Мис Порочна

Любознателните умове искат да разберат…

Няма ли да е страхотно да знаете точно какво се върти в главите на останалите? Ако съзнанията на всички са като онези готини чанти без вътрешни прегради на Марк Джейкъбс и мислите им се виждат ясно като ключовете за колата или като гилзата на блясъка за устни „Хард кенди“? Ще знаете какво наистина си мисли режисьорката за вашето представяне на прослушването за „Южен Пасифик“, когато казва: „Добре се справи“. Или че симпатичният ви партньор на смесени двойки си мисли, че задничето ви изглежда страхотно под късата тенис поличка „Лакосте“. И най-вече няма да се чудите дали най-добрата ви приятелка е бясна заради това, че на новогодишния купон я зарязахте заради онзи готин абитуриент с къдравата усмивка. Просто ще надникнете в главата й и ще разберете.

За нещастие главите на всички са заключени по-здраво и от Пентагона. Понякога хората изпускат някои улики за това, което става вътре — като например гримасата на режисьорката, когато пропуснете високото ла диез, или това, че най-добрата ви приятелка тотално игнорира есемесите ви на първи януари. Но най-често издайническите следи отминават незабелязани. Всъщност преди четири години едно роузуудско момче подсказа по очеваден начин, че в злобната му малка главица се заформя нещо ужасно. Но хората въобще не се впечатлиха.

Може би ако някой му беше обърнал внимание, едно красиво момиче все още щеше да е живо.

Рампата за велосипеди пред „Роузууд дей“ беше пълна с разноцветни колела с двайсет и една скорости от луксозния модел на „Трек“, които бащата на Ноъл Кан беше взел директно от агента на Ланс Армстронг, и един бонбонено розов скутер „Рейзър“, излъскан до блясък. Секунди, след като звънна последният звънец и шестокласниците започнаха да се стичат към стола, едно момиче с накъдрена коса прескочи тромаво рампата, потупа нежно скутера и се зае с яркожълтата ключалка „Криптонит“, увита около дръжките му.

Някаква обява, която беше залепена на каменната стена, привлече погледа й.

— Момичета — викна тя на приятелките си, които стояха до чешмата в двора. — Елате тук.

— Какво има, Мона? — Фай Темпълтън се опитваше да размотае нишките на новото си йо-йо с формата на пеперуда.

Мона Вандерваал посочи към листчето хартия.

— Погледнете!

Чейси Бледсоу побутна нагоре лилавите си очила „Кет ай“.

— Леле!

Джена Кавана загриза лакирания си в розово нокът.

— Това е голяма работа — каза тя с нежното си тънко гласче.

Повей на вятъра подметна няколко листа от грижливо събраната купчинка. Беше средата на септември, няколко седмици след началото на учебната година и есента беше официално настъпила. Всяка година туристи от цялото източно крайбрежие пристигаха в Роузууд, Пенсилвания, за да се насладят на поразителните червени, оранжеви, жълти и пурпурни есенни корони на дърветата. Сякаш нещо във въздуха добавяше допълнително великолепие към тукашните листа. Същото това нещо добавяше допълнително великолепие и към всичко останало в Роузууд. Златистите ритрийвъри е блестяща козина, които подскачаха по добре поддържаните алеи за кучета в града. Розовобузите бебенца, грижливо настанени в детските колички „Бърбъри“. И голите до кръста, блестящи тела на футболистите, които тичаха нагоре-надолу по игрището на „Роузууд дей“, най-уважаваното частно училище в града.

Ариа Монтгомъри наблюдаваше Мона и останалите от любимото си място на ниската каменна ограда около училището, сложила отворения скицник „Молескин“ в скута си. Последния час имаше рисуване и учителката й, госпожа Крос, я беше пуснала да обикаля района около „Роузууд дей“ и да нарисува каквото си хареса. Според госпожа Крос причината за това бяха отличните умения на момичето в рисуването, но Ариа подозираше, че просто кара учителката си да се чувства неудобно. Защото тя беше единственото момиче в класа, което не бъбреше с приятелките си в Деня на изкуството и не флиртуваше с момчетата, когато рисуваха пастелни пейзажи. И на Ариа й се искаше да има приятели, но това не означаваше, че госпожа Крос трябва да я гони от стаята.

