Издирва се

15. Когато си пожелаеш нещо

Късно в четвъртък вечерта Ариа стоеше в спалнята си в новата къща на Байрън, и оглеждаше украсената с ресни червена рокля, която си беше купила за бала по случай Свети Валентин. Дали Ноъл щеше да я намери за артистична и стилна… или за шантава?

Внезапно погледът й беше привлечен от някакъв проблясък пред прозореца. Край дома й пробяга някакъв човек, жълтеникавата светлина на уличната лампа освети гъвкавото му тяло. Ариа веднага разпозна розовия „Уиндбрейкър“, черния клин и мръснорусата коса под сребристата шапка. Сестрата на Спенсър, Мелиса, тичаше усърдно всеки следобед по кварталните улици.

Но не и вечерта. Сърцето на Ариа се разтуптя щом се сети как Мелиса се криеше край къщата на Кортни предишния ден. Връхлетя я усещане за нещо лошо. Ариа облече пуловера си, обу угитата си и излезе навън.

Нощта беше спокойна и студена. В небето грееше кръгла, подпухнала луна. Къщите се издигаха огромни и внушителни, повечето хора бяха угасили външните си лампи. Във въздуха все още се носеше миризмата на изгоряло от пожара и Ариа можеше да различи разкривените остатъци от дърветата в гората. В края на улицата забеляза светлоотразителната лента на маратонките на Мелиса и се затича, следвайки я на безопасно разстояние.

Мелиса подмина голямата къща в колониален стил, чиито собственици подменяха знамената над вратата според сезона, масивната каменна къща с изкуствено езерце в задния двор и най-накрая голямата сграда във викториански стил, с олтара на завоя. Ще ни липсваш, Иън, беше изписал някой със стръкове невен. Сега, когато всички смятаха Иън за невинен — и мъртъв градът беше струпал на калната поляна пред дома му венци, стикове за лакрос и стари футболни фланелки от отбора на „Роузууд дей“ в негова памет.

Мелиса мина по задънената уличка и се изгуби по пътеката през гората. Ариа упорито продължаваше да я следва изнервена. Технически тук хора все още не се допускаха — ченгетата продължаваха да издирват тялото на Иън.

Ариа си пое дълбоко дъх и се шмугна между къпините. Под краката й запукаха клони. Въздухът миришеше на пушек и разложение. Просветващите маратонки на Мелиса се изгубиха на едно възвишение. Дробовете на Ариа се изпълваха с въздух и после се изпразваха, тя се опитваше с всички сили да навакса изоставането. Беше навлязла толкова навътре в гората, че почти не виждаше светлините на къщите. Единственото нещо, което различаваше със сигурност, беше изгорелият хамбар в двора на Спенсър, който се намираше далеч зад дърветата.

Между клоните на едно високо дърво проблеснаха две очи. Нещо тупна на земята. Ариа ахна стреснато, но не спря. Продължи да се изкачва по хълма на четири крака, дишайки тежко. Но когато стигна на върха, Мелиса не се виждаше никъде. Сякаш се беше изпарила във въздуха.

— Ариа?

Ариа изпищя и се завъртя. Пред очите й изплува едно лице. Първо видя сърцевидната челюст, след това блестящите сини очи и накрая кървавочервената усмивка като на Чеширския котарак.

— К-кортни? — заекна тя.

— Не знаех, че и други идват тук — каза Кортни, прибирайки изпаднал кичур руса коса под червената си шапка.

Ариа приглади разрошената си коса. Сърцето й пулсираше в ушите.

— В-видя ли сестрата на Спенсър? Мелиса? Вървях след нея до тук.

Кортни поклати глава с объркано изражение на лицето.

— Тук сме само аз и луната.

Ариа потрепери, студеният въздух изгаряше дробовете й. Искаше да се махне оттук, веднага, но не можеше да помръдне крайниците си.

— К-какво правиш тук?

— Просто проверявам старото свърталище — рече Кортни. Тя се облегна на разпадащата се постройка, която Ариа не беше виждала досега. Приличаше на кръгла тухлена стена, обрасла с мъх. Половината от дървената структура над нея я нямаше, дървото се трошеше и се ронеше. На близката поляна се търкаляше ръждива метална кофа. Ариа притисна ръка към устата си, запълвайки бавно липсващите части. Това беше кладенец на желанията. Същият като онзи, който Али беше нарисувала на своето късче от знамето за „Капсулата на времето“. Крайниците й се разтрепериха.

— Идвах често тук да размишлявам. — Кортни седна на каменната стена и спусна крака в кладенеца. — Това беше единственото място, което си бе изцяло мое. Затова го нарисувах на знаменцето за „Капсулата на времето“.

Ариа зяпна от изненада. Нейното знаменце?

— Моля?

Наблизо се обади бухал. Над луната премина облак с форма на длан. Кортни хвърли късче лед със замръзнал в него мъх в кладенеца. Ариа не го чу да удря дъното.

