй като последното ни гостуване с преспиване имаше такъв печален край, мисля, че трябва да го изтрием от съзнанията ни. Бих искала да го пресъздам. Без няколко малки подробности, разбира се.

— Като твоето изчезване ли? — попита Емили.

— Естествено. — Али завъртя кичур коса около пръста си. — И за да бъде всичко точно, трябва да ви хипнотизирам отново.

Спенсър усети как кожата й изстива. Емили остави чашата си на масата. Ръката на Хана замръзна във въздуха, докато поднасяше шепа кракери към устата й.

— Ами… — започна Ариа.

Али повдигна едната си вежда.

— Докато бях в клиниката, ме караха да посещавам всякакви терапевти. Една от тях ми каза, че най-добрият начин да се отървеш от някой неприятен спомен, е да го пресъздадеш наново. Мисля, че това наистина много ми помогна… — Тя въздъхна. — Може да помогне на всички нас.

Спенсър потърка краката си един в друг, опитвайки се да ги стопли. Отвън внезапно се изви вятър. Тя отново погледна към общата им снимка до кануто. Пресъздаването на хипнотичния сеанс изобщо не звучеше добре, но Али беше права. След всичко, което бяха преживели, може би наистина трябваше да направят нещо, за да могат веднъж завинаги да го преодолеят.

— Съгласна съм — решително рече тя.

— Да, май й аз съм навита — реши се и Емили.

— Естествено — каза Хана.

Али погледна обнадеждено към Ариа, която неохотно кимна.

— Благодаря ви. — Али се изправи. — Но нека идем в спалнята на горния етаж. Там е по-уютно. Прилича повече на хамбара.

Те я последваха по покритите с розов килим стъпала до втория етаж. Голямата, бледа луна надничаше през кръглия прозорец на площадката между етажите. Дворът беше празен, боровите дървета образуваха плътна бариера между къщата и пътя. Отляво се намираше малкото езерце, което беше източено за през зимата. Сега представляваше просто една дълбока яма.

Али ги поведе към задната спалня. Вратата вече беше широко отворена, сякаш някой беше влизал тук скоро. Спенсър си спомни за гоблена на стената, за дантелените пердета и леглата с месингови рамки. Носът я засърбя. Тя очакваше стаята да ухае на люляков ароматизатор за въздух, или може би на плесен, но всъщност вътре миришеше на гнилоч и съсирена кръв.

— Каква е тази миризма? — извика тя.

Али също сбърчи нос.

— Може нещо да е умряло в стените. Помните ли, когато това се случи през лятото между шести и седми клас? Май беше някакъв енот.

Спенсър се замисли, но не се сети за нищо подобно.

Изведнъж Ариа застина.

— Чухте ли това?

Всички се напрегнаха, ослушвайки се.

— Не… — прошепна Спенсър.

Ариа ги погледна с ококорени очи.

— Стори ми се, че някой кашля. Има ли някой отвън?

Али надникна през една дупка в дървените щори. Алеята беше пуста. Виждаха се само следите от беемвето.

— Няма нищо — прошепна тя.

Всички въздъхнаха дълбоко.

— Всички сме се побъркали — рече Спенсър. — Трябва да се успокоим малко.

Те насядаха по кръглия килим на пода. Али измъкна шест свещи с ванилов аромат от една найлонова торбичка и ги нареди по нощните шкафчета и бюрото. Кибритената клечка изпука, когато я запали. Стаята и без това беше тъмна, но Али затвори щорите и спусна пердетата. Свещите хвърляха зловещи сенки по стените.

— Така — каза Али. — А сега се отпуснете.

Емили се захили неспокойно. Хана тихо въздъхна. Спенсър се опита да се отпусне, но кръвта и продължаваше да бучи в ушите й. Беше превъртала милион пъти в съзнанието си момента, в който Али я беше хипнотизирала. Всеки път, когато се сещаше за него, тялото й се вцепеняваше от паника. Всичко ще бъде наред, каза си тя.

— Ритъмът на сърцето ви ще се забави — започна да припява Али. — Мислете си за спокойни неща. Аз ще започна да броя на обратно от сто, и щом ви докосна, ще попаднете под моя власт.

Никое от момичетата не се обади. Свещите пропукваха и пламъците им танцуваха. Когато Али започна да брои, Спенсър затвори очи.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

Левият крак на Спенсър изтръпна, след това и десният. Тя се опита да си мисли за нещо спокойно, по не можеше да не си спомни за предишния път, когато бяха правили това. Тогава седеше на кръглия килим в хамбара, ядосана, че Али отново е успяла да ги накара да правят нещо, което не искаха. Ами ако Али успееше да я накара да изтърси, че е целунала Иън… и Мелиса я чуе? Двамата с Иън си бяха тръгнали преди малко — може би все още бяха наблизо.

И може би, само може би, Мелиса се намираше наблизо. До прозореца, например… с фотоапарат в ръка.

— Осемдесет и пет… осемдесет и четири… — припяваше Али.

Гласът й избледняваше все повече и повече, докато накрая започна да звучи така, сякаш шепне на края на един много дълъг тунел. Пред очите на Спенсър се появи замъглена светлина. Звуците се изкривиха и заглъхнаха. Миризмата на почистен дървен под и пуканки погъделичка носа й. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да си представи въздуха, който влиза и излиза от дробовете й.