Скот Чин, друг шестокласник, беше следващият, който видя обявата.

— Супер. — Той се обърна към приятелката си Хана Мерин, която си играеше с чисто новата си сребърна гривна, подарена от баща й като един вид извинение, че „двамата с мама пак се караме“. — Хан, погледни! — Той я смушка в ребрата.

— Не прави така — сопна му се Хана, отскачайки встрани. Макар и почти да беше сигурна, че Скот е гей — той обичаше да разглежда списанията „Тийн воуг“ дори повече от нея, — тя ненавиждаше навика му да я мушка в отпуснатия, гаден корем. Тя погледна към обявата и изненадано повдигна вежди. — Ха.

Спенсър Хейстингс вървеше заедно с Кирстен Калън и обсъждаха Младежката лига по хокей на трева. Едва не се блъснаха в тъпата с Мона Вандерваал, чиито скутер блокираше пътеката. Едва тогава Спенсър забеляза обявата. Тя зяпна от изненада.

— Утре?

Емили Фийлд също едва не я пропусна, но най-добрата й приятелка от отбора по плуване, Джема Кърън, я забеляза.

— Ем! — извика тя, сочейки към листовката.

Очите на Емили пробягаха по заглавния ред. Тя потрепери от вълнение.

Вече почти всички шестокласници от „Роузууд дей“ се бяха събрали около стойката за велосипеди, зяпайки глупаво листчето хартия. Ариа се плъзна от стената и с присвити очи се взря в големите печатни букви на обявата.

„Утре започва Капсулата на времето — пишеше там. — Пригответе се! Това е шансът ви за безсмъртие!“.

Черният молив се изплъзна от пръстите й. Играта „Капсула на времето“ беше традиция още от 1899-та година, когато беше основано „Роузууд дей“. Училището забраняваше на всички под шести клас да играят, така че шансът най-после да участват беше като един вид ритуал за преминаване, нещо като първия сутиен от „Виктория сикрет“ за момичетата… или пък вълнението от първия каталог на „Виктория сикрет“ за момчетата.

Всички знаеха правилата на играта — те се предаваха от по-големите братя и сестри, бяха описани в блоговете на „Май спейс“ и надраскани по първите страници в библиотечните книги. Всяка година администрацията на „Роузууд дей“ отрязваше парчета от знамето на училището и ги предаваше на специално подбрани по-големи ученици да ги скрият на различни места из Роузууд. Във фоайето на училището се поставяха кодирани следи, които съдържаха указания как да се стигне до всяко парче. Който намереше някое от тях, получаваше почетно място в училищната асамблея, украсяваше го както намереше за добре, след което парчетата се зашиваха отново в знаме, което се затваряше в капсула на времето и се заравяше отвъд футболното игрище. Излишно е да се споменава, че да намериш парче от знамето беше голяма работа.

— Ще играеш ли? — попита Джема Емили, закопчавайки до горе ципа на анорака си.

— Сигурно — засмя се нервно Емили. — Но смяташ ли, че въобще имаме някакъв шанс? Чувала съм, че винаги крият уликите в гимназията. А аз съм била там само два пъти.

