Издирва се

30. Краят на живота настъпва с гръм, а не с хленч

Стаята бързо започна да се пълни с черен дим. Температурата бавно, но сигурно се повишаваше. Емили се опита да отвори прозореца, но той не помръдна. Помисли си дали да не разбие стъклото, но се сети, че спалнята е в задната част на къщата, която се намираше над стръмен склон. Ако скочеха, щяха да си счупят краката, ако не и по-лошо.

В другия край на стаята Спенсър, Ариа и Хана блъскаха с всичка сила вратата, опитвайки се да я разбият. Но тя не поддаде и те се отпуснаха задъхани на леглото.

— Ще умрем — прошепна Хана. — Али се опитва да ни убие.

— Не, тя… — започна Емили. Канеше се да каже, че Али няма да го направи — Али не би могла. Били беше написал онази бележка, представяйки се за Али. Ако не беше той, значи е била Мелиса. Тя се беше промъкнала при тях и им се присмиваше всеки път, когато се досетеха за нещо. Мелиса беше убила сестрата на Али. Мелиса беше запалила пожара. Ако не е била Мелиса — или Били — то тогава е бил някой друг.

Само не Али. В никакъв случай.

Пушекът стана толкова гъст, че вече беше трудно да се вижда. Хана се преви на две и се закашля, а Ариа глухо проплака. Спенсър свали покривката на леглото и я напъха в отвора под вратата, както ги бяха учили по противопожарна защита в седми клас, за да попречи на дима да нахлува в стаята.

— Сигурно разполагаме само с няколко минути, преди пожарът да стигне до вратата — каза тя на останалите. — Трябва бързо да измислим нещо.

Емили хукна към вратата и се блъсна с всичка сила в нея. Изведнъж чу тих плач. Замръзна. Всички започнаха да се ослушват, защото също го бяха чули. Али? — помисли си Емили.

Но хлипанията се чуваха съвсем наблизо. След това се разнесоха удари. Отново плач. Приглушен вик. Емили се обърна към килера.

— Вътре има някой!

Спенсър се спусна натам и натисна дръжката. Отвътре се разнесе силна миризма на разложено. На Емили й се догади и тя покри лице с долната част на блузата си.

— Боже Господи! — извика Спенсър. Емили също наведе поглед и изпищя по-силно от всякога. Върху пода на почти празния килер лежеше разложен труп. Краката му бяха облегнати на стената под странен ъгъл, а главата беше повдигната върху кутия от маратонки „Адидас“. Кожата му имаше пергаментно жълт цвят, а на мястото на скулите се забелязваше ужасяваща восъчна субстанция. Кожата и мускулите около устата бяха изгнили и се беше оформила тясна дупка. Красивата златисторуса коса приличаше на перука, а върху челото му се гърчеха личинки.

Това беше Иън Томас.

Емили не спираше да пищи със затворени очи, но картината като че ли се беше отпечатала от вътрешната страна на клепачите й. Изведнъж нещо се стрелна напред и докосна краката й. Тя отскочи назад и се опита да затръшне вратата.

— Недей! — извика Спенсър. — Емили, почакай!

Емили замръзна, хленчейки. Спенсър мина край нея и издърпа друго тяло, което почти беше покрито от трупа на Иън. Емили ахна. Това беше момиче със запушена уста. Мелиса. Сините й очи се бяха втренчили умолително в тях.

Всички се спуснаха да развързват въжетата, които пристягаха ръцете и краката й, и отлепиха тиксото от устата й. Мелиса веднага се претърколи по корем и се разкашля. По бузите й потекоха сълзи. Тя се отпусна в ръцете на Спенсър и се разплака измъчено и отчаяно.

— Добре ли си? — извика Спенсър.

— Тя ме отвлече и ме хвърли в багажника на колата си — каза Мелиса, кашляйки. — Свестявах се няколко пъти, но тя ме упояваше всеки път. Когато отново се свестих, се намирах… — Тя се обърна и погледна полуотворения килер. Лицето й се изкриви от болка.

След това Мелиса подуши въздуха. Пушекът изпълваше стаята много бързо, сивата мъгла започваше да се кълби около тях. Мелиса се разтрепери.

— Ще умрем.

Всички се събраха в средата на стаята и се притиснаха една в друга. Емили трепереше неконтролируемо. Тя усещаше нечие сърце да бие до нейното.

— Всичко ще бъде наред — не спираше да повтаря Спенсър в ухото на Мелиса. — Трябва да намерим изход оттук.

— Няма изход! — Очите на Мелиса бяха пълни със сълзи. — Не виждаш ли?

— Чакайте малко! — Ариа се надигна на пръсти. Тя огледа внимателно стаята и челото й се намръщи. — Мисля, че това е стаята, от която излизаше тайният коридор до кухнята.

— За какво говориш? — попита Хана.

— Не си ли спомняте? — извика Ариа. — Криехме се в него, за да плашим Джейсън.

