Издирва се

3. Хана и Майк, яката двойка

Хана Мерин седеше на масата в ъгъла в „Стийм“, шикозното кафене на „Роузууд дей“, и чакаше да се появи гаджето й Майк Монтгомъри. В момента течеше последният час, който и за двамата беше свободен. За да се подготви за тази минисреща, Хана беше прегледала последния каталог на „Виктория сикрет“ и беше подгънала няколко страници. Двамата с Майк обичаха да обсъждат коя от манекенките има най-фалшивите гърди. На времето Хана правеше нещо подобно и с някогашната си най-добра, а сега мъртва, приятелка Мона Вандерваал, но с Майк нещата бяха далеч по-забавни. Всъщност, повечето неща бяха по-забавни с Майк. Момчетата, с които Хана беше излизала преди, бяха или твърде срамежливи, за да гледат полуголите мацки, или смятаха, че е гадно да се присмиват на хората. На всичкото отгоре, благодарение на това, че играеше в отбора по лакрос на „Роузууд дей“, Майк беше по-популярен от всички тях — дори от Шон Ейкърд, който откакто скъса с Ариа и се върна в Клуба на девствениците, беше склонен непрекъснато да поучава.

Телефонът на Хана звънна. Тя го измъкна от розовата му кожена калъфка. На екрана беше изписано съобщение за нов имейл от Джесика Барнс, местна репортерка. Тя душеше наоколо в търсене на поредната история с Били Форд.

Хана изтри съобщението, без да отговори. Самата мисъл, че Били е невинен, беше пълна глупост. Адвокатите казваха така за всичките си клиенти, дори да бяха най-големите боклуци. Хана не искаше въобще да коментира тайнствените, неясни полароидни фотографии от нощта, когато Али изчезна. Не искаше никога повече да се сеща за това гостуване — докато е жива. Всеки път, когато се осмеляваше да размишлява върху убийството на Али, Иън или Джена — или върху факта, че Били е следил Хана и старите й приятелки — сърцето й започваше да бие ускорено като в техно ритъм. Какво ли щеше да стане, ако ченгетата не бяха хванали Били? Хана ли щеше да е следващата? Тя погледна надолу по коридора с надеждата Майк да се появи колкото се може по-скоро. Няколко хлапета се бяха облегнали на шкафчетата и се занимаваха със своите блекбърита. Един второкурсник с катерича физиономия пишеше пищови върху ръката си, най-вероятно за контролното през следващия час. Наоми Циглър, Райли Улфи и бъдещата доведена сестра на Хана, Кейт Рандъл, стояха край големия маслен портрет на Маркъс Уелингтън, един от основателите на училището. Те се смееха на нещо, което Хана не можеше да види, косите им лъщяха, полите им бяха подкъсени с три пръста над коленете, и трите носеха еднакви мокасини „Тодс“ и фигурални чорапогащи „Джей Крю“.

Хана приглади новата си копринена туника в сапфирен цвят „Нанет Лепор“, която беше купила предишната вечер в „Отър“, любимия й магазин в мола „Кинг Джеймс“. След това прокара пръсти по дългата си, права кестенява коса — тази сутрин беше минала през спа-салона „Фермата“ за един сешоар. Изглеждаше перфектно и великолепно, със сигурност не като момиче, което е посещавало психиатрична клиника. Не като момиче, тормозено от психично болната си съквартирантка Айрис, или две седмици по-рано е прекарало няколко часа в затвора. Със сигурност не и като момиче, което някой би пренебрегнал или отлъчил от обществото.

Но въпреки безупречния й вид, всички тези неща й се бяха случили. Бащата на Хана беше предупредил Кейт, че здраво ще загази, ако се разнесе слух, че Хана се намира в психиатричната клиника „Убежището при Адисън-Стивънс“. Били-или-А. я беше пратил там, убеждавайки господин Мерин, че това е подходящото лечение за посттравматичен стрес. Всичко обаче отиде по дяволите, когато в списание „Пийпъл“ се появи снимка на Хана в Убежището. Посещението в лудницата веднага превърна Хана в социален парий и в мига, в който се появи в „Роузууд дей“, тя беше детронирана от позицията си на кралица. Скоро след това Хана откри думата „ПСИХОПАТКА“, изписана с маркер върху вратата на шкафчето й. След това получи молба за приятелство във Фейсбук от някой, наречен Хана Психо Мерин. Естествено, Хана Психо Мерин нямаше никакви приятели.

Когато Хана се оплака на баща си за страницата — тя знаеше, че Кейт я е създала — баща й просто сви рамене:

— Явно не мога да ви накарам да се спогодите.

Хана се изправи, отново приглади дрехите си и си проби път през тълпата. Към Наоми, Райли и Кейт се бяха присъединили Мейсън Байърс и Джеймс Фрийд. За голяма изненада на Хана, Майк също беше с тях.

— Не е вярно — възрази той. По лицето и шията му бяха избили червени петна.

— Все тая, пич. — Мейсън завъртя очи. — Знам, че това е твоето шкафче. — Той обърна екрана на своя айфон към Наоми, Кейт и Райли. Те изохкаха и се разпискаха.

Хана стисна Майк за ръката.

— Какво става тук?

Майк беше ококорил сиво-сините си очи.

— Някой изпратил на Мейсън снимка от шкафчето ми в спортната съблекалня — отвърна смутено той. — Кълна се, че не са мои!

— Да бе, посрани гащи! — подразни го Джеймс.