Хана си мислеше същото. Тя не беше ходила нито веднъж в гимназията. Всичко в нея я плашеше — особено красивите момичета, които учеха там. Всеки път, когато отиваше с майка си в мола „Кинг Джеймс“, за да пазаруват в „Сакс“, около щанда за гримове винаги беше пълно с мажоретки от гимназията „Роузууд дей“. Хана винаги ги наблюдаваше скришом иззад закачалките с дрехи, възхищавайки се на перфектно прилепналите по бедрата им дънки с ниска талия, на падащите по гърбовете им блестящи прави коси и на гладката им прасковена кожа, която изглеждаше перфектна дори без фон дьо тен. Вечер, преди да заспи, Хана се молеше да се събуди като красива мажоретка, но всяка сутрин в огледалото с формата на сърце се виждаше старата Хана, с увисналата кестенява коса, покритата с петна кожа и ръце като саламчета.

— Ти поне познаваш Мелиса — промърмори Кирстен на Спенсър, след като чу думите на Емили. — Може тя да е от хората, които ще скрият парчетата от знамето.

Спенсър поклати глава.

— Вече щях да знам за това. — Да те изберат за един от онези, които ще крият парчетата от знамето, беше също толкова голяма чест, колкото да ги намериш, и сестрата на Спенсър, Мелиса, нямаше да пропусне да се похвали със своите задължения в „Роузууд дей“ — особено когато семейството се събираше да играе „Звездна сила“, където трябваше да обикалят масата, описвайки най-големите си постижения за деня.

Тежките двойни врати на училището се отвориха и останалите шестокласници се изсипаха навън. Сред тях беше и групичка деца, които изглеждаха като току-що слезли от страниците на каталог на „Джей Крю“. Ариа се върна на каменната стена и се престори на заета с рисуването. Тя не искаше да ги поглежда в очите — преди няколко дни Наоми Циглър я улови, че ги гледа и изграчи: „Какво, да не си влюбена в нас?“. Все пак те бяха елитът на шестокласничките — или, както Ариа ги наричаше, типичните роузуудчанки.

Всички типични роузуудчани живееха в големи имения, с простиращи се на километри дворове, или в луксозни преустроени хамбари с конюшни и гаражи за по десет коли. Те бяха като излезли от един калъп: момчетата играеха футбол и се подстригваха свръх късо; момичетата се смееха по абсолютно еднакъв начин, използваха еднакви сенки от Лора Мерсие и носеха чанти с логото на „Дууни & Бурк“. Ако Ариа присвиеше очи, нямаше да успее да ги различи една от друга.

С изключение на Алисън Дилорентис. Никой никога не можеше да сбърка Алисън Дилорентис с която и да било друга.

Точно тя водеше групичката по облицованата с каменни плочи пътека, русата й коса се вееше зад нея, сапфирено сините й очи блестяха, а краката й стъпваха стабилно в обувките с три инчови платформи. Наоми Циглър и Райли Улф, двете й най-близки доверенички, вървяха точно след нея, без да изостават нито крачка. Хората се прекланяха пред Али още от трети клас, когато тя се премести в Роузууд.

Али се приближи до Емили и останалите плувкини и изведнъж се спря. Емили се притесни, че Али отново ще започне да се подиграва на сухите им, зеленикави, изтощени от хлора коси, но този път вниманието й беше насочено другаде. Докато четеше обявата, по лицето й се плъзна неразгадаема усмивка. С рязко движение на китката тя откъсна листа хартия и се завъртя с лице към приятелките си.

— Довечера брат ми ще скрие едното парче от знамето — каза тя достатъчно високо, че да я чуят всички. — Вече ми обеща, че ще ми каже къде е.

Всички започнаха да мърморят. Хана кимна с благоговение — тя се възхищаваше на Али дори повече, отколкото на мажоретките. Спенсър, от друга страна, се ядоса. Братът на Али не трябваше да й казва къде е скрил парчето. Това беше измама! Черният молив на Ариа летеше бясно по скицника, а тя не сваляше очи от сърцевидното лице на Али. Ваниловият аромат на парфюма на Али погъделичка носа на Емили — усещането беше също толкова божествено, колкото да стоиш на входа на фурната.