Ариа отиде до скрина и го отмести от мястото му. За огромна изненада на Емили на стената имаше малка врата, висока приблизително колкото един златист ретрийвър. Ариа дръпна резето и я отвори, разкривайки тъмен тунел. Мелиса ахна изненадано.

— Тръгвайте — извика Спенсър, отпусна се на четири крака и пропълзя през малката врата. Теглеше сестра си след себе си. После мина Ариа, следвана от Хана. Стомахът на Емили се сви. Тунелът миришеше на разложеното тяло на Иън.

— Емили! — Гласът на Спенсър звучеше сякаш много от далеч. — Побързай!

Емили си пое дълбоко дъх, сви рамене и пропълзя в тунела. Той беше дълъг около десет фута и излизаше в малка колкото килер стаичка, в която като че ли не беше влизано от години. Имаше купчини прах и хиляди мъртви буболечки по ъглите, а на тавана се виждаше голямо мокро петно. Ариа се опита да отвори вратата, която водеше към дървената стълба, но тя не помръдна.

— Заяла е — прошепна тя.

— Не може да бъде — настоя Спенсър. Тя отчаяно се хвърли към нея с рамото напред, както беше виждала да го правят по филмите. Емили, Ариа и Хана се присъединиха към нея. Най-накрая дървото изхрущя и поддаде. Емили издаде облекчен звук, който прозвуча като смесица от въздишка и плач.

Те се спуснаха надолу по стълбите и отвориха трета врата. Блъснаха се в стена от топлина, която жилеше очите и кожата им. Стаята беше пълна с още по-гъст пушек. Емили заобиколи кухненския плот, опитвайки се да се ориентира. Запрепъва се към входната врата. От лявата й страна се стрелна някаква сянка. Някой заковаваше прозорците, за да нямат никакъв изход навън.

Емили замръзна на мястото си, когато зърна русата коса, сърцевидното лице и меките устни. Али.

Тя се обърна и се вторачи в Емили така, сякаш виждаше призрак. Чукът падна тежко на земята. Очите й гледаха студено, устата й се изкриви в презрителна усмивка. В гърдите на Емили се насъбра горчилка и тя проплака. Изведнъж осъзна, че това момиче е написало писмото… и че всичко в него е истина. Сърцето й беше разбито на хиляди парчета.

Али се втурна към вратата, но Емили се стрелна напред, хвана я за ръката и я дръпна към себе си. Али зяпна от изненада. Емили я хвана за раменете със силните си ръце.

— Как можа да ни причиниш това? — попита я тя.

Али се опита да се освободи. В очите й проблясваше ненавист.

— Вече ви казах — отвърна рязко тя. — Вие, кучки, съсипахте живота ми. — Гласът й дори не звучеше като нейния.

— Но… аз те обичах — проплака Емили с тънък глас и очите й се напълниха със сълзи.

Али се изсмя подигравателно.

— Колко си смотана, Емили.

Сякаш я прободе право в сърцето. Емили стисна здраво Али за раменете, искаше някогашната й приятелка да разбере колко боли. Как можа да го кажеш, искаше й се да изкрещи. Как може да ни мразиш толкова много?

Изведнъж се разнесе силен взрив, който я заслепи. Появи се ярка бяла светлина и я блъсна топлинна вълна. Емили покри с ръце очите и главата си, а експлозията я вдигна от пода. Тя усети удар, после_ трясък_. Приземи се върху едното си рамо и зъбите й изтракаха от сблъсъка.

За миг светът стана бял. Спокоен. Изпразнен. Когато Емили отново отвори очи, звуците, горещината и болката отново я връхлетяха. Тя лежеше до входната врата, а до устата й се беше образувала локва кръв. Тя отчаяно се протегна към дръжката на вратата. Опари се, когато я хвана, но успя да я отвори. Изпълзя на верандата, след това на поляната, и се просна върху студената, мокра трева.

Когато отново отвори очи, наблизо кашляше някой. Спенсър и сестра й се бяха строполили на тревата до нея. Ариа се беше свлякла до близкото кестеново дърво. Хана лежеше до алеята и бавно се опитваше да се надигне, за да седне.

Емили погледна отново към голямата къща. От всичките й отвори бълваше дим. Над покрива се виеха пламъци. Край един от големите прозорци на всекидневната се мярна сянка. След това се чу гръмотевичен трясък и къщата се взриви.

Емили изпищя, покри очите си с ръце и се сви на топка. Просто брой до сто, каза си тя. Представи си, че правиш обиколки в басейна. Дръж си очите затворени, докато всичко премине. Въздухът беше горещ и мръсен, а бученето — по-силно от хиляда излитащи самолети. Върху раменете й се посипаха огнени искрици и опърлиха кожата й.

Експлозиите продължиха още няколко секунди. Когато утихнаха, Емили разтвори пръстите си и надникна иззад ръцете си. Къщата представляваше огромна огнена планина.

— Али — прошепна тя, но гласът й моментално беше заглушен от срутващия се комин. Али все още беше вътре.