Изведнъж погледът й се фокусира и тя осъзна, че се намира в стария хамбар на семейството й. Седеше на стария, мек килим, който родителите й бяха купили от Ню Йорк. Миризмата на бор и ранни пролетни цветя нахлуваше от отвън. Тя погледна към приятелките си. Стомахът на Хана беше изпъкнал. Емили беше ужасно кльощава. Ариа имаше розови кичури в косата си. Али обикаляше между тях на пръсти, докосвайки ги по челата с палеца си. Когато стигна до Спенсър, тя скочи. Тук е много тъмно, чу се тя да казва. Устата й сама произнесе думите.

Не, настоя Али. Трябва да е тъмно. Така стават тия неща.

Защо винаги трябва да става така, както искаш ти, попита я Спенсър.

Затвори ги, каза й Али, оголвайки зъби.

Спенсър се опита да освети стаята. Али раздразнено изръмжа. Но когато Спенсър се обърна към нея, тя осъзна, че Али не само е ядосана. Тя беше замръзнала на мястото си, лицето й беше призрачно бледо, а очите — ококорени. Сякаш беше видяла нещо ужасно.

Спенсър се обърна към прозореца, привлечена от някаква сянка. Това беше откъслечен спомен, почти нищо. Сега Спенсър се вкопчи в образа, опитвайки се да си спомни какво точно се беше случило. И тогава… тя видя. Отражението беше на Али… само че тя си беше сложила качулка и носеше голям фотоапарат. Очите й бяха демонични и немигащи, готови за убийство. Това беше някой, когото Спенсър познаваше много добре. Тя се опита да произнесе името й, но устните й не помръднаха. Чувстваше се така, сякаш се задушава.

Споменът продължи да се разгъва и без нейното участие. Върви си, изкрещя тя на Али.

Хубаво, отвърна Али.

— Не! — каза Спенсър на старото си аз. — Извикай я обратно. Задръж я в стаята! Навън е… навън е сестра й! И тя иска да я нарани!

Но споменът продължаваше да тече по стария начин, далеч от възможностите й да го промени. Али беше стигнала до вратата. Тя се обърна и изгледа продължително Спенсър. Спенсър простена дрезгаво. Внезапно Али престана да прилича на момичето, което днес беше с тях.

Тогава погледът на Спенсър попадна върху сребърния пръстен на ръката на момичето. Али беше казала, че не го е носела онази нощ, но той си беше там. Само че вместо А., в центъра му беше гравирано едно К.

Защо Али носеше погрешния пръстен?

Някой почука по прозореца и Спенсър се обърна. Момичето отвън се хилеше зловещо, прокарвайки пръст по съвсем същото сърцевидно лице. Тя изправи безименния пръст на дясната си ръка. На него също имаше пръстен — този път с инициал А. Спенсър имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Али ли беше навън… и как Кортни се беше озовала вътре. Какво точно се беше случило?

Паметта ми ми прави номера, каза си тя. Нищо от това не се е случило. Това е просто сън.

Онази Али до вратата се обърна, без да пуска дръжката. Внезапно кожата й започна да пребледнява, докато придоби пепеляв цвят.

— Али? — произнесе предпазливо Спенсър. — Добре ли си?

Кожата на Али започна да се бели на дебели пластове.

— Добре ли ти изглеждам? — сопна й се тя. После поклати глава. — Отдавна се опитвам да ти кажа…

— Какво да ми кажеш? — попита Спенсър. — Какво имаш предвид?

— Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?

Спенсър примигна.

— Аз…

Али завъртя очи. Кожата й беше започнала да се бели по-бързо, разкривайки жилести мускули и избелели кости. Зъбите й изпопадаха на пода като царевични зърна. Златисторусата й коса посивя. След това започна да се свлича на кичури.

— Наистина си по-глупава, отколкото те мислех, Спенсър — изсъска тя. — Заслужи си го.

— Кое съм си заслужила? — изкрещя Спенсър.

Али не й отговори. Когато натисна бравата, ръката й се пречупи в лакътя като сухо цвете. Падна на дървения под и бързо се разпадна на прах. Вратата се затръшна силно и трясъкът отекна в тялото на Спенсър.

Той беше прозвучал твърде близко. Истински. Спомен и действителност се бяха слели.

Спенсър отвори очи. В спалнята беше ужасно горещо; по лицето й се стичаше пот. Старите й приятелки седяха на пода с кръстосани крака, лицата им бяха послушни и отпуснати, очите — плътно затворени. Те изглеждаха… мъртви.

— Момичета? — извика Спенсър. Отговор не последва. Искаше й се да протегне ръка и да докосне Хана, но се страхуваше.

Припомни си отново съня. Отдавна се опитвах да ти кажа, рече момичето във видението й. Онова, което много приличаше на Али, сети се тя… но носеше пръстена на Кортни. Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?

Спенсър помнеше много сънища, в които участваше Али. Понякога беше сънувала две различни Али.

— Не — прошепна предпазливо тя. Нищо не разбираше. Примигна в мрака, оглеждайки се за четвъртата си приятелка.

— Али? — извика тя.

Но Али не й отговори.

Защото беше изчезнала.