По-големите ученици започнаха да слизат по величествените каменни стъпала покрай столовата, прекъсвайки важното съобщение на Али. Високи, надменни момичета и спретнати, красиви момчета спокойно подминаваха шестокласниците и се отправяха към колите си, спрени на допълнителния паркинг. Али ги наблюдаваше хладнокръвно, веейки на лицето си с обявата за Капсулата на времето. Двама хилави второкурсници, пъхнали в ушите си белите слушалки на айподите си, изглеждаха наистина стреснати от Али, докато отключваха велосипедите си и ги сваляха от рампата. Наоми и Райли изсумтяха пренебрежително към тях.

Един висок рус гимназист забеляза Али и се спря.

— Какво става, Ал?

— Нищо особено. — Али сви устните си и се изпъна. — А при теб как е, И?

Скот Чин смушка Хана с лакът и тя се изчерви. Със своето помургавяло от слънцето, красиво лице, къдрава руса коса и зашеметяващи, одухотворени лешникови очи, Иън Томас — И — беше втори в списъка на Хана с най-готините момчета за всички времена, веднага след Шон Ейкърд, момчето, по което си падаше още от трети клас, когато бяха заедно в отбора по кикбол. Никой не знаеше откъде се познават Иън и Али, но се носеха слухове, че големите канят Али на своите купони, независимо от факта, че тя беше много по-малка.

Иън се облегна на рампата.

— Правилно ли те чух да казваш, че знаеш къде е скрито парче от знамето за Капсулата на времето?

Бузите на Али порозовяха.

— Защо, да не би някой да завижда? — Тя му се ухили дръзко.

Иън поклати глава.

— На твое място щях да си мълча. Някой може да се опита да ти открадне парчето. Нали знаеш, това е част от играта.

Али се засмя, сякаш подобна идея е немислима, но между очите й се образува бръчка. Иън беше прав — кражбата на някое от парчетата плат беше абсолютно законно, отбелязано в Официалната книга с правила, която директорът Епълтън държеше заключена в чекмеджето на бюрото си. Предишната година един деветокласник беше откраднал парченцето плат, което висеше от раницата на един гимназист от по-горните класове. Две години по-рано някаква осмокласничка се беше промъкнала в училищното студио по танци и беше отмъкнала две парчета от две красиви, слабички балерини. Клаузата за кражби, както беше известна, изравняваше шансовете още повече — ако не си достатъчно умен, за да разгадаеш уликите към парчетата от знамето, то тогава може би си достатъчно ловък, за да отмъкнеш някое от тях от нечие шкафче.

Спенсър погледна към разтревоженото лице на Али и в главата й постепенно започна да се заформя една мисъл. „Трябва да открадна парчето на Али“. Твърде вероятно беше всички шестокласници да оставят Али да намери по абсолютно нечестен начин късчето от знамето и после никой нямаше да се осмели да й го отнеме. На Спенсър й беше писнало Али да получава абсолютно всичко по толкова лесен начин.

Същата мисъл се завъртя и в главата на Емили. „Ами ако успея да го открадна от Али?“ — помисли си тя и потрепери от залялото я необяснимо усещане. Какво би казала на Али, ако успее да я измами?

„Дали няма да успея да го открадна от Али?“ — Хана захапа и без това изгризания си нокът. Само че… тя никога не беше крала през живота си. Ако го направи, дали Али ще приеме Хана в своето обкръжение?

„Би било страхотно, ако успея да го открадна от Али!“ — помисли си и Ариа, без ръката й да спира да шари по скицника. Представяте ли си типичната роузуудчанка — детронирана… от някой като Ариа? Горката Али ще трябва да търси друго парче от знамето, като всъщност прочете уликите и поне веднъж използва мозъка си.

— Това не ме притеснява — наруши Али мълчанието. — Никой няма да посмее да краде от мен. Щом се сдобия с парчето, то ще си остане в мен завинаги. — Тя намигна подканящо на Иън, врътна полата си и добави: — Единственият начин някой да се сдобие с него е като ме убие.

Иън се наведе напред.

