Мис Порочна

26. Спенсър си намира кандидат

Звънецът на вратата на семейство Хейстингс иззвъня за енти път и Спенсър надничаше иззад ъгъла, докато родителите й посрещаха семейство Пемброук, един от най-старите родове в областта. Господин и госпожа Пемброук бяха прочути с това, че винаги водеха домашните си любимци със себе си и, изглежда, тази вечер бяха довели две: непрекъснато лаещият мини шпиц Мимзи и дългият шал около врата на Хестър Пемброук, към който беше прикрепена лисича глава. След като двамата препуснаха към бара, майката на Спенсър прошепна нещо на Мелиса и тръгна нанякъде. Мелиса зърна надничащата Спенсър. Покара ръце по тъмночервената си сатенена рокля; след това наведе очи и се обърна. Спенсър не бе имала възможността да попита сестра си какво мисли за изчезването на Иън — Мелиса цял ден се губеше някъде.

Спенсър не беше сигурна защо изобщо провеждат събирането, въпреки че очевидно всички си прекарваха фантастично. Изглежда Роузууд лекуваше раните си с тежък алкохолизъм. Уайлдън вече беше ескортирал родителите на Мейсън Байърс до тяхното бентли, защото Бинки Байърс беше погълнал твърде много коктейли „Метрополитен“. Спенсър беше минала покрай Оливия Циглър, майката на Наоми, която повръщаше в тоалетната, вкопчила ръце в умивалника. Защо ли не можеше водката да вцепени и Спенсър — въпреки многото „Лемън дропс“, които беше изпила, главата й беше свежа и погледът ясен. Сякаш някаква кармична сила я наказваше, оставяше я да изстрада всичко трезва.

Тя беше направила ужасната грешка да не разкрива посещението на Иън. Но откъде да знае, че той планира бягство? Сети се за съня, който я беше накарал да се събуди предишния ден — почти е късно. Е, вече наистина е късно.

Беше обещала на приятелките си, че ще разкаже на ченгетата за посещението на Иън, но щом Уайлдън се появи пред вратата им, готов да охранява партито, Спенсър просто… изгуби ума и дума. Нямаше да издържи поредната лекция за това как е прецакала всичко — отново. Пък и дори да кажеше на Уайлдън, как това щеше да помогне? Иън не беше подсказал по никакъв начин къде смята да отиде. Единственото интересно нещо, което беше споменал, е че е на път да разкрие тайна, която направо ще я побърка.

— Спенсър, скъпа — чу се глас отдясно. Беше госпожа Кан, която изглеждаше ужасно със смарагдовозелената си, украсена с пайети, рокля. Спенсър я беше чула да казва на светските фотографи, че това е оригинална „Баленсиага“. Всичко по госпожа Кан блестеше, от ушите и шията, до китките и пръстите на ръцете й. Беше публична тайна, че предишната година, когато бащата на Ноъл беше отишъл в Лос Анджелис, за да финансира поредното игрище за голф, той беше изкупил половината „Хари Уинстън“ за съпругата си. Сметката беше публикувана в местния клюкарски блог.

— Знаеш ли дали има още от тия превъзходни мини петифури? — попита госпожа Кан. — Какво пък, по дяволите! — Тя потупа по плоския си корем и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Един убиец е на свобода, дай да се натъпчем“.

— Ами… — Спенсър забеляза родителите си в дъното на стаята, близо до струнния квартет. — Ей сега се връщам.

Тя започна да се промъква между гостите, докато не се доближи до тях. Баща й носеше тъмен костюм „Армани“, но майка й беше облякла някакво късо черно нещо с прилеп ръкави и набрана талия. Може би това беше модерно в Милано, но според Спенсър приличаше на дреха, която би носила жената на граф Дракула, докато чисти къщата.

Тя потупа майка си по рамото. Госпожа Хейстингс се обърна с широка заучена усмивка на лицето, но щом видя Спенсър, присви очи.

— Ъ-ъ-ъ, петифурите свършват — чинно рапортува тя. — Да проверя ли в кухнята? Забелязах, че шампанското също е на привършване.

Госпожа Хейстингс избърса челото си с ръка, очевидно изнервена.

— Аз ще го направя.

— Няма проблем. Мога просто… — предложи Спенсър.

— Аз ще го направя — ледено процеди през зъби майка й, пръскайки слюнка, докато говореше. Намръщи се, а бръчките около устата й станаха още по-забележими. — Защо просто не отидеш при останалите в библиотеката?

Спенсър отстъпи назад и токчето й се подхлъзна на излъскания паркет.

