Мис Порочна

7. Голямото щастливо семейство Хейстингс

Рано сутринта във вторник Спенсър се изкачваше след сестра си нагоре по стълбите в сградата на съда в Роузууд, а вятърът я блъскаше в гърба. Семейството и роднините й имаха среща с Ърнест Калоуей, семейния адвокат на рода Хейстингс, за да присъстват на отварянето на завещанието на бабата.

Мелиса отвори вратата и я задържа, за да може Спенсър да влезе. Коридорът беше проветрив и тъмен, осветен само от няколко жълти лампи — беше твърде рано и останалите, които работеха тук, още не бяха пристигнали. Спенсър потрепери от страх — за последно беше идвала тук при произнасянето на обвинението срещу Иън. А следващото й идване щеше да бъде в края на седмицата, за да даде показания на делото му.

Докато се изкачваха по стълбите, стъпките им отекваха върху твърдия мраморен под. Конферентната зала, която господин Калоуей беше определил за отварянето на завещанието, все още беше заключена; Спенсър и Мелиса бяха пристигнали първи. Спенсър се облегна на покритата с ориенталски гоблени стена в коридора и впери поглед в картината с маслени бои на Уилям Роузууд, който беше основал града през седемнайсети век заедно с група други квакери. Той имаше вида на човек, мъчен от запек. Повече от сто години град Роузууд беше обитаван само от три фермерски фамилии и имаше повече крави, отколкото хора. Молът „Кинг Джеймс“ беше построен върху някогашното огромно пасбище.

Мелиса се облегна на стената до нея и отново попи очи с розова салфетка. Откакто баба им беше починала, тя периодично избухваше в плач. Сестрите слушаха вятъра, който се блъскаше в прозорците и караше цялата сграда да скърца. Мелиса отпи от чашата с капучино, която си беше взела от „Старбъкс“, преди да дойдат тук. Тя усети погледа на Спенсър.

— Искаш ли?

Спенсър кимна. Напоследък Мелиса се държеше изключително мило, странна промяна в обичайната поредица от сблъсъци и борби за надмощие, в които обикновено печелеше тя. Най-вероятно защото родителите им бяха ядосани и на нея. Години наред тя беше лъгала полицията, че двамата с Иън, който тогава й беше гадже, са били непрекъснато заедно в нощта, когато Али изчезна. Всъщност Мелиса се беше събудила по някое време и беше установила, че Иън е изчезнал. Страхуваше се да си признае, защото двамата с Иън се бяха отрязали, а малката госпожица Идеална абитуриентка не може да прави такива неща като да се напива и да спи с приятеля си. И все пак тази сутрин Мелиса беше особено доброжелателна и в главата на Спенсър забиха малки предупредителни камбанки.

Мелиса отпи глътка кафе и изпитателно погледна Спенсър.

— Чувала ли си някои от новите слухове? Че няма достатъчно доказателства Иън да бъде осъден.

Спенсър се напрегна.

— Тази сутрин го чух по новините. — Но също така беше чула и опровержението на областния прокурор Джаксън Хюз, че има достатъчно доказателства и че заради всички жители на Роузууд това ужасно престъпление най-после трябва да бъде забравено. Спенсър и старите й приятелки се срещнаха безброй пъти с господин Хюз, за да обсъдят процеса. Спенсър беше имала няколко отделни сесии с Джаксън, защото, по думите му, нейните показания — за спомена й, че е видяла за частица от секундата Али и Иън заедно, преди Али да изчезне — са най-важното от всички доказателства. Той преговори всички въпроси, които щяха да й бъдат зададени, нейните отговори и начина, по който трябва или не трябва да реагира. Според Спенсър това не се различаваше особено от ролята в пиеса, с единствената разлика, че вместо ръкоплясканията накрая, тук някой ще отиде в затвора до края на живота си.

Мелиса леко изсумтя и Спенсър я погледна. Сестра й беше навела поглед и стискаше разтревожено устни.

— Какво? — попита подозрително Спенсър. Тревожните камбани в главата й биеха все по-силно.

— Нали знаеш защо казват, че доказателствата не са достатъчни? — попита тихо Мелиса.

Спенсър поклати глава.

— Заради историята със „Златната орхидея“. — Мелиса я погледна с крайчеца на окото си. — Ти излъга за есето. Затова не са сигурни, дали може… да ти се вярва.

