Мис Порочна

29. Цялата покъртителна истина

Спенсър имаше предимство пред останалите, които искаха да напуснат сбирката, без Уайлдън да ги забележи — това беше нейният дом и тя познаваше всички тайни изходи. Уайлдън може би дори не знаеше, че гаражът има задна врата, която водеше право към задния двор. Тя се спря само за да грабне малкото фенерче от шкафчето за градински инструменти на майка й, да облече един зелен дъждобран, който висеше на стената, и да нахлузи чифт ботуши за езда, които се търкаляха по пода до стария ягуар XKE на баща й. Ботушите не бяха маркови, но щяха да топлят краката й повече, отколкото високите й обувки.

Небето беше пурпурночерно. Спенсър хукна през двора покрай замръзналите боровинкови храсти, които разделяха техния имот от старата къща на Али. Тъничкият лъч на фенерчето танцуваше върху неравната земя. За неин късмет снегът почти се беше стопил, така че не беше трудно да намери мястото, където бяха закопали торбичката.

Някъде по средата на пътя Спенсър чу тихо тупване и замръзна. После бавно се обърна.

— Ехо? — прошепна тя.

Тази вечер нямаше луна и небето беше зловещо ясно, изпъстрено със звезди. Някъде далече зад гърба й се чу трясването на автомобилна врата.

Спенсър прехапа силно устни и продължи да върви напред. Ботушите й шляпаха в кишата. Хамбарът вече беше съвсем наблизо. Мелиса беше оставила лампата над вратата светната, но останалата част тънеше в мрак. Спенсър стигна до вратата и се спря. Дишаше тежко, сякаш бе пробягала шест мили с отбора по хокей на трева. Оттук домът й изглеждаше толкова малък и далечен. Прозорците светеха с жълта светлина и през стъклата се виждаха сенките на хората вътре. Андрю беше там, както и някогашните й приятелки. Също и Уайлдън. Може би трябваше да го остави той да се заеме с това? Но вече беше твърде късно.

Слаб вятър подухна по врата й и голия й гръб. Дупката, която бяха изкопали, за да заровят торбичката, се намираше на няколко стъпки вляво от хамбара, близо до криволичещото калдъръмче. Спенсър потрепери, връхлетяна изведнъж от лошото предчувствие за дежа вю. Гостуването с преспиване в седми клас беше в също такава безлунна нощ. След като се скараха, Спенсър беше последвала Али навън и беше настояла да се прибере вътре. След това беше последвал онзи глупав спор за Иън. Спенсър беше потискала този спомен дълго време, но сега той отново изплува на повърхността и тя беше сигурна, че до края на живота си няма да забрави изкривеното лице на Али. Али й се беше присмяла за това, че е приела целувката на Иън на сериозно.

Спенсър така се обиди, че блъсна силно Али. Тя полетя назад и главата й ужасяващо изхрущя при удара в камъните. Истинско чудо беше, че ченгетата така й не намериха камъка, в който се беше ударила Али — по него сигурно е имало следи от кръв, или най-малкото коса. Всъщност в онези решаващи седмици след изчезването на Али полицаите не огледаха нищо в двора, а само вътрешността на хамбара. Бяха повече от сигурни, че тя е избягала. Дали просто са проявили небрежност? Или по някаква причина не са искали да търсят по-внимателно?

„Има нещо, което не знаеш — беше казал Иън. Ченгетата го знаят, но не му обръщат внимание“. Спенсър стисна зъби, опитвайки се да прогони думите от главата си. Иън беше луд. Нямаше никаква тайна, която да се опитват да скрият. Просто чистата истина: Иън беше убил Али, защото тя щеше да разкаже на всички, че ходи с него.

Спенсър повдигна роклята си, коленичи на земята и зарови ръце в меката, разкопана пръст. Най-накрая пръстите й докоснаха найлоновата торбичка. Когато я извади, от нея се изля насъбраната от разтопилия се сняг вода. Тя я остави върху сухо парче земя и я развърза. Вътре всичко беше сухо. Първото нещо, което измъкна, беше гривната, каквато Али беше направила за всички, след случилото се с Джена. После розовата лачена чантичка на Емили. Спенсър я отвори и опипа вътрешността. Изкуствената кожа изскърца. Вътре нямаше нищо.

Спенсър намери парчето хартия, което Хана беше пуснала вътре и го освети с фенерчето. Не беше бележка от Али, както си беше помислила преди, а студентски оценъчен формуляр, попълнен от Али, в който даваше мнението си за устния доклад на Хана върху „Том Сойер“. Всички шестокласници в „Роузууд дей“, които посещаваха часовете по литература, трябваше да оценят докладите на съучениците си, един вид училищен експеримент.

