Мис Порочна

15. Дори в библиотеките не е безопасно

Спенсър наблюдаваше безизразно как парата от металната й термо чаша за кафе бавно се издига във въздуха. Андрю Кембъл седеше срещу нея, разлиствайки дебелия учебник по икономика. Той почука с пръст по една графика.

— Така, тук се обяснява как Федералният резерв контролира притока на пари — заяви той. — Например, ако Феда се разтревожи, че икономиката ни навлиза в рецесия, той намалява резерва и лихвите по заемите. Помниш ли, че говорихме за това в час?

— Аха — промърмори неясно Спенсър. Единственото нещо, което знаеше за Федералния резерв беше, че когато той намали лихвите, родителите й започват да се вълнуват, защото това означава, че акциите им ще скочат до небето и майка й ще може да предекорира хола — отново! Но Спенсър въобще не можеше да си спомни кога са говорили за това в час. Тя се чувстваше все така отчаяно безпомощна по икономика, както когато сънуваше, че е затворена в някаква подземна стая, която бавно се пълни с вода. Всеки път, когато се опиташе да набере 911, бутоните на телефона започваха да се въртят около нея. След това се превръщаха в гумени мечета и водата изпълваше устата и носа й.

Беше малко след осем часа в сряда вечерта и Спенсър и Андрю седяха в една от залите за четене на Роузуудската обществена библиотека и преговаряха последния дял от учебника по икономика. Тъй като тя беше изплагиатствала есето си по икономика, от „Роузууд дей“ бяха обявили, че ако този срок не завърши с шестица, ще бъде изключена завинаги от класа. Родителите й със сигурност нямаше да се изръсят за частен учител — те дори все още не бяха разблокирали кредитните й карти — затова Спенсър се примири и се обади на Андрю, който имаше най-високите оценки в класа. Странно, но той с удоволствие се съгласи да се срещне с нея, въпреки тоновете домашни, които имаха по английски, висша математика и химия.

— Освен това тук се прилага и уравнението на Фишер — продължи Андрю, почуквайки с пръст по учебника. — Спомняш ли си го? Нека да го използваме при разрешаването на някои проблеми в този раздел.

Кичур от гъстата руса коса на Андрю падна над очите му, когато се протегна, за да вземе калкулатора. Тя си помисли, че усеща кестеновия аромат на „Килс Фейшъл Фюъл“, любимият й мъжки балсам за лице. Винаги ли го беше използвал, или отскоро? Беше повече от сигурна, че последния път, когато беше близо до него, на бала, той си беше сложил нещо по-различно.

— Ехо, Земята вика Спенсър! — Андрю размаха ръка пред лицето й.

Спенсър примигна.

— Извинявай — заекна тя.

Той сгъна ръка върху учебника и се облегна на нея.

— Чу ли въобще нещо от това, което ти казах?

— Разбира се — увери го Спенсър, въпреки че когато се опита да си спомни, в главата й се завъртяха съвсем различни мисли. Като съобщението на А., което получиха, след като Иън беше пуснат под гаранция. Или новинарските репортажи за процеса срещу него, който започваше в петък. Или как майка й планира благотворителното събитие без нейно участие. Или намекът, че може би Спенсър не е родена Хейстингс.

Мелиса не разполагаше с кой знае какво в подкрепа на теорията си, която беше изказала във вторник вечерта. Всъщност единственото й доказателство, че може би Спенсър е осиновена, беше това, че братовчед им Смит я беше подигравал някога, когато бяха още малки. Женевиев го беше напляскала и го беше изпратила в стаята му. И освен това, като се замисли, Мелиса не можеше да си спомни майка си да е била бременна цели девет месеца със Спенсър.

Това не беше много, но колкото повече разсъждаваше Спенсър, толкова повече й се струваше като важно парче от пъзела, паднало точно на мястото си. Като се изключат мръснорусите коси, двете с Мелиса въобще не си приличаха. Освен това Спенсър винаги се беше чудила защо майка й се ядосваше толкова много, когато я хващаше заедно с Али и останалите да играят на „Ние сме тайни сестри“ в шести клас. Фантазираха си, че рождената им майка всъщност е някаква богата светска дама с много връзки, която изгубила петте си красиви дъщери на летището в Куала Лумпур (най-вече защото им харесваше как звучат думите Куала Лумпур), защото била шизо (най-вече защото им харесваше звученето на думата шизо). Обикновено госпожа Хейстингс се преструваше, че Спенсър и приятелките й все едно не съществуват. Но когато чу с какво се занимават, тя бързо се намеси с думите, че въобще не е забавно човек да се шегува с психиатричните заболявания или с изоставените от майките си деца. Ама, чакай! Това беше просто игра.