Гърлото на Спенсър се сви.

— Но това е нещо съвсем различно!

Мелиса сви устни и упорито впери поглед в прозореца.

— Ти ми вярваш, нали? — напрегнато попита Спенсър. Дълго време тя не си спомняше нищо за нощта, в която Али изчезна. След това една по една в съзнанието й започнаха да се появят подробностите. Последният й потиснат спомен беше за две сенчести фигури в гората — едната беше Али, а другата определено беше Иън. — Знам какво видях — продължи Спенсър. — Иън беше там.

— Нали просто разговаряме — промърмори Мелиса. След това погледна към Спенсър, прехапала устната си. — Има още нещо. — Тя преглътна тежко. — Иън… ми се обади снощи.

— От затвора? — Спенсър изпита същото усещане, както когато Мелиса я беше блъснала от големия дъб в задния им двор — първо шок, а след това, когато падна на земята, пронизваща болка. — К-какво ти каза?

В коридора беше толкова тихо, че Спенсър можеше да чуе как сестра й преглъща тежко.

— Ами, първо, майка му е много болна.

— Болна… от какво?

— Рак, но не знам точно какъв. Той е отчаян. Беше толкова близък с нея и се притеснява, че обвинението и предстоящият процес са го отключили.

Спенсър апатично откъсна един конец от кашмиреното си палто. Иън сам беше виновен за процеса.

Мелиса се прокашля и се огледа със зачервените си очи.

— Той не разбира защо сме му причинили това, Спенс. Умолява ни да не свидетелстваме срещу него в съда — продължава да твърди, че това е едно голямо недоразумение. Той не я е убил. Звучеше толкова… отчаяно.

Спенсър зяпна от изненада.

— Да не би да казваш, че няма да свидетелстваш срещу него?

На врата на Мелиса запулсира една вена. Тя се заигра с ключодържателя си.

— Просто не мога да го проумея, това е. Ако наистина Иън го е направил, то това е станало по времето, по което бяхме гаджета. Как така нищо не съм усетила?

Спенсър кимна, почувствала внезапно изтощение. Независимо от всичко тя разбираше гледната точка на Мелиса. Двамата с Иън бяха двойка за пример в училище и Спенсър помнеше колко разстроена беше Мелиса, когато Иън скъса с нея по средата на първи курс в университета. Когато той се върна в Роузууд през есента, за да тренира отбора по хокей на Спенсър, двамата с Мелиса бързо се събраха отново. На пръв поглед Иън изглеждаше като идеалното гадже: грижовен, сладък, откровен и непосредствен. Той беше от онзи тип момчета, които помагаха на възрастните жени да прекосят улицата. Все едно Спенсър и Андрю Кембъл да ходят и той да бъде арестуван за това, че е продавал наркотици от своя „мини купър“.

Отвън избръмча един снегорин и Спенсър рязко вдигна глава. Не че двамата с Андрю някога ще бъдат гаджета! Това беше просто пример. Защото тя не харесваше Андрю. Той беше просто поредният пример за златно роузуудско момче, това е.

Мелиса понечи да каже още нещо, но входните врати се отвориха и господин и госпожа Хейстингс връхлетяха във вестибюла. Чичото на Спенсър, Даниел, леля й Женевиев и братовчедите й Джонатан и Смит ги следваха. Даниел, Женевиев, Джонатан и Смит изглеждаха толкова изтощени, сякаш бяха прекосили половината страна, за да се доберат дотук, а всъщност живееха в Хейвърфорд, само на петнайсет минути път от Роузууд.

Господин Калоуей мина последен през вратата. Той се изкачи по стълбите, отключи конферентната зала и покани всички вътре. Госпожа Хейстингс мина покрай Спенсър, сваляйки със зъби кадифените си ръкавици „Ерме“ и оставяйки след себе си аромат на „Шанел №5“.

Спенсър се настани на един от големите кожени столове, подредени край огромната маса от черешово дърво. Мелиса седна на съседния стол. Баща им се разположи от другата страна на масата, а господин Калоуей седна до него. Докато Женевиев събличаше самуреното си палто, Смит и Джонатан изключиха своите блекбърита и поправиха вратовръзките си „Бруук брадърс“. Двете момчета се държаха предвзето откакто Спенсър се помнеше. Още навремето, когато двете семейства празнуваха Коледа заедно, Смит и Джонатан винаги внимателно разрязваха по ръбовете опаковъчната хартия на подаръците от родителите им, за да не я измачкат.

