Мис Порочна

4. Последна в класа

В понеделник сутринта Спенсър Хейстингс се беше навела над чина си в кабинета по английска литература и дописваше още няколко изречения към есето си, озаглавено „Място под слънцето“. Тя искаше да добави един-два цитата от Хемингуей, с надеждата да спечели още няколко точки от учителката си, госпожа Станфърд. Напоследък се нуждаеше от всичко, което можеше да й помогне в училище.

Високоговорителят над вратата пропука.

— Госпожо Станфърд? — разнесе се гласът на госпожа Уагнър, секретарката на училището. — Бихте ли изпратили Спенсър Хейстингс в кабинета ми?

Всичките тринайсет ученици в стаята вдигнаха глави от тетрадките си и се втренчиха в Спенсър така, сякаш тя беше дошла на училище само по синия си дантелен сутиен „Еберже“ и бикините, които беше купила в следколедната разпродажба в „Сакс“. Госпожа Станфърд, която изглеждаше досущ като Марта Стюърт, но със сигурност едва ли беше избродирала дори една престилка през живота си, остави на бюрото омачканата си книга „Одисей“.

— Добре, върви. — Тя стрелна Спенсър с характерния си поглед „какво си направила този път“. Спенсър си зададе същия въпрос.

Тя се изправи, въздъхна дълбоко няколко пъти и остави есето си на бюрото пред госпожа Станфърд. Не можеше да вини учителката си, че се отнася към нея по този начин. Спенсър беше първата ученичка на „Роузууд дей“, номинирана някога за наградата „Златна орхидея“ за есе. Това беше огромно постижение, достатъчно да я постави на първата страница на „Филаделфия сентинъл“. В последния кръг, когато съдиите извикаха Спенсър, за да й кажат, че е спечелила, тя най-накрая изплю истината — че е откраднала есето по икономика от сестра си Мелиса. Сега всичките й учители се чудеха дали не е мамила и в техните часове. Тя вече не беше включена в конкурса за отличен ученик и училището я беше накарало да се откаже от поста си на вицепрезидент на ученическия съвет, да се оттегли от ролята си в училищната пиеса и да напусне позицията на главен редактор на годишника. Дори заплашиха да я изключат, но родителите на Спенсър успяха да сключат някаква сделка, която най-вероятно включваше и щедро дарение на училището.

Спенсър разбираше защо „Роузууд дей“ не можеше да отмине всичко с едно махване на ръката. Но след всичките тестове, които беше вземала с отличен, всички комитети, които беше организирала и клубове, които беше създала, не можеха ли да го дават малко по-спокойно? Не си ли даваха сметка, че тялото на Али беше открито само на няколко метра от собствения й заден двор, или че беше получавала ужасяващи съобщения от полудялата Мона Вандерваал, която се опитваше да се представи за някогашната й мъртва най-добра приятелка? Или че Мона едва не беше изблъскала Спенсър в урвата на „Плаващия човек“, защото Спенсър отказа да се преструва на А. заедно с нея, или че Спенсър бе основната причина убиецът на Али сега да е в затвора? Не. Единственото, което ги интересуваше беше, че Спенсър е накарала „Роузууд дей“ да изглежда глупаво.

Тя затвори вратата на стаята и тръгна към кабинета на секретарката. Коридорът както винаги ухаеше на подова вакса с мирис на бор, смесена с аромати на парфюми и одеколони. От тавана висяха стотици блестящи хартиени снежинки. Всеки декември малките класове в „Роузууд дей“ организираха училищно състезание по правене на снежинки и печелившите проекти биваха изложени в основното училище и в гимназията през цялата зима. Спенсър се чувстваше толкова смазана, когато класът й изгуби — съдиите обявиха победителя точно преди зимната ваканция, така че това й съсипа Коледата. Но пък Спенсър се сриваше пред всяка загуба. Все още не можеше да разбере как така Андрю Кембъл беше избран за президент на класа вместо нея, как Али беше заела полагащото се на Спенсър място в младежкия отбор по хокей на трева в седми клас и как не бе избрана да декорира късче от знамето на Капсулата на времето в шести клас. И въпреки че училището продължи да провежда състезанието и през следващите години, то никога не беше означавало за нея толкова много, колкото през първата година, когато участва. Но пък накрая и Али не беше избрана да декорира парче от знамето и това донякъде смекчи удара.

— Спенсър? — Някой се появи иззад ъгъла. Като говорим за дявола, помисли си мрачно Спенсър. Беше Андрю Кембъл, самият господин президент на класа.

Андрю се приближи до нея, прибирайки дългата си коса зад ушите си.

— Какво търсиш в коридора?

Типичният любопитен Андрю. Без съмнение умираше от щастие, че Спенсър вече не участва в съревнованието за отличен ученик — вуду куклата с нейна физиономия, която Спенсър беше убедена, че той крие под леглото си, най-после беше свършила работа. Най-вероятно го приемаше и като заслужено наказание, тъй като Спенсър го беше поканила на благотворителния бал през есента, но щом стигнаха там, го беше зарязала.

— Викат ме в кабинета на директора — студено отвърна Спенсър с надеждата, че това ще се окаже добра новина. Тя ускори крачка и токчетата на ботушите й затракаха по излъскания дървен под.