— Посерко — подигра се Наоми. Всички се разкикотиха.

— Кое не е твое? — Хана хвърли бърз поглед към Наоми, Райли и Кейт. Те продължаваха да гледат към екрана на Мейсъновия айфон. — Кое не е на Майк? — повтори твърдо тя.

— Някой има малък проблем с посраните си гащи — пропя весело Райли. Момчетата от отбора по лакрос се изкикотиха тихичко и започнаха да се побутнат с лакти.

— Не съм аз — възрази Майк. — Някой се бъзика с мен.

Всички се засмяха отново, а Хана грабна айфона от ръката на Мейсън. На екрана имаше снимка на едно от шкафчетата до спортния салон. Хана разпозна синия суичър „Ралф Лорен“ на Майк, който висеше на кукичката, а на рафтчето над него се кипреше късметлийският му плюшен петел. Точно в центъра се виждаше чифт бели боксерки, които бяха очевидно… омазани.

Тя бавно измъкна ръката си от неговата и отстъпи назад.

— Та аз дори не нося бельо на „D&G“. — Майк натисна с пръст екрана, опитвайки се да изтрие снимката.

Наоми изписка.

— Ау, Мейсън, посеркото ти пипна телефона!

— Дезинфектиращ тел! — обяви Джеймс.

Мейсън взе телефона си от Хана и го залюля колебливо между палеца и показалеца си.

— Пфу! Бацили!

— Бацили! — повториха като ехо момичетата. Две руси, слабички първокурснички в другия край на коридора зашепнаха и започнаха да ги сочат. Едната им направи снимка с телефона си.

Хана погледна към Мейсън.

— Кой ти изпрати снимката?

Мейсън пъхна ръце в джобовете на раираните си панталони.

— Един загрижен гражданин. Номерът не ми беше познат.

Висящият на отсрещната стена плакат за наближаващия фестивал на френската кухня, организиран от клуба по френски, се сгърчи и изкриви пред очите на Хана. Подобни съобщения пращаше и А. Но А. беше Били… а Били беше арестуван.

— Вярваш ми, нали? — Майк отново хвана Хана за ръката.

— Ау-у-у, те се държат за ръце! — сбута Райли Наоми. — Посерко си намери момиче, на което не му пука за мръсното му бельо!

— Не са ли сладки двамцата? — изхили се Кейт. — Посерко и Психо!

Групичката избухна в гръмогласен смях.

— Не съм психо — извика Хана с треперещ глас.

Смехът продължи да се носи. Хана се огледа безпомощно. Група хлапета в другия край на коридора ги гледаха. Дори един учител подаде глава от стаята по природни науки и ги погледна с любезно любопитство.

— Да се махаме оттук — промърмори Майк в ухото на Хана. Той се врътна и хукна по коридора. Едната му маратонка беше развързана, но той не се спря да я завърже. Хана искаше да тръгне след него, но усещаше краката си като сраснали с полирания мраморен под. Кикотът се усили.

Това беше по-ужасно и от онзи път в пети клас, когато Али, Наоми и Райли нарекоха Хана „лоена топка“ в гимнастическия салон и се изреждаха да я мушкат в стомаха. Беше по-ужасно и от онзи път, когато тъй наречената й най-добра приятелка, Мона Вандерваал, й изпрати с шест номера по-малка рокля, която да облече за партито по случай рождения й ден — роклята се разцепи в мига, когато тя влезе в залата. Майк би трябвало да е популярен. Тя би трябвало да е популярна. А сега и двамата бяха… изроди.

Хана прекоси фоайето и излезе навън. Хапещият февруарски вятър я гризна по носа и накара знамената, които се издигаха в центъра на поляната, да заплющят ядосано около пилоните си. По улицата се зададоха автобуси, спряха се на алеята пред училището и без да угасят двигателите си, зачакаха вторача смяна ученици. Две гарги се разхождаха важно под високата върба. Зад прерасналите храсталаци се мерна тъмна сянка.

Косъмчетата по ръцете на Хана настръхнаха, в съзнанието й изникна снимката й, която се беше появила в списание „Пийпъл“. Ненормалната й съквартирантка в Убежището, Айрис, я беше снимала в тайната таванска стая, чиито стени бяха покрити с драсканици от някогашни пациенти на клиниката. Рисунката точно зад главата на Хана, която се намираше зловещо близо до лицето й, представляваше голям, ясно забележим портрет на Али. Момичето от стената изглеждаше заплашително… и живо. Знам нещо, което ти не знаеш, като че ли казваше Али от рисунката. И смятам да запазя тайната си.

Изведнъж някой потупа Хана по рамото. Тя изпищя и се обърна рязко. Емили Фийлдс отстъпи стреснато назад и закри лицето си с ръце.

— Извинявай!

Хана прокара пръсти през косата си, дишайки учестено.

— Господи! — изпъшка тя. — Повече не прави така.

— Трябваше да те намеря — каза Емили задъхано. — Идвам от кабинета на директора. Обади ми се майката на Али.

— Госпожа Дилорентис? — Хана сбърчи нос. — Защо е тръгнала да те търси в училище?

Емили потри длани.

— Смятат да дадат пресконференция в дома си — каза тя. — Госпожа Дилорентис иска да бъдем там. Щяла да ни каже нещо.

Студени тръпки побиха Хана.

— Какво означава това?

— Не знам. — Зениците на Емили бяха разширени и луничките изпъкваха на лицето й. — Но няма да е зле веднага да тръгнем. Пресконференцията вече започва.