Това обясняваше и много други неща. Защо родителите й винаги фаворизираха Мелиса пред нея. Защо винаги бяха толкова разочаровани от Спенсър. А може би това въобще не беше разочарование — може би просто се отнасяха към нея с презрение, защото тя не беше истинска Хейстингс. Но защо не й го бяха казали още преди години? Осиновяването не беше нещо скандално. Кирстен Кълън беше осиновена; рождената й майка беше от Южна Африка. В началото на всяка учебна година Кирстен носеше снимки от лятното си пътуване до Кейптаун, където беше родена, и всяко момиче в класа на Спенсър си умираше от завист. Някога Спенсър също си беше мечтала тайно да е осиновена. Това й изглеждаше толкова екзотично.

Тя гледаше разсеяно през малкото прозорче на читалнята към огромната синя арт инсталация, която висеше от тавана на библиотеката.

— Извинявай — обърна се тя към Андрю. — Малко съм стресирана.

Андрю се намръщи.

— Заради икономиката ли?

Спенсър си пое дълбоко дъх, готова да му се сопне, че това въобще не му влиза в работата. Само че той я гледаше толкова пламенно, а и наистина й помагаше. Тя отново се сети за онази ужасна нощ на благотворителния бал. Андрю беше толкова развълнуван от мисълта, че те излизат заедно, но когато откри, че Спенсър всъщност го е използвала, много се обезсърчи и ядоса. Всичките истории с А. и Тоби Кавана се случиха точно след като Андрю разбра, че тя излиза с друг. Всъщност тя дали въобще му се извини за това?

Спенсър започна да затваря цветните си маркери и да ги прибира в калъфчето им, като внимаваше да ги подрежда с капачетата нагоре. Точно когато прибра електриковосиния маркер, изведнъж всичко в нея започна да съска, сякаш тя беше миниатюрен вулкан, готов всеки момент да изригне.

— Вчера получих покана за участие в лятната програма на Йейл и майка ми я изхвърли, преди да успея да я погледна — изтърси тя. Не можеше да разкаже на Андрю за Иън или А., но се почувства добре, след като поне успя да каже нещо. — Каза ми, че за нищо на света от Йейл няма да ме приемат в тяхната лятна програма. Освен това… родителите ми подготвят благотворителното събиране на „Роузууд дей“ този уикенд, а майка ми дори не ми спомена за това. Обикновено й помагам при подготовката на подобни събития. После пък баба ми почина в понеделник и…

— Баба ти е починала? — очите на Андрю се разшириха. — Защо не каза нищо?

Спенсър примигна, изумена. Защо да казва точно на Андрю, че баба й е починала? Да не би да са приятели?

— Не знам. Както и да е. Оставила е завещание, в което не съм включена — продължи тя. — Първо си помислих, че е заради историята със „Златната орхидея“, но после сестра ми спомена за това, че в завещанието бил използва изразът „законни внуци“. В началото не й повярвах, но след това се замислих. В това има смисъл. Трябваше да се досетя.

— Я по-бавно — рече Андрю, поклащайки тава. — Нещо не разбирам. Трябваше да се досетиш… за какво?

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— Извинявай — произнесе меко тя. — Законни внуци означава, че някой от нас не е роден в семейството. Означава, че съм… осиновена.

Спенсър почука с нокти по голямото махагоново бюро в читалнята. Някой беше издълбал с ножче върху него. „Анджела е кучка“. Беше й много странно да произнесе на глас думите „аз съм осиновена“.

— Може да е за добро — продължи да размишлява на глас Спенсър, протягайки дългите си крака под масата. — Може би истинската ми майка се интересува от мен? Може би ще успея да се измъкна от Роузууд?

Андрю мълчеше. Спенсър го погледна, чудейки се дали не е казала нещо обидно. Най-накрая той се обърна и я погледна право в очите.

— Обичам те — обяви той.

Спенсър се ококори.

— Моля?

— Това е един уеб сайт — продължи Андрю, без да трепне. Столът му изскърца, когато се облегна назад. — Обичам те точка ком. Или може би беше слято „обичам те“, не съм съвсем сигурен. Сайтът помага на осиновени деца да се съберат с рождените си майки. По време на пътуването ми до Гърция се запознах с едно момиче, което ми разказа за него. Писа ми на следващия ден, за да ми каже, че се е получило. Щяла да се срещне с истинската си майка следващата седмица.

— О… — Спенсър се развълнува и се престори, че изпъва и без това идеално изгладената си пола. Разбира се, тя нито за миг не си беше помислила, че Андрю всъщност казва, че обича нея или нещо такова.

— Искаш ли да се регистрираш? — Той започна да прибира учебниците в раницата си. — Ако не си осиновена, те просто няма да намерят майка ти. Ако си… може и да го направят.

— Ами… — Главата на Спенсър се завъртя. — Добре. Защо не?

Андрю тръгна през библиотеката към залата с компютри. Спенсър го последва. Голямата читалня беше почти празна, имаше само няколко закъснели ученици, две момчета се въртяха около ксерокса и очевидно размишляваха кое да снимат, задниците или физиономиите си, както и няколко жени на средна възраст, които като че ли присъстваха на събрание на някакъв култ — всяка от тях носеше синя шапка. Стори й се че зърна някой, който се бързо се скри зад рафтовете с автобиографични книги, но когато отново погледна натам, не видя никого.

