Издирва се

32. Хана Мерин, наистина великолепна

— Ха така. — Хана остави на масата подноса с четирите димящи кафета. — Едно капучино с обезмаслено мляко, две обикновени лате и едно кафе със соево мляко.

— Супер — рече Ариа и грабна пакетчето кафява захар. Разкъса го с лакираните си в неоново жълто нокти. Тя непрекъснато повтаряше на Хана и останалите, че неоново жълтото е най-модерният цвят в Европа, но никоя от тях не беше проявила все още смелостта да го пробва.

— Тъкмо навреме — изръмжа Спенсър и отпи голяма глътка от капучиното си. Цяла седмица беше зубрила за класното по икономика и като за последно не беше спала цяла нощ.

— Благодаря, Хана. — Емили изпъна плетената си блузка. Хана най-накрая беше успяла да я откаже да носи тениски под униформеното сако.

Хана седна на масата и погледна към учебника и записките по икономика на Спенсър, айпода на Ариа, който най-вероятно беше пълен с парчета на разни странни скандинавски групи и книгата на Емили по хиромантия, която обещаваше да научи всеки как да предсказва съдбата по линиите на ръката. Беше същото като едно време… само че още по-хубаво.

Плоският телевизор на стената в бар „Стийм“ започна да предава новините. Познатата репортерка стоеше пред още по-познатата купчина отломки. Позицията продължава да претърсва останките от къщата на семейство Дилорентис, пишеше отдолу. Хана докосна ръката на Ариа.

— Работниците по почистването продължават да претърсват руините на къщата, която принадлежеше на семейството на Алисън Дилорентис, в търсене на останките на истинската Алисън — опитваше се репортерката да надвика звука на багера. — Но според тях ще минат седмици, преди да се уверят, че Алисън е загинала в пожара.

На екрана се появи пожарникарят, който ги беше спасил в нощта на пожара.

— Дойдох на мястото няколко минути, след като къщата се взриви — каза той. — Напълно е възможно тялото на Алисън да се е изпарило за миг.

— Както обикновено, семейство Дилорентис не можа да бъде открито за коментар — добави репортерката.

Емисията беше прекъсната за реклама на „Ах, този джаз“, новият ресторант е бродуейска тематика в мола „Кинг Джеймс“. Хана и приятелките й потънаха в мълчание, загледани навън към поляната. Снегът най-после се беше стопил и няколко нетърпеливи нарциса бяха надигнали главички край пилона със знамето.

Бяха минали пет седмици, откакто Али едва не ги уби. Щом се прибраха от Поконос, Уайлдън и останалите полицаи започнаха официално разследване на Али. Нейната къщичка от карти се срути поразяващо бързо: полицията намери копия от съобщенията на А. в един мобилен телефон, скрит под задната веранда в новата къща на семейство Дилорентис. Разбраха също така, че в лаптопа, който беше намерен в пикапа на Били, е било бърникано. Анализираха снимките, които Ариа беше намерила в гората и определиха, че отражението в прозореца е на някоя от сестрите Дилорентис. Не беше много ясно защо Али беше направила снимките — освен това, че е била обсебена от живота, който сестра й беше откраднала, — но сигурно ги е била заровила малко, след като е блъснала сестра си в ямата, като така се е отървала от уличаващите я доказателства.

Говореше се, че останалите от семейство Дилорентис трябва да бъдат арестувани като съучастници в престъпленията на Али, но господин и госпожа Дилорентис, и дори Джейсън, напуснаха района, без да оставят и следа. Хана отпи от кафето си, задържайки топлата течност в устата си, преди да я глътне. Дали бяха предполагали, че едната сестра е убила другата? Затова ли я бяха изпратили толкова бързо в психиатричната клиника, след като момичето, което всички смятаха за Али, изчезна? Или господин и госпожа Дилорентис бяха избягали просто от срам и ужас, че красивата им, идеална дъщеря беше извършила такива ужасни неща?

Колкото до Хана и останалите, животът след Али беше безумен. Репортери чукаха по вратите им посред нощ. Момичетата отидоха до Ню Йорк, за да дадат интервю за „Тудей шоу“ и да направят фото сесия за „Пийпъл“. Участваха в благотворителния галаконцерт, спонсориран от Филаделфийската филхармония, за събирането на средства за фонда на Джена и новата стипендия на името на Иън Томас. Но нещата постепенно започнаха да се успокояват и животът почти се беше върнал в старото си русло.

Хана се опитваше да не мисли за случилото се с Али, но резултатът беше същият, както когато се опитваше да изкара цял ден, без да брои калориите — безуспешен. През цялото време Хана си беше мислила, че Али я е избрала, защото е забелязала нещо специално в нея, което просто е имало нужда от стимул. А се оказа, че е точно обратното. Хана е била съвсем обикновена. Шега. Начин за отмъщение. Единственото смекчаващо обстоятелство беше, че Али беше постъпила по същия начин с всички, не само с нея. Сега, когато Хана знаеше, че и двете сестри са били луди, наистина ли би поискала някоя от тях да й бъде приятелка?