— Е, щом е необходимо…

Един мускул под окото на Али трепна, кожата й побледня.

Усмивката на Наоми Циглър увехна. Лицето на Иън беше сковано в ледена гримаса, но само след миг тя се разчупи от неустоимата му усмивка тип „шегувам се“.

Някой се изкашля, привличайки погледите на Иън и Али. Братът на Али, Джейсън, слезе по стълбите и се отправи директно към Иън. Устните му бяха стиснати, а раменете прегърбени, като че го беше чул.

— Какво каза току-що? — Джейсън спря само на няколко фута от Иън. Лекият вятър отметна няколко златисти кичура от челото му.

Иън се залюля напред-назад е черните си кецове.

— Нищо. Просто се майтапехме.

Очите на Джейсън потъмняха.

— Сигурен ли си?

— Джейсън! — изсъска Али с възмущение. Тя пристъпи напред и застана между двамата. — Какво ти става?

Джейсън я погледна, сведе поглед към обявата в ръката й, след което отново погледна Иън. Останалите се спогледаха объркано, без да са сигурни дали двамата се преструваха, или това беше нещо по-сериозно. Иън и Джейсън бяха на една възраст, и двамата играеха футбол. Може би причината беше вчерашният мач срещу училище „Причард“, когато Иън беше попречил на Джейсън да вкара гол.

След като Иън не отвърна нищо, Джейсън го потупа с ръка по бузата.

— Хубаво. Щом казваш. — Той се завъртя на пети, приближи се до черния седан от края на шейсетте, който беше спрял в автобусната алея, и се плъзна на пасажерското място. — Тръгвай — каза той на шофьора, затръшвайки вратата. Двигателят на колата се съживи, изкашля облак от смрадливи газове и пое по алеята. Иън сви рамене и бавно се отдалечи с победоносна усмивка.

Али прокара ръце през косата си. За части от секундата лицето й придоби отнесено изражение, сякаш нещо се беше изплъзнало от контрола й. Но то бързо отмина.

— Гореща вана у дома? — изчурулика тя на бандата си и хвана Наоми под ръка. Приятелките й я последваха към горичката зад училището, откъдето минаваше прекият път към къщата й. От жълтата й ученическа чанта стърчеше познатото парче хартия. „Утре започва Капсулата на времето — пишеше там. — Пригответе се!“

Пригответе се, наистина.

Няколко кратки седмици по-късно, след като повечето парчета от знамето бяха намерени и заровени, членовете на вътрешния кръг на Али вече бяха други. Изведнъж редовните й спътнички бяха отхвърлени и други заеха местата им. Али си беше намерила четири нови НДП (най-добри приятелки) — Спенсър, Хана, Емили и Ариа.

Никоя от новите приятелки на Али не я попита защо беше избрала точно тях от всички шестокласнички — те не искаха да развалят работата. От време на време се сещаха за времето преди Али — колко нещастни бяха те, колко изгубени се бяха чувствали, колко бяха сигурни, че никога няма да бъдат „някой“ в „Роузууд дей“. Сещаха се за определени моменти, като онзи ден, когато бяха обявили началото на „Капсулата на времето“. Веднъж или два пъти си спомниха онова, което Иън беше казал на Али и колко нетипично обезпокоена изглеждаше тя. Все пак много малко неща можеха да я извадят от релси.

В повечето случаи те просто махваха с ръка и отпъждаха подобни мисли — по-забавно беше да се мисли за бъдещето, отколкото да си спомнят миналото. Сега те бяха момичетата на „Роузууд дей“ и това вървеше в комплект с множество вълнуващи отговорности. Очакваха ги прекрасни времена.

Но може би не трябваше да забравят толкова бързо онзи ден. И може би Джейсън трябваше да се погрижи малко по-сериозно за безопасността на Али. Защото все пак всички знаем какво се случи. Само след някаква си една година и половина Иън изпълни обещанието си.

Наистина уби Али.