Залата с компютрите се намираше в предната част на библиотеката, обградена от всички страни с големи стъклени стени. Андрю седна пред една конзола, а Спенсър си придърпа стол до него. Той размърда мишката и мониторът светна.

— Добре. — Андрю започна да пише, след което завъртя екрана леко към Спенсър. — Виждаш ли?

„Събиране на семейства“ гласеше украсеният с цветенца розов надпис най-отгоре на страницата. В лявата страна на екрана имаше поредица от снимки и благодарствени писма от хора, вече използвали услугата. Спенсър се зачуди дали снимката на малката гръцка приятелка на Андрю я има тук — и дали е красива. Не че ревнуваше или нещо…

Тя кликна на линка, който гласеше „Регистрирай се тук“. Отвори се нова страница, на която имаше най-различни въпроси за нея, които сайтът по-късно щеше да използва, за да открие потенциалната майка на Спенсър.

Погледът на Спенсър пробяга по благодарствените писма. „Мислех си, че никога няма да намеря сина си! — пишеше някоя си Сейди, на четирийсет и девет години. — Вече сме заедно и сме най-добри приятели!“. Анджела, момиче на двайсет и четири години, възкликваше: „Винаги съм се питала коя е истинската ми майка. Сега вече я открих и двете смятаме да започнем заедно търговия с аксесоари!“. Спенсър знаеше, че светът въобще не е толкова невинен и наивен — нещата не се получаваха толкова лесно. Но същевременно не можеше да не се надява.

Тя преглътна тежко.

— А ако наистина се получи?

Андрю пъхна ръце в джобовете на униформеното си сако.

— Ами това ще е добре, нали?

Спенсър потърка брадичката си, пое си дълбоко въздух и започна да пише името си, номера на мобилния телефон и адреса на електронната си поща. Попълни всички празни полета с данни за това къде и кога е била родена, какви здравни проблеми е имала и кръвната си група. Когато стигна до въпроса „Моля, обяснете защо провеждате това търсене“, пръстите й се поколебаха над клавиатурата, в търсене на подходящия отговор. „Защото семейството ми ме мрази“ — искаше да напише тя. „Защото не означавам нищо за тях.“

Андрю надникна над рамото й. „От любопитство“, написа най-накрая Спенсър. След това си пое дълбоко дъх и натисна „ИЗПРАТИ“.

От малките тонколонки се разнесе „лит лит калинке шаренокрила“, а по екрана се понесе анимираната фигурка на един щъркел, който лети по света в търсене на майката на Спенсър.

Спенсър изпука с пръсти, вцепенена от това, което току-що беше направила. Когато се огледа, внезапно всичко наоколо й се стори непознато. Беше идвала в тази библиотека през целия си живот, но никога не беше забелязала, че маслените картини по стените на компютърната зала всъщност бяха гористи пейзажи. Или че на голямата табела, залепена на гърба на вратата, пишеше:

Тя никога не се беше заглеждала в дървения паркет с цвят на пясък, нито в огромните лампи с форма на петоъгълник, които величествено висяха от тавана на библиотеката.

Когато след това погледна към Андрю, той също й се стори непознат — в добрия смисъл. Спенсър се изчерви, чувствайки се уязвима.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Андрю се изправи и се облегна на касата на вратата. — Намаля ли ти стресът?

Тя кимна.

— Да, намаля.

— Добре. — Андрю се усмихна и погледна часовника си. — Трябва да вървя, но ще се видим утре в училище.

Спенсър го проследи с поглед как прекосява библиотеката, махва на госпожа Джеймисън, библиотекарката, и излиза през въртящата се врата. След това се върна на компютъра и влезе в електронната си поща. Сайтът за осиновени й беше изпратил писмо за добре дошла, в което заявяваше, че тя най-вероятно може да очаква резултати от търсенето както през следващите няколко дни, така и през следващите шест месеца. Тъкмо се накани да излезе и в кутията се появи ново писмо. Името на подателя представляваше комбинация от букви и цифри, а заглавието гласеше „Аз наблюдавам“.

По гърба й пробягаха тръпки. Тя отвори писмото и се взря в думите.

— О, Господи! — прошепна Спенсър.

Край нея се разнесе трополене. Тя се обърна вдървено. В компютърната зала нямаше никой. Лампата в задния двор на библиотеката светна, но върху блестящия бял сняг не се виждаше нито един отпечатък. В този миг Спенсър забеляза нещо от външната страна на един от прозорците — бързо изчезващото запотяване от нечий дъх.

Кръвта й се вледени. „Аз наблюдавам“. Само преди секунди пред прозореца беше имало някой… а тя въобще не го беше усетила.