— Знам, че Джейсън ти го е дал. — Тя се обърна и погледна Ариа. — Радвам се, че е у теб.

Ариа започна да мига бързо.

— К-какво става тук, по дяволите?

Кортни вдигна отбранително ръка.

— Само недей да откачаш. — Докато говореше, от устата й излизаше пара. — Аз не съм Кортни. Аз съм Али.

Краката на Ариа омекнаха. Тя отстъпи назад и се подхлъзна на няколко мокри листа.

— Моля те, не си отивай — извика й Кортни. Луната осветяваше бялото на очите й и избелените зъби, придавайки й вид на човешки тиквен фенер. — Нека ти обясня.

Ариа не помръдна, докато Кортни — или която и да беше тя — набързо й обясни историята със сестра си, убийството и размяната.

— Хана, Спенсър и Емили вече знаят — завърши тя. — Знаех си, че на теб ще ми бъде най-трудно да ти обясня. След всичко онова с баща ти… — Тя скочи от стената и се приближи до Ариа. Колебливо постави ръка на рамото й. — Държах се ужасно с теб. Но се промених. Искам отново да бъдем приятелки, също както едно време, в шести клас. Помниш ли колко страхотно беше?

Ариа усещаше устните си като парализирани. Наистина ли пред нея стоеше Али? Не беше невъзможно. Още от самото начало откриваше доста странни неща у Кортни — тя знаеше повече за Ариа и Роузууд, отколкото би трябвало.

Али стоеше пред нея с ококорени, умоляващи очи.

— Просто го обмисли, става ли? Опитай се да погледнеш на нещата от моя перспектива.

Ариа изпита огромното желание нещата отново да бъдат такива, каквито бяха, когато петте станаха приятелки. Известно време всичко беше прекрасно: пътуваха често до Поконос, прекарваха часове наред, гостувайки си по домовете, правеха смешни клипчета с домашната видеокамера на Ариа. За пръв път в живота си Ариа не беше странната самотница, а част от групата.

Изведнъж Али се обърна и си тръгна. Стъпките й се чуваха отчетливо известно време, преди да се изгубят в далечината. Ариа тръгна да слиза надолу по хълма към дома си. Искам отново да сме приятелки. Просто го обмисли, става ли? Част от нея искаше да каже на Али, че каквото станало — станало. Искаше отново да са най-добри приятелки. Но нещо я възпираше. Възможно ли е Ариа да вярва, че Али наистина съжалява за всичко, което е направила до сега и че се е променила? Беше се върнала само от два дни и вече ръсеше лъжи, преструвайки се, че никога не е била в „Роузууд дей“ или че не е виждала досега къщата на Ноъл Кан. Беше се представила доста убедително, когато разказваше колко е била ужасена от аферата на баща си. Дали не го беше направила само за да накара Ариа отново да разкаже за собственото си разбито семейство?

Ариа си пое дълбоко дъх, миризмата на ръжда и блато изпълни ноздрите й. Забеляза нещо бяло в краката си и спря. В калта край хълма беше заровено нещо.

След кратко колебание тя се наведе и го дръпна. По земята се посипаха пръст и мъртви листа. Оказа се някакъв опърпан плик. Дали багерите не го бяха засипали, докато се опитваха да изкопаят някои от старите пънове?

Тя разкъса плика и бръкна вътре. Пръстите й докоснаха нещо твърдо с остри ръбове. Поемайки си дълбоко дъх, Ариа извади две размазани снимки от полароид. Тя се намръщи, ръцете й бяха посинели от студа. Първата снимка беше на четири момичета, които седяха в кръг на пода, навели глави. Около тях горяха свещи. Пето момиче с дълга руса коса и сърцевидно лице беше вдигнало ръце във въздуха със затворени очи.

Сърцето на Ариа се разтупка. Фотографията приличаше на снимките, които Били им беше направил по време на гостуването в хамбара на Спенсър.

Тя погледна втората снимка. Светкавицата беше направила малък жълт кръг в горната й част. Ариа се олюля, зъбите й затракаха. По някакъв начин, може би заради ъгъла, от който беше направена снимката, или заради отразената светлина от светкавицата, но снимката показваше не онова, което ставаше вътре… а навън. В прозореца се виждаше призрачното отражение на две ръце и сенчесто, приличащо на вампирско лице. Който и да беше човекът, той имаше руса коса като на Били, но чертите му бяха по-нежни, по-женствени. Образът беше замазан, но носът на човека беше малък и прав, а очите му бяха кръгли, обрамчени с тъмни мигли.

Ариа едва си поемаше дъх. Тя продължи да се взира в отражението, докато не я заболяха очите. Колкото и да й се искаше да вярва, че човекът в прозореца прилича на Били, тя знаеше, че не е така.

Което означаваше, че в онази нощ ги беше наблюдавал някой друг.