— Знам, че се радваш, че останах без наследство — изтърси на висок глас тя, без да осъзнава какво говори. — Но няма нужда да парадираш с това.

Майка й се спря и я зяпна шокирана. Наблизо някой ахна от изненада. Госпожица Хейстингс изгледа госпожа Хейстингс, която беше пребледняла като черупка на яйце.

— Спенсър… — каза рязко баща й.

— Забрави — изръмжа Спенсър, обърна се рязко и тръгна по коридора към всекидневната. Очите й пареха от сълзи на разочарование. Би трябвало да се чувства прекрасно, след като им каза каквото заслужаваха, но всъщност Спенсър се чувстваше както всеки път, когато родителите й я пренебрегваха — като коледна елха след новогодишния празник, захвърлена на пътя в очакване да бъде прибрана от камиона за отпадъци. Някога Спенсър умоляваше родителите си да спасят всички изоставени коледни елхички и да ги засадят в задния им двор, но те винаги й казваха да спре да говори глупости.

— Спенсър? — От сенките се появи Андрю Кембъл с чаша вино в ръка. Тръпки пробягаха по гърба й. Цял ден се беше колебала дали да му изпрати есемес, за да разбере ще идва ли. Не че се опитваше тайничко да го притисне.

Той забеляза червеното й лице и смръщи вежди.

— Какво има?

Брадичката на Спенсър затрепери и тя погледна към голямата зала.

— Цялото ми семейство ме мрази — изтърси тя.

— Стига де. — Андрю я хвана за ръката. Поведе я към всекидневната, светна малката лампа на масата и махна към дивана. — Седни. Дишай.

Спенсър се тръшна върху дивана. Андрю седна до нея. Тя не беше идвала в тази стая от вторник следобед, когато заедно с приятелките си бяха гледали изслушването на Иън за пускането му под гаранция. Вдясно от телевизора, до официалната абитуриентска снимка на Мелиса, бяха подредени ученическите снимки на Спенсър и Мелиса още от първите им години в „Роузууд дей“. Спенсър погледна към снимката си от тази година. Беше направена точно преди да започне училище, преди началото на цялата тази каша с Али и А. Косата й беше сресана идеално назад, а синьото й сако беше перфектно изгладено. Самодоволният израз на лицето й говореше: „Аз съм Спенсър Хейстингс и съм най-добрата“.

Ха, помисли си горчиво тя. Колко бързо се променят нещата.

До училищните им снимки стоеше голямата статуя на Айфеловата кула. На нея все още беше облегната старата снимка на Али от деня, когато бе обявено началото на „Капсулата на времето“. Спенсър я погледна и присви очи. Али държеше обявата в ръка и устата й беше отворена толкова широко, че Спенсър можеше да види малките й квадратни бели кътници. Кога е правена тази снимка? Дали Али току-що беше обявила, че Джейсън ще й каже къде се намира късчето от знамето? Дали мисълта да го открадне от нея вече се беше загнездила в главата на Спенсър? Дали Иън вече се беше приближил до Али и й беше казал, че ще я убие? Големите сини очи на Али като че ли се взираха право в Спенсър и тя почти можеше да чуе ясния й чуруликащ глас. Ревла, щеше да я подразни Али, ако все още беше жива. Вашите те мразят!

Спенсър потрепери и се извърна. Усещането Али да е тук и да я гледа беше доста зловещо.

— Какво има? — попита Андрю и прехапа загрижено долната си устна. — Какво направиха вашите?

Спенсър нервно започна да мачка подгъва на роклята си.

— Дори не ме поглеждат — отвърна вцепенено тя. — Сякаш съм мъртва за тях.

— Убеден съм, че това не е така — отвърна Андрю. Той отпи глътка от виното си и остави чашата на масата. — Как може родителите ти да те мразят? Сигурен съм, че се гордеят с теб.

Спенсър бързо пъхна една подложка под чашата, без да се интересува дали изглежда като невротичка.

— Изобщо не е така. Аз съм срам за тях, украса, която вече дори не е модерна. Като някоя от старите маслени картини в мазето. Това съм аз.

Андрю вирна глава.

— Да не би да говориш за… „Златната орхидея“? Може вашите да са разстроени, но със сигурност не те мразят!

Спенсър потисна едно ридание и усети как нещо твърдо и тежко засяда в гърдите й.

— Те знаеха, че съм преписала есето за „Златната орхидея“ — избъбри тя, неспособна да го задържа повече. — Но ми казаха да не признавам. За тях щеше да е много по-лесно да излъжа и да нося вината до края на живота си, отколкото да ги направя да изглеждат като идиоти.