Ариа надигна чашата си до дъно, така че Хана видя щампата отдолу.

— Кога идва камионът за преместването?

Хана се стегна.

— Утре.

— Сигурно си умираш от кеф. — Спенсър върза косата си отзад.

— Представа си нямаш.

Това беше другата голяма новина: няколко дни, след като Али едва не ги уби, телефонът на Хана иззвъня, докато тя лежеше в леглото си и гледаше Опра.

— Аз съм на летището във Филаделфия — излая майка й от другата страна. — Ще се видим след около час.

— Какво? — изкряка Хана и стресна Дот, който лежеше в малкото си кучешко легло. — Защо?

Госпожа Мерин беше помолила да я върнат отново във филаделфийския клон на агенцията.

— Безпокоя се за теб от онзи път, когато ми се обади за билетите — обясни тя. — Говорих с баща ти. Хана, защо не ми каза, че той те е пратил в психиатрична клиника?

Хана не знаеше какво да отговори — това не беше нещо, за което се пише в имейл или на гърба на пощенска картичка с надпис „Поздрави от Роузууд!“. А и освен това си мислеше, че майка й знае. В Сингапур не получават ли списание „Пийпъл“?

— Това е абсолютно недопустимо! — произнесе високопарно госпожа Мерин. — Какво си е мислил той? Или може би въобще не е мислил! Интересувал се е само от онази жена и нейната дъщеря.

Хана замръзна и известно време в слушалката се чуваше само статично пукане. Госпожа Мерин каза:

— Прибирам се у дома, но нещата между нас ще се променят. Никакви по-свободни правила. Никакво затваряне на очите. Трябва ти вечерен час и ограничения, освен това трябва да си поговорим за някои неща. Като например как някой се е опитал да те вкара в психиатрия. Или как някаква луда приятелка се опитва да те убие. Става ли?

Хана усети буца в гърлото си.

— Става. — Поне веднъж в живота си майка й беше казала точно онова, което Хана очакваше да чуе. След това нещата се развиха много бързо. Майка й оставаше, Хана оставаше, а Том, Изабел и Кейт трябваше да си идат. Търсенето на нов дом започна още същия уикенд, но очевидно Кейт беше решила да се прави на примадона и отхвърляше всяка къща, която оглеждаха. И тъй като процесът продължи твърде дълго, наложи се те да се преместят в някакъв апартамент в Източен Холис, най-хипарската, най-занемарена част от Роузууд, докато продължат да си търсят дом.

Една руса опашка в другия край на кафенето привлече погледа на Хана. Наоми, Райли и Кейт влязоха, настаниха се на една от масите, които се намираха най-близо до входа и се усмихнаха гадно на Хана. Смотанячка, произнесе безгласно Наоми. Кучка, не закъсня Райли.

Не че на Хана й пукаше. Мина повече от месец, откакто Хана изгуби статута си на кралица в училище, а нито едно от нещата, от които се страхуваше, не се беше случило. Не си върна изгубените килограми. Когато се събуди, на зъбите й нямаше шини и те въобще не бяха почернели и криви. Всъщност тя дори леко отслабна, след като вече не се налагаше да се притеснява непрекъснато, че някое момиче ще й отнеме властта. Кожата й блестеше, косата й сияеше. Момчетата от другите училища продължаваха да се обръщат след нея в „Рив Гош“, а Саша от „Отър“ продължаваше да й запазва разни дрешки. В края на краищата Хана започна да се пита дали популярността я беше направила красива, или нещо много по-дълбоко. Може пък тя наистина да беше великолепната Хана Мерин.

След като удари последният звънец, всички започнаха да излизат от стаите. Сърцето на Хана се сви, когато забеляза едно високо, тъмнокосо момче, което вървеше само към крилото по изобразително изкуство. Майк.

Тя завъртя полупразната си чаша между дланите, после се изправи и тръгна през кафенето.

— При училищния психиатър ли отиваш, Психо? — подигра й се Кейт, когато мина покрай нея.

Майк я гледаше, докато се приближаваше към него. Черната му коса беше пригладена с мус и на лицето му се изписа симпатична, несигурна усмивка. Преди да успее да каже нещо, Хана се приближи до него и отривисто го целуна по устата. После го прегърна и Майк побърза да направи същото. Някой подсвирна.

Двамата се разделиха, дишайки тежко. Майк я погледна в очите.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти!

— Ти си здрасти — прошепна Хана.

В деня, когато Хана се върна в Роузууд от Поконос, тя отиде право в дома на семейство Монтгомъри и попита Майк дали ще я приеме отново. За щастие, Майк й прости за това, че го заряза — въпреки че добави:

— Ще трябва да ми се реваншираш. Мисля, че заслужавам някой друг стриптийз, нали?

Тя се наведе и отново го целуна. Телефонът му иззвъня.

— Запомни си мисълта — каза той и залепи телефона за ухото си, без да поздрави. Само каза няколко пъти „добре“. Когато затвори, лицето му беше пребледняло.

— Какво има? — попита Хана.

Майк погледна към другия край на кафенето и потърси с очи Ариа.

— Татко се обади — извика й той. — Мередит ражда.