Издирва се

21. Срам, връзки и нервно разстройство

Един час по-късно Спенсър, Али, Емили и Хана се бяха събрали в стаята на Спенсър. Тубички с фон дьо тен, кутийки с руж и сенки и най-различни четчици бяха пръснати на пода пред тях. Стаята ухаеше по-приятно и от магазин „Сефора“, благодарение на скорошното им посещение на щанда за парфюми в „Сакс“. В дъното тихо мърмореше телевизорът.

— Не може да се каже, че се нахвърлих на Рен — разказваше Спенсър на останалите, докато слагаше спирала „Боби Браун“ на миглите си. — Между нас се появи внезапно… привличане. Той въобще не беше подходящ за Мелиса, но естествено, тя обвини мен за раздялата им. — Али ги беше помолила да й разкажат какво е пропуснала през всичките години, докато я е нямало. Имаха много да наваксват.

Али разпери пръсти, за да се наслади на новия си лак.

— Беше ли влюбена в Рен?

Спенсър завъртя една тубичка с фон дьо тен между пръстите си. Имаше чувството, че връзката й с Рен с била преди милион години.

— Не.

— Ами в Андрю?

Тубичката се изплъзна от ръцете й. Тя усети как Хана и Емили също са вперили погледи в нея. Чист от нея все още си мислеше, че Али ще се подиграе на Андрю така, както му се беше подигравана в миналото.

— Не знам — отвърна колебливо Спенсър. — Може би.

Тя се приготви да посрещне смеха на Али, но за нейно голямо удоволствие тя я хвана за ръката и я стисна здраво.

Хана притисна една от възглавниците към гърдите си.

— Ами ти, Али? Липсва ли ти Иън?

Али се обърна към масата с гримове.

— Определено не.

— Как въобще се хванахте двамата? — попита Спенсър.

— Дълга история. — Али драсна малко от червилото на „Шанел“ върху дланта си. — Доста неща се промениха оттогава.

— Абсолютно. — Хана се изпъна и започна да слага от белите сенки по клепачите си.

— Стара история — кимна Емили.

Али остави червилото на шкафчето.

— И така, мацки, готови ли сте за Поконос?

— И още как! — изчурулика Спенсър.

— Ще ми се и Ариа да дойде — рече тъжно Али, притискайки палеца си върху малко разпиляна по шкафчето пудра.

— Тя преживя доста напоследък — каза Емили, отваряйки шишенце с лак за нокти. — Според мен има проблеми с доверието.

Изведнъж предаването „Пълна промяна“ прекъсна и на екрана се появиха думите „Последни новини“. Спенсър погледна към телевизора със свито сърце. Всеки път, когато прекъсваха предавания с някаква нова новина, тя се оказваше свързана с живота й.

— Последните открития във връзка със серийния убиец в Роузууд поставят под въпрос вината на Уилям Форд — произнесе репортерът авторитетно. На екрана се появи полароидната снимка с призрачното лице, отразено в прозореца на хамбара на Спенсър. — Възможно ли е това да е лицето на истинския убиец на госпожица Дилорентис?

След това камерата даде близък план на лицето на полицай Уайлдън. Под очите му имаше тъмни кръгове и кожата му беше пепелява.

— Нашите криминалисти направиха лицев анализ на новата снимка, която беше намерена преди два дни. Съществува голяма вероятност това да не е господин Форд.

Репортерът отново се появи на екрана с намръщено лице.

— Новите открития повдигат въпроси във връзка със снимките, открити в колата на господин Форд и в компютъра му, и с начина, по който са се озовали там. Ако някой разполага с някаква информация, моля веднага да се свърже с полицията.

Кратките новини свършиха и „Пълна промяна“ продължи. Спенсър и останалите седяха мълчаливо. Над стаята като гъста мъгла надвисна безпокойство. В двора забръмча електрическа резачка, последвана от силен удар от падащ клон. Разкрякаха се няколко патици от близкото езеро.

Али взе дистанционното и намали звука.