— И аз отивам там — изчурулика Андрю, вървейки до нея. — Господин Розен иска да разговаря с мен относно пътуването ми до Гърция през ваканцията. — Господин Розен беше съветникът към клуб „Модел на обединените нации“. — Изпратиха ме от филаделфийския „Клуб на младите лидери“. Всъщност мислех, че и ти ще идваш.

Спенсър изпита желание да зашлеви Андрю по румената буза. След пълния провал със „Златната орхидея“ „Клубът на младите лидери“ веднага я изключи от редиците си. Беше повече от сигурна, че Андрю го знае.

— Имах конфликт на интереси — отвърна ледено тя. Което всъщност си беше чистата истина: тя трябваше да си стои вкъщи, докато родителите й отидоха в зимната си вила в Бийвър крийк, Колорадо. Дори не си направиха труда да я поканят.

— О, така ли. — Андрю я изгледа с любопитство. — Има ли нещо, което… не е наред?

Спенсър се спря изведнъж, удивена. Разпери ръце и каза:

— Разбира се, че нещо не е наред. Нищо не е наред. Сега доволен ли си?

Андрю отстъпи назад и започна да мига бързо-бързо. На лицето му се изписа разбиране.

— Ох. Онова със… „Златната орхидея“. Бях го забравил. — Той здраво стисна очи. — Какъв съм идиот!

— Няма значение. — Спенсър стисна здраво зъби. Нима Андрю наистина беше забравил случилото се? Това беше по-лошо и от вероятността да е злорадствал тайно през цялата ваканция. Тя се загледа в една спретнато изрязана снежинка, която висеше над шадраванчето. Между тях двамата винаги беше съществувало съперничество за това кой е по-добър във всичко.

— Сигурно ми е изхвръкнало от главата — избъбри Андрю, като гласът му все повече изтъняваше. — Затова и бях толкова изненадан, когато не те видях в Гърция. Жалко, че не беше там. Никой от останалите не беше много… знам ли. Умен. Или готин.

Спенсър се заигра с кожените каишки на чантата си. Това беше най-милото нещо, което някой й беше казвал от доста време насам, но трудно можеше да го приеме, особено когато идваше от Андрю.

— Трябва да вървя — каза тя и забърза по коридора към кабинета на директора.

— Той те очаква — каза секретарката, когато Спенсър връхлетя през двойната стъклена врата. Тя се запъти към кабинета на Епълтън, минавайки покрай голямата картонена акула, останала от миналогодишния парад по случай Деня на бащите основатели. Какво ли искаше Епълтън? Може би е осъзнал, че е бил твърде строг с нея и беше готов да се извини? Може би искаше да й върне позицията в училищния съвет или да й позволи да участва в пиесата? Театралният клуб беше решил да постави „Буря“, но точно преди зимната ваканция училището съобщи на Кристоф Бригс, главния режисьор, че няма да му позволи да използва вода или пироефекти на сцената, за да изобрази бурята в пиесата. Кристоф се разбушува, прекрати проекта и започна да набира участници за „Хамлет“. Тъй като всички започнаха да учат новите си роли, Спенсър не беше изпуснала никакви репетиции.

Когато тя внимателно затвори вратата зад себе си и се обърна, лицето й замръзна. Един до друг в кожените кресла седяха родителите й. Вероника Хейстингс носеше черна вълнена рокля, косата й беше привързана с кадифена лента, а лицето й беше подпухнало и зачервено от плач. Питър Хейстингс беше облечен с костюм в три части и лъснати мокасини. Стискаше зъби толкова силно, че те изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се счупят.

— Аха — изплю Епълтън, ставайки от стола си. — Ще ви оставя насаме. — Той сърдито излетя от офиса си и затръшна вратата зад гърба си.

Обеците на Спенсър звъннаха в настъпилата тишина.

— К-какво става тук? — попита тя, присядайки бавно на най-близкия стол.

Баща й се размърда неловко в креслото.

— Спенсър, баба ти почина тази сутрин.

Спенсър примигна.

— Баба?

— Да — тихо рече майка й. — Получи сърдечен пристъп. — Тя стисна ръце в скута си, преминавайки в бизнес режим. — Ще отворим завещанието й утре сутринта, защото баща ти трябва да отлети до Флорида, за да се погрижи за имота, преди погребението й в понеделник.

— О, Господи — прошепна едва чуто Спенсър.

Тя седеше неподвижно, в очакване да рукнат сълзите. Кога беше виждала за последно баба си? Два месеца по-рано бяха посетили дома на баба й в Кейп Мей, Ню Джърси, но тя си беше във Флорида — от години не беше пътувала на север. Само че напоследък Спенсър беше преживяла много смърт, и то все на млади хора. Баба й беше живяла богати, щастливи деветдесет и една години. Плюс това не беше от най-обичливите баби. Вярно, че беше построила огромна игрална стая за Спенсър и Мелиса в къщата си в Кейп Мей, обзаведена с куклени къщи и малки понита, и големи кутии с „Лего“. Но баба й се стягаше всеки път, когато Спенсър се опитваