Мис Порочна

10. Кръвта вода не става… но само ако наистина си от семейството

Само след минута Спенсър вече говореше по телефона с полицай Уайлдън. Тя пусна разговора през говорителя, за да могат приятелките й също да го чуват.

— Точно така — излая тя в слушалката. — Иън току-що ни изпрати заплашително съобщение.

— Сигурна ли си, че е Иън? — изпука гласът на Уайлдън от другия край.

— Абсолютно — отвърна Спенсър. Тя погледна към другите и те кимнаха. Че кой друг би могъл да го изпрати? Иън сигурно им беше бесен. Техните улики го бяха изпратили в затвора и техните показания — особено нейните показания — на предстоящия процес щяха да го вкарат в затвора до живот. Освен това той беше бръкнал в джоба си точно преди вратата на лимузината да се затвори, сякаш търсеше мобилния си телефон…

— Наблизо съм — каза Уайлдън. — След минутка съм при вас.

След малко те чуха колата му да паркира в алеята пред къщата. Уайлдън беше облечен с тежко, закопчано догоре полицейско яке, което леко миришеше на нафталин. В кобура му на колана имаше пистолет и неизменното уоки-токи. Когато свали черната си вълнена шапка, косата му изглеждаше сплъстена.

— Не мога да повярвам, че съдията го пусна. — Гласът му режеше остро като бръснач. — Наистина не мога да повярвам. — Той връхлетя във фоайето с такава енергия, подобно на лъв, който кръстосва клетката си в зоопарка на Филаделфия.

Спенсър повдигна вежди. Не беше виждала Уайлдън такъв от гимназията, когато директорът Епълтън го беше заплашил с изключване за това, че се е опитал да открадне скъпия му мотоциклет „Дукати“. Дори в нощта, когато Мона умря и Уайлдън трябваше да върже Иън в задния двор на Спенсър, за да не избяга, той запази спокойствие и невъзмутимост.

Но това, че и той беше вбесен като тях, им действаше успокояващо.

— Ето съобщението — каза Спенсър и тикна сайдкика си под носа на Уайлдън. Той се намръщи и погледна екрана. Уоки-токито му изпука и се разнесоха някакви звуци, но той не му обърна внимание.

След малко върна телефона на Спенсър.

— Значи си мислите, че това идва от Иън?

— Разбира се, че е от Иън — сопна се Емили.

Уайлдън пъхна ръце в джобовете си. Въздъхна и се настани върху мекия розов диван.

— Знам как ви изглежда това — започна той внимателно. — И ви обещавам, че ще го разследвам. Но ми се иска да не пренебрегвате вероятността това да е дело на имитатор.

— Имитатор ли? — изпищя Хана.

— Само си помислете. — Уайлдън се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. — Откакто историята ви се появи в пресата, хиляди започнаха да изпращат заплашителни съобщения, подписвайки се „А“. И въпреки че се опитахме да запазим в тайна номерата на вашите телефони, хората си имат начини да се доберат до тази информация. — Той посочи към телефона на Спенсър. — Който е написал това, сигурно е решил да го синхронизира с излизането на Иън, за да го направи да изглежда така, сякаш той го е пратил, това е.

— Ами ако наистина е бил Иън? — изпищя Спенсър. Тя махна с ръка към хола, където телевизорът още работеше. — Ами ако иска да ни изплаши, за да не се разприказваме на процеса му?

Уайлдън я погледна със снизходителна усмивка.

— Ясно ми е как си стигнала до този извод. Но погледни на нещата от гледната точка на Иън. Дори и да е луд, на този етап е извън затвора. И иска да остане навън. Не би извършил нещо толкова очевадно глупаво.

Спенсър прокара ръка по врата си. Чувстваше се точно като онзи път, когато реши да опита един от тренажорите на НАСА, когато цялото семейство посети космическия център „Кенеди“ във Флорида — гадеше й се и не беше сигурна къде е долу и къде горе.

— Но той уби Али — избъбри тя.

— Не може ли пак да го арестуваш, докато не мине процесът му? — предложи Ариа.

— Законът не се прилага по този начин, момичета — каза Уайлдън. — Не мога просто да обикалям наоколо и да арестувам наред всеки, който не ми харесва. Дори не го решавам аз. — Той ги огледа внимателно, забелязвайки неудовлетворението им. — Лично ще наглеждам Иън, става ли? Освен това ще се опитаме да проследим откъде е дошъл този есемес. Онзи, който изпраща тези съобщения, ще бъде спрян, обещавам. Междувременно не се притеснявайте. Някой просто се опитва да ви прави номера. Напълно възможно е есемесът да е изпратен от някое хлапе, което няма с какво друго да се занимава. А сега нека всички си поемем дълбоко дъх и да се опитаме да не мислим прекалено за това, става ли?

Никоя от тях не продума нито дума. Уайлдън поклати глава.

— Моля ви!

Остър звън се разнесе от колана му и накара всички да подскочат. Уайлдън погледна надолу и откопча мобилния си телефон.

— Извинете ме, но трябва да приема този разговор. Ще се видим по-късно, момичета. — Той им махна извинително с ръка и излезе от къщата.

Вратата се затвори тихо зад гърба му, а във фоайето за миг нахлу свеж, смразяващо студен въздух. В стаята настъпи тишина, чуваше се единствено мърморенето на телевизора. Спенсър завъртя своя сайдкик в ръцете си.

— Възможно е Уайлдън да е прав — каза тихо тя, без да вярва на собствените си думи. — Може да е просто имитатор.

— Да — каза Хана и се спря, за да преглътне тежко. — Аз вече получих две съобщения от имитатора.

Спенсър стисна зъби. Тя също беше получавала, но те нямаха нищо общо с този есемес.

— Уговорката остава ли? — предложи Ариа. — Ако получим още съобщения, да споделим една с друга?

Всички кимнаха в съгласие. Но Спенсър знаеше колко добре беше проработил този план преди — А. й беше изпратил много изключително лични бележки, които тя не беше посмяла да покаже на останалите, а и приятелките й не бяха показали своите. Само че онези есемеси бяха от Мона, която, благодарение на дневника на Али, познаваше и най-мрачните им тайни, и можеше да дебне наоколо и да рови около тях наляво и надясно. Иън лежа в затвора повече от два месеца. Какво би могъл да знае за тях освен това, че умират от страх? Нищо. А и нали Уайлдън обеща да го наглежда?

Но нищо от това не ги накара да се почувстват по-добре.

Не й оставаше друго, освен да изпрати старите си приятелки до вратата. Спенсър ги проследи с очи как вървят бавно по пътеката към колите си и внимателно напускат описващата кръг алея. Светът изглеждаше абсолютно неподвижен, замразен от зимата. Грозд от дълги, остри като нож ледени висулки висеше от покрива на гаража и проблясваше на светлината на фаровете.

Нещо проблесна близо до гъстата редица от тъмни дървета, която разделяше част от дворовете на Али и Спенсър. След това се чу покашляне, Спенсър се завъртя и изпищя. Мелиса стоеше зад нея във фоайето, сложила ръце на кръста, с неопределено изражение на лицето.

— Господи — каза Спенсър, притиснала ръце към гърдите си.

— Извинявай — обади се с дрезгав глас Мелиса. Тя влезе тихо в хола и погали с пръсти рамката на античната арфа. — Чух какво каза на Уайлдън. Да не би да сте получили ново съобщение?

Спенсър вдигна подозрително вежди. Да не би Мелиса да се е въртяла около вратата и да е подслушвала?

— Щом си ни слушала, защо не каза на Уайлдън, че Иън ти се е обадил от затвора и е молил да не свидетелстваме срещу него? — попита настоятелно тя. — Тогава Уайлдън щеше да повярва, че Иън е изпратил съобщението. И може би щеше да има причина да го арестува отново.

Мелиса дръпна една струна. На лицето й беше изписано безпомощно изражение.

— Видя ли Иън по телевизията? Изглеждаше толкова… слаб. Сякаш докато е бил в затвора, не са му давали изобщо да яде.

Спенсър не можеше да повярва на ушите си и усети как я изпълва гняв. Да не би Мелиса да изпитваше съжаление към него?

— Просто си го признай — избъбри тя. — Мислиш си, че съм излъгала за това, че съм видяла Иън с Али онази нощ, също както излъгах за „Златната орхидея“. И по-скоро би оставила Иън да ни нарани, отколкото да повярваш, че той я е убил — и че наистина заслужава да се върне в затвора.

Мелиса сви рамене и дръпна още една струна. Неприятен звук се разнесе из стаята.

— Разбира се, че не искам никой да те нарани. Но… нали ти го казах вече. Ами ако се окаже, че е грешка? Ами ако Иън не го е направил?

— Направи го е — извика Спенсър, а в гърдите й пламтеше огън. Интересно, помисли си тя. Мелиса въобще не си призна дали според нея Спенсър лъже, или казва истината.

Мелиса махна с ръка презрително, сякаш въобще не искаше да започва този спор отново.

— Във всеки случай наистина смятам, че Уайлдън е прав за тези есемеси. Не ги е пратил Иън. Не е толкова глупав, че да тръгне да ви заплашва. Може да е разстроен, но не е идиот.

Раздразнена, Спенсър обърна гръб на сестра си и погледна навън към студения, празен двор. Точно в този миг колата на майка й паркираше в алеята пред къщата. След минута вратата между гаража и кухнята тракна и високите токчета на госпожа Хейстингс затракаха по кухненския под. Мелиса въздъхна и тръгна по коридора. Спенсър ги чу да разговарят, след това се разнесе шумоленето на торбите с продукти.

Сърцето й заби лудо. Искаше й се да хукне нагоре по стълбите, да се скрие в стаята си и да се опита да не мисли за Иън и за каквото и да било друго, но това беше първата й възможност да се изправи срещу майка си и да я попита за завещанието на баба си.

Спенсър опъна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по коридора към кухнята. Майка й се беше облегнала на масата и вадеше прясно опечен хляб от торбичката с лого „Фреш фийлдс“. Мелиса се появи от гаража, понесла каса с шампанско „Моет“.

— За какво е шампанското? — попита Спенсър и сбърчи нос.

— За фъндрейзинга5, разбира се. — Мелиса я погледна надменно.

Спенсър се намръщи.

— Какъв фъндрейзинг?

Мелиса наведе глава изненадана. Тя погледна към майка си, но госпожа Хейстингс продължи да вади органичните зеленчуци и пшеничните макарони, стиснала здраво устни.

— Този уикенд фъндрейзингът на „Роузууд дей“ ще се проведе у нас — обясни Мелиса.

Тънък писък се изплъзна от устата на Спенсър. Фъндрейзинг? Досега двете с майка й винаги планираха провеждането на разни събирания заедно. Спенсър подготвяше поканите, помагаше при планирането на менюто, приемаше обажданията от онези, които потвърждаваха присъствието си и дори организираше музикалната програма. Това беше едно от малкото неща, с които се справяше по-добре от Мелиса — малко бяха хората, които приемаха да се занимават с изготвянето на досие за всеки поканен, което да съдържа информация за това кой яде телешко и кой няма нищо против да седи на масата до противното семейство Пемброук.

Спенсър се обърна към майка си с разтуптяно сърце.

— Мамо?

Майка й се извърна настрани. Тя докосна диамантената си гривна така, сякаш беше решила, че Спенсър ще се опита да й я открадне.

— Имаш ли… нужда от помощ с фъндрейзинга? — Гласът на Спенсър се пречупи.

Госпожа Хейстингс хвана един голям буркан със сладко от боровинки.

— За всичко съм се погрижила, благодаря.

Стомахът на Спенсър се сви на кълбо. Тя се пое дълбоко дъх.

— Освен това исках да те попитам за завещанието на баба. Защо ме е пропуснала? Дали изобщо е законно да даваш пари само на някои внуци, а на други не?

Майка й остави буркана със сладкото на рафта и се изсмя смразяващо.

— Разбира се, че е законно, Спенсър. Баба ти може да прави каквото си поиска с парите си. — Тя наметна черната си кашмирена пелерина и се устреми покрай Спенсър към гаража.

— Но… — проплака Спенсър. Майка й дори не се обърна. Тя затръшна вратата зад себе си. Камбанките от шейната, които висяха закачени на бравата, силно иззвъняха и стреснаха двете дълбоко заспали кучета.

Тялото на Спенсър омекна. Значи това беше краят. Тя наистина беше обезнаследена. Може би родителите й бяха разказали на баба й за провала със „Златната орхидея“ преди няколко месеца. Може би дори бяха подтикнали баба й да промени завещанието си, умишлено изключвайки Спенсър, защото беше опозорила семейството. Спенсър затвори очи и ги стисна, като се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако просто си беше замълчала и беше приела наградата „Златна орхидея“. Дали щеше да участва в „Добро утро, Америка“ както останалите победители в конкурса и да приема поздравленията на всички? Дали можеше наистина да влезе в университет, който щеше да я приеме без изпити, въз основа единствено на едно есе, което не беше написала сама — и съдържанието на което дори не разбираше напълно? Ако просто си беше замълчала, дали щеше да продължи да се носи слухът, че Иън ще бъде оправдан поради липса на благонадеждни показания?

Тя се облегна на покрития с гранитни плочи кухненски плот и проплака тихо и жаловито. Мелиса остави една пълна с продукти торба на масата и се приближи до нея.

— Ужасно съжалявам, Спенс — каза тихо тя. Поколеба се за миг, след което протегна ръка и прегърна Спенсър през раменете. Спенсър беше твърде съсипана, за да се противи. — Те се държат ужасно с теб.

Спенсър се отпусна на един от кухненските столове край масата, взе една салфетка от салфетника и избърса насълзените си очи.

Мелиса седна до нея.

— Просто не мога да разбера. Колкото и да го премислям, не ми идва на ум причина, поради която баба да не те включи в завещанието.

— Тя ме мразеше — отвърна Спенсър с равен глас, а носът й започна да я смъди така, сякаш се кани да кихне — както ставаше всеки път, преди да избухне в плач. — Аз откраднах есето ти. След това си признах, че съм го направила. Аз съм истински позор за семейството.

— Според мен случилото се няма нищо общо с това. — Мелиса се наведе към нея. Спенсър усети миризмата на лосион против слънчево изгаряне — кожата на Мелиса беше толкова изнежена, че тя си слагаше лосион дори тогава, когато знаеше, че ще прекара целия ден у дома. — В него има нещо много подозрително.

Спенсър махна салфетката от очите си.

— Подозрително… как?

Мелиса придърпа стола си по-близо до нея.

— Нана остави пари на всеки един от законните си внуци. — Тя чукна три пъти по масата, за да наблегне върху последните три думи, след което изпитателно се взря в Спенсър, сякаш очакваше от нея да разбере нещо от тях. След това Мелиса погледна през прозореца към майка им, която продължаваше да разтоварва продукти от колата. — Мисля, че в това семейство има твърде много тайни — прошепна тя. — Неща, които двете с теб не би трябвало да знаем. Всичко, което изглежда идеално отвън, всъщност е… — Тя остави думите да висят във въздуха.

Спенсър присви очи. Въпреки че нямаше представа за какво говори Мелиса, в гърдите й започна да се заражда едно неприятно, болезнено усещане.

— Защо не зарежеш тези заобикалки и да ми кажеш направо какво имаш предвид?

Мелиса се облегна назад.

— Законните й внуци — повтори тя. — Спенс… може би ти си осиновена?