Коженият диван изскърца, когато Андрю ужасен се отпусна назад. Погледът му остана вперен в Спенсър няколко дълги минути.

— Шегуваш се.

Спенсър поклати глава. Почувства се така, сякаш ги е предала. Родителите й не й бяха забранили да казва на някого за това, че са знаели за измамата, но сигурно си мислеха, че ще си мълчи за това.

— И всъщност ти сама реши да си признаеш, че си преписала есето, въпреки тяхната забрана? — попита Андрю. Спенсър кимна. — Боже. — Той прокара ръка през косата си. — Правилно си постъпила, Спенсър. Надявам се, че го разбираш.

Спенсър се разплака — сякаш невидима ръка беше развъртяла кранчето в главата й.

— Бях толкова уплашена — избъбри тя. — Въобще не разбирах икономиката. Мислех си, че няма никакво значение дали ще открадна някакво си есе от Мелиса. Мислех си, че никой няма да разбере. Просто исках да получа шестица. — Гласът й секна и тя зарови лице в ръцете си.

— Няма нищо. — Андрю колебливо я потупа по гърба. — Успокой се.

Но Спенсър продължаваше да плаче. Тя се наведе напред, сълзите се стичаха по носа й, очите й подпухнаха, гърлото й се стегна, а тежестта в гърдите не я напускаше. Всичко й изглеждаше толкова безрадостно. Академичният й живот беше съсипан. Заради нея убиецът на Али се беше измъкнал. Семейството й я беше обезнаследило. Иън беше прав — тя наистина живееше жалък живот.

— Ш-ш-шт — прошепна Андрю, потривайки леко гърба й. — Нищо лошо не си направила. Всичко е наред.

Внезапно от малката сребриста чантичка на Спенсър, която лежеше върху масата, се разнесе звук. Спенсър вдигна глава. Беше телефонът й.

Тя примигна с насълзените си клепачи. Иън?

Погледна към прозореца. В задния им двор се виждаше само една жълтеникава лампа, която осветяваше голямата веранда. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Тя се напрегна в опит да чуе дали някой не се промъква в храстите под прозореца й, но нямаше нищо.

Телефонът иззвъня още веднъж. Андрю махна ръката си от гърба й.

— Няма ли да погледнеш кой звъни?

Спенсър облиза устни замислено. После бавно протегна ръка към чантата си. Тя трепереше толкова силно, че й беше трудно да отвори малката метална закопчалка.

Нямаше нов есемес, а имейл. Пред очите й изплува адресът на подателя. Обичам те. И заглавието на писмото: Имате подходящ кандидат.

— О, Боже! — Спенсър тикна телефона си под носа на Андрю. В хаоса на изминалата седмица почти беше забравила за уеб сайта. — Виж!

Андрю рязко си пое дъх. Спенсър отвори писмото и двамата се втренчиха в екрана. „С удоволствие ви съобщаваме, че в нашата база данни има човек, който отговаря на вашите условия — пишеше там. — В момента се свързваме с нея и тя ще ви се обади след няколко дни. Благодарим ви, от екипа на Обичам те“.

Спенсър прегледа бързо остатъка от съобщението, но вътре нямаше кой знае колко допълнителна информация. От сайта не разкриваха името на жената, нито с какво се занимаваше или къде живееше.

Спенсър пусна своя сайдкик в скута си, главата й пулсираше.

— Това… наистина ли се случва?

Андрю хвана ръцете й.

— Може би.

Устата на Спенсър постепенно се разшири в усмивка, а сълзите й продължаваха да се стичат по лицето й.

— О, Господи! — извика тя. — О, Господи! — Тя протегна ръце, прегърна Андрю и го притисна към себе си. — Благодаря ти!

— За какво? — Той изглеждаше объркан.

— Не знам! — отвърна замаяно Спенсър. — За всичко!

После го пусна и двамата се усмихнаха един на друг. Тогава, внимателно и нежно, Андрю протегна ръка и я хвана за китката. Спенсър замръзна. Шумът от партито сякаш се изгуби, всичко в стаята изглеждаше уютно и интимно. Изминаха няколко дълги, бавни секунди, отчитани единствено от примигващите точки на цифровия часовник на дивиди плейъра.

Андрю бавно се наведе напред и допря устните си до нейните. Имаше вкус на ментов освежител за уста, а устните му бяха меки. Изведнъж всичко й се стори… естествено. Той я целуна продължително, привличайки я към себе си. Къде, за Бога, Андрю Кембъл се беше научил да се целува така?