— Ще започваме, нали? — Господин Калоуей побутна нагоре очилата си и измъкна дебел сноп листи от папката си. Лампата на тавана осветяваше плешивото му теме, докато четеше въвеждащия преамбюл от завещанието на бабата, в което тя заявяваше, че е здрава и с пълно съзнание, когато го е съставяла. Баба й обявяваше, че ще раздели имението във Флорида, къщата в Кейп Мей и апартамента във Филаделфия, както и всичките си останали имоти, между децата си: бащата на Спенсър, чичо Даниел и леля Пинелъпи. Когато господин Калоуей произнесе името на Пинелъпи, всички го погледнаха изненадани. Те се огледаха така, сякаш Пинелъпи е там, а никой не я е забелязал. Но нея я нямаше, естествено.

Спенсър не беше сигурна кога за последно беше виждала леля си. Семейството й винаги се оплакваше от нея. Тя беше най-малката и така и не се беше омъжила. Беше прескачала от работа на работа, беше се пробвала в областта на модния дизайн, след това започна журналистическа кариера, дори направи онлайн сайт за гледане на таро, който поддържаше от къщата си край плажа на остров Бали. След това се изгуби, пътувайки по света, прахосвайки парите от попечителския си фонд, и не се беше обаждала от години. Очевидно всички бяха ужасени от факта, че Пинелъпи въобще е спомената в завещанието. Спенсър изведнъж се почувства много близка с леля си — може би всяко поколение на рода Хейстингс се нуждаеше от своята черна овца.

— Колкото до другите авоари на госпожа Хейстингс — продължи господин Калоуей, отгръщайки следващата страница, — тя завещава по два милиона долара на всеки един от законните си внуци, както следва.

Смит и Джонатан се наведоха, напред. Спенсър зяпна от изненада. Два милиона долара?

Господин Калоуей примижа при следващите думи.

— Два милиона долара на внука й Смитсън, два милиона долара на внука й Джонатан и два милиона долара на внучката й Мелиса. — Той направи пауза, поглеждайки за миг Спенсър. На лицето му се изписа странно изражение. — И… това е. Просто всички трябва да се подпишат тук.

— Ами… — започна Спенсър. Думата прозвуча неясно и всички се обърнаха към нея. — С-съжалявам — заекна тя, несъзнателно докосвайки косата си. — Мисля, че забравихте една внучка.

Господин Калоуей отвори уста и отново я затвори, също като някоя от златните рибки, които плуваха в басейнчето в задния двор на семейство Хейстингс. Госпожа Хейстингс се изправи рязко, повтаряйки рибешкото упражнение. Женевиев се прокашля, втренчила поглед в пръстена си с трикаратов изумруд. Чичо Даниел дишаше тежко през огромните си ноздри. Братовчедите на Спенсър и Мелиса се събраха около завещанието.

— Ето тук — каза тихо господин Калоуей и посочи страницата.

— Ъ-ъ-ъ, господин Калоуей? — отново се обади Спенсър. Тя местеше поглед от адвоката към родителите си и обратно. Накрая се засмя нервно. — Аз съм спомената в завещанието, нали?

С широко отворени очи Мелиса грабна завещанието от Смит и го подаде на Спенсър. Тя погледна в документа и сърцето й заблъска в гърдите като чук.

Да. Баба беше оставила по два милиона долара на Смитсън Пиерпонт Хейстингс, Джонатан Бернард Хейстингс и Мелиса Джоузефин Хейстингс. Името на Спенсър не се виждаше никъде.

— Какво става тук? — прошепна Спенсър.

Баща й рязко се изправи.

— Спенсър, по-добре ни изчакай в колата си.

— Какво? — изписука Спенсър, ужасена.

Баща й я хвана за ръката и я поведе извън стаята.

— Моля те — каза тихо той. — Изчакай ни там.

Спенсър не знаеше какво друго да прави, освен да се подчини. Баща й побърза да затръшне вратата и трясъкът отекна в тихия мраморен коридор. Известно време Спенсър се вслушваше в собственото си дишане, а след това, потискайки едно ридание, тя се врътна, хукна към колата си, запали я и я изкара от паркинга. Майната му на чакането. Искаше да избяга колкото се може по-надалеч от тази съдебна зала — от всичко, което се беше случило току-що.