— Луда работа — каза тихо тя. — Били е убил сестра ми. Сигурна съм.

— Да — съгласи се Хана, прибирайки косата си на кок. — Но това лице изобщо не прилича на неговото.

Али присви очи.

— А да си чувала някога за фотошоп?

— Полароидните снимки не могат да се обработват на фотошоп — рече тихо Спенсър.

Всички се спогледаха загрижено. След това Спенсър си пое дълбоко дъх, в съзнанието й изникнаха онези блестящи сини очи. Още откакто беше видяла снимката, в главата й се беше заформила една теория.

— Ами ако не Били, а някой друг е направил тази снимка?

— Кой например? — попита Хана и прокара длани по ръцете си.

Спенсър прехапа розовия нокът на показалеца си.

— Ами ако ги е направила Мелиса?

Хана изпусна на земята четката за руж, която държеше, и във въздуха се разнесе розово облаче. Али вдигна глава; пред очите й беше паднал един рус кичур. Устата на Емили оформи едно малко „О“. Никой не обели нито дума.

— Тя те м-мразеше, Али — заекна Спенсър. — Мелиса знаеше, че двамата с Иън се срещате и искаше да си отмъсти.

Али се ококори.

— Какви ги говориш?

— Възможно е Мелиса да ни е снимала онази нощ — И тя да е убила Кортни. Преди две седмици, точно преди пожара, я видях да обикаля из гората и да търси нещо, сигурно тези две снимки. Може да се е уплашила, че полицията ще ги намери, докато търси трупа на Иън. Когато не е успяла да ги открие, е запалила гората, за да се увери, че наистина ще изчезнат. Само че те не са изгорели.

Али се беше вторачила в Спенсър. Очите й бяха опулени като понички.

— Това се връзва донякъде — каза Емили с дрезгав глас. — Тази версия е по-добра от Иън… от Джейсън или Уайлдън… и със сигурност по-вероятна от Били. — Хана кимна и хвана Емили за ръката.

— Мислиш ли, че Мелиса е убила и Иън? — прошепна Али и лицето й придоби пепеляв цвят. — А също и… Джена?

— Не знам. — Спенсър се сети за онзи път, когато Иън беше нарушил домашния си арест и се беше срещнал с нея на верандата. Ами ако ти кажа нещо, което не знаеш? Нещо важно. Нещо, което ще преобърне живота ти с краката нагоре. Иън беше казал, че онази нощ е видял две руси глави в гората. В обърканите спомени на Спенсър тя също си спомняше двама руси. След арестуването на Били тя беше сигурна, че е видяла него. Но може и да е била Мелиса.

— Възможно е Иън и Джена да са разбрали истината — допусна Спенсър, притискайки възглавницата към гърдите си.

Хана прочисти гърлото си.

— Напоследък често засичам Мелиса да души наоколо. Мисля, че я видях вчера в мола.

Али я зяпна.

— Фигурата зад фонтана?

Хана кимна.

Сърцето на Спенсър биеше все по-бързо.

— Помниш ли колко злобно те изгледа на пресконференцията, Али? Ами ако Мелиса знае, че ти не си Кортни? Ами ако осъзнава, че преди години е объркала момичетата?

Али прехапа устните си. В ръцете си нервно въртеше един черен молив за очи.

— Не знам. Това ми звучи много ненормално. Говорим за сестра ти. Наистина ли е толкова смахната?

— Вече не съм сигурна — призна си Спенсър.

— Може би трябва да я попитаме. Може би всичко това си има своето обяснение. — Али се изправи.

— Али, не. — Спенсър се опита да хване Али за ръката. Какво й става? Ами ако Мелиса беше убиецът и се опиташе да ги нарани?

Али вече беше стигнала до вратата.

— Повече сме по-силни — настоя тя. — Хайде. Трябва да сложим край на тази лудост веднъж завинаги.