Цялата работа продължи най-много няколко секунди. Когато Андрю се отдръпна от нея, Спенсър беше твърде шокирана, за да каже каквото й да било. Зачуди се дали вкусът й е бил на солени сълзи. А и лицето й сигурно изглеждаше ужасно, цялото подпухнало и червено от плача.

— Съжалявам — каза бързо Андрю и лицето му пребледня. — Не трябваше да го правя. Но ти изглеждаш толкова хубава тази вечер, а и толкова се зарадвах заради теб и…

Спенсър примигна няколко пъти, с надеждата омаята да освободи мислите й.

— Не се извинявай — каза най-накрая тя. — Но… Но не съм убедена, че съм го заслужила. — Тя подсмръкна. — Държах се толкова лошо с теб. На бала, например. Както и във всеки час, който карахме заедно. Бях абсолютна кучка. — Тя поклати глава и по бузата й се търкулна сълза. — Би трябвало да ме мразиш.

Андрю хвана кутрето й със своето.

— Наистина ти се ядосах заради бала, но това е само защото те харесвах. А относно останалото… ние просто се състезавахме. — Той мушна с пръст голото коляно на Спенсър. — Харесва ми, че си толкова амбициозна… упорита… и умна. Не бих искал нищо от това да се промени.

Спенсър започна да се смее, но скоро смехът й отново премина в хълцане. Защо плачеше, когато някой се държеше толкова мило с нея? Тя отново погледна към телефона си и затвори екрана му.

— Значи ще продължаваш да ме харесваш дори и да не съм истинска Хейстингс?

Андрю изсумтя.

— Не ми пука каква е фамилията ти. Освен това дори Коко Шанел е дошла от никъде. Била е сираче. А виж какво е постигнала.

Устата на Спенсър се изкриви в усмивка.

— Лъжец. — Откъде пристрастеният към четенето на книги Андрю ще знае нещо за дизайнерите на висша мода?

— Вярно е! — разпалено кимна Андрю. — Провери!

Спенсър изпиваше с поглед слабото, ъгловато лице на Андрю, порасналата му коса с цвят на зряла пшеница, която се къдреше покрай ушите му. През цялото време той е бил пред очите й, седял е до нея в час, бързал е да реши задачата на черната дъска преди нея, състезавал се е срещу нея за поста президент на класа и лидер на клуб „Модел на обединените нации“ — и тя никога не е забелязала колко е сладък. Спенсър отново се разтопи в ръцете му, мечтаейки да остане така цяла нощ.

Когато намести глава върху рамото на Андрю, погледът й отново попадна върху снимката на Али, облегната на Айфеловата кула. Изведнъж фотографията й се стори съвсем различна. Въпреки че устата на Али беше широко отворена за смях, в очите й се криеше обезпокоен, тревожен поглед. Сякаш се опитваше да изкрещи нещо на фотографа, да му изпрати някакво послание. Помогни ми, казваше блясъкът в очите й. Моля те.

Спенсър отново се сети за своя сън. Тя стоеше до Али точно край тази същата велосипедна рампа. По-младата Али се обърна към нея със същото ранимо изражение на лицето. И двете Али искаха Спенсър да намери нещо. Може би нещо, което беше съвсем близо.

„Не трябваше да го изхвърляш, Спенсър — извикаха двете в един глас. — Всичко, от което се нуждаеше, беше вътре. Всички отговори. От теб зависи, Спенсър. Ще трябва да го поправиш“.

Но какво беше изхвърляла напоследък? Как би могла да го оправи?

Внезапно Спенсър се изтръгна от ръцете на Андрю.

— Торбичката за отпадъци!

— Какво? — Андрю изглеждаше объркан.

Спенсър погледна към задния прозорец. Миналата събота психоложката ги беше накарала да заровят всичките боклуци на Али — всъщност да ги изхвърлят. Това ли имаха предвид двете Али от съня? Възможно ли е там да беше останало нещо, което да е ключът към разгадаването на всичко?

— О, Господи! — прошепна Спенсър и се надигна, олюлявайки се.

— Какво? — попита отново Андрю и също се изправи. — Какво има?

Спенсър го погледна, след това отново обърна глава към прозореца и впери поглед в хамбара, край който бяха заровили торбата с вещите на Али. Вероятността беше малка, но тя трябваше все пак да се увери.

— Кажи на полицай Уайлдън да ме потърси, ако не се върна до десет минути — рече бързо тя и изтича навън, оставяйки след себе си един много объркан Андрю.