Оценката на Али беше нещо средно — нито твърде ласкателна, нито твърде злобна. Като че ли я беше надраскала набързо, защото е била заета с нещо друго. Спенсър я остави настрани. Измъкна последното нещо от дъното на торбичката. Рисунката на Ариа. Още тогава тя вече рисуваше хората забележително добре. На листа беше скицирана Али пред сградата на „Роузууд дей“, широко ухилена, сякаш се присмиваше на някого зад гърба му. Зад нея стояха няколко момичета от нейната клика и се кикотеха.

Спенсър разочаровано остави рисунката да падне в скута й. Като че ли и в нея не се виждаше нищо необичайно. Наистина ли очакваше да получи някакъв отговор? Как може да бъде такъв идиот!

Но за всеки случай отново освети рисунката. Али държеше нещо в ръцете си. Приличаше на… лист хартия. Спенсър насочи лъча на фенерчето право към нея. Ариа беше надраскала заглавието: Утре започва „Капсулата на времето“.

Тази рисунка и снимката, която беше облегната върху Айфеловата кула, бяха от един и същи ден. Също като снимката, и Ариа беше уловила точно онзи момент, когато Али откъсна обявата и заяви, че тя ще намери парчето от знамето за „Капсулата на времето“. Ариа беше екипирала и някой, който стоеше зад Али. Спенсър приближи фенерчето към хартията. Иън.

Студеният вятър танцуваше по лицето й. Очите й не спираха да сълзят от студа, но тя се опитваше да ги държи отворени. Рисунката на Иън не беше толкова диаболична или обвиняваща, както можеше да се очаква. Вместо това Ариа го беше направила да изглежда… жалък. Той се беше втренчил в Али с широко отворени очи и замаяна усмивка на лицето. Али, от своя страна, му беше обърнала гръб. Изражението на лицето й беше самонадеяно, сякаш си мислеше: „Не съм ли голяма работа? Дори готините абитуриенти въртя на малкия си пръст!“.

Листът хартия изшумоля в ръцете на Спенсър. Ариа го беше нарисувала точно както се беше случило. Тогава тя определено не знаеше нищо за Иън и Али, беше нарисувала просто онова, което вижда — Иън, който изглеждаше влюбен и уязвим. А Али си изглеждаше… като Али. Като кучка.

С Али флиртувахме много, но това беше всичко. Тя като че ли не беше заинтересувана да стигне по-далеч от това, беше казал Иън. Но след това… внезапно… тя промени решението си.

Трите дървета около басейна хвърляха тъмни, мрежести сенки. Дървените камбанки, които висяха от стряхата на хамбара, се блъскаха една в друга и издаваха звук на тракащи кокали. По гърба на Спенсър пробягаха тръпки. Възможно ли е това да е истина? Наистина ли Иън и Али просто бяха флиртували един с друг за забавление? Тогава какво беше накарало Али да промени мнението си и да реши, че го харесва?

Но Спенсър трудно можеше да приеме това. Ако Иън казваше истината за Али, значи всичко останало, което беше казал на верандата онази нощ, може би също беше вярно. Че има някаква тайна, която е на път да разкрие. Че във всичко това се крие още нещо, което те не разбират. И че не Иън я е убил, а някой друг.

Спенсър притисна ръце към гърдите си, уплашена, че сърцето й ще изхвръкне. Какви съобщения? — беше попитал Иън. Но щом не той праща есемесите от А… то кой е тогава?

Студената киша се просмука в ботушите за езда на Спенсър и намокри пръстите й. Тя вдигна глава и погледна към същото онова място, където двете с Али се бяха скарали. След като Спенсър блъсна Али на земята, паметта й се беше изгубила. Едва наскоро си спомни, че Али се беше изправила и беше тръгнала надолу по пътеката. Онова, което Спенсър беше видяла, започна да просветва замъглено в съзнанието й, като постепенно се проясняваше. Слабите крака на Али под хокейната й поличка, дългата й коса, която падаше по гърба й, подметките на гумените й чехли, изтрити от вътрешната страна. С нея имаше още някой и двамата спореха. Няколко месеца по-рано Спенсър беше уверена, че това е Иън. Но сега, когато се опита да си спомни, тя не можеше да види лицето на другия човек. Беше ли избрала Иън, само защото Мона й беше подхвърлила тази информация? Защото беше искала да има някой, за да може на всичко да бъде сложен край?

Звездите над главата й примигваха спокойно. От големите дъбове зад хамбара се разнесе бухане на бухал. Носът я засърбя и тя си помисли, че усеща миризмата на цигара някъде отблизо. След това сайдкикът й започна да звъни.

Звънът отекна силно в просторния празен двор. Спенсър бръкна в чантата си и натисна бутона за изключване на звука. Когато извади телефона си, изтръпна. На екрана се беше появило, съобщение, че е получила нов имейл от някой си Иън_Т.

Стомахът й се сви.

Спенсър стисна зъби. Гората, където тя умря. Тя се намираше от другата страна на хамбара. Спенсър пъхна рисунката в чантата си и се поколеба за миг. След това си пое дълбоко дъх и побягна.