Али тръгна по коридора, сви вляво и почука по вратата на Мелиса. Никакъв отговор. Тя леко я натисна и вратата се отвори със скърцане. В стаята беше пълна бъркотия — по пода бяха разхвърляни дрехи, леглото не беше оправено. Спенсър вдигна несесера с гримове на Мелиса от пода. Повечето четки бяха мръсни, навсякъде се валяха гримове, в чекмеджето се беше разляла една туба със защитен крем против изгаряне и навсякъде миришеше на плаж.

Али се обърна към Спенсър.

— Знаеш ли къде е отишла?

— Цял ден не съм я виждала — отвърна Спенсър. Което, като се замислеше, беше много странно — напоследък Мелиса стоеше вкъщи по цял ден и се грижеше за нуждите на майка си.

— Мацки, по-добре елате насам — прошепна Емили. Тя стоеше до бюрото на Мелиса, втренчена в екрана на компютъра й. Спенсър и Али дотичаха при нея. На екрана беше отворена една снимка. Стара фотография на Иън и Али, застанали един до друг, ръката му върху раменете й. Зад тях се издигаше кръглата каменна сграда на театъра и Спенсър можеше да се закълне, че на афиша пишеше „Ромео и Жулиета“. Върху снимката бяха надраскани три кратки, зловещи думи, които Спенсър със сигурност беше виждала и по-рано.

Мъртва си, кучко.

Хана притисна длан към устата си. Спенсър отстъпи от компютъра. Али се отпусна на леглото на Мелиса.

— Нищо не разбирам. — Гласът й потрепери. — Това е моя снимка. Какво прави тук?

— Двете със Спенсър сме я виждали и преди. — Ръцете на Емили трепереха. — Получихме я от Мона.

— Беше я пуснала в чантата ми — обясни Спенсър, усещайки, че й призлява. Тя залитна към стола пред бюрото и се отпусна в него. — Реших, че е намерила снимката в дневника ти и е имитирала почерка на Мелиса.

Али поклати глава. Дишането й се учести.

— Не го е направила Мона. Тази снимка се появи в пощенската ми кутия преди много години — със същия този надпис.

Хана притисна ръце към гърдите си.

— Защо не ни каза за това?

— Реших, че някой си прави шега с мен! — Али разпери безпомощно ръце.

Емили се обърна към компютъра. Взря се във веселата усмивка на Али.

— Но щом Мона не е написала това… и снимката се намира в компютъра на Мелиса… — Гласът й секна.

Нямаше нужда да завършват изречението. Спенсър обикаляше из стаята, а мислите й препускаха с милион мили в минута.

— Трябва да кажем на Уайлдън за това. Той трябва да намери Мелиса и да я разпита.

— Всъщност… — Али се беше втренчила в нещо, което лежеше на бюрото на Мелиса. — Може би точно сега не трябва да се притесняваме за Мелиса. — Тя вдигна една брошура. На предната страница се виждаше логото на „Убежището в Адисън-Стивънс“.

Хана пребледня.

Те разгънаха брошурата върху леглото на Мелиса. В нея беше нарисувана карта, която представяше сградите в клиниката. Даваха информация за цените. Към корицата беше прикрепена визитна картичка на някоя си д-р Луиз Фостър. Мелиса трябваше да се срещне с нея сутринта.

— Д-р Фостър — промърмори Али. — Тя е една от тамошните психиатри.

— Опита ли се да се свържеш с нея по мобилния й телефон? — попита Емили, вдигайки радиотелефона от леглото.

Спенсър набра номера на Мелиса.

— Прехвърля ме на гласова поща.

— Може би Мелиса е решила да се запише за лечение — каза Али, проследявайки с показалец очертанията на главния вход на „Убежището“. — Може да е осъзнала колко ненормално е всичко това и да е решила, че има нужда от професионална помощ.

Спенсър погледна към квадратчетата на картата. Това бе утешителна мисъл — ако Мелиса ще откача, по-добре да бъде затворена в изолирана стая. Престоят в психиатрична клиника може би беше най-доброто решение.

Дълъг престой.

Най-добре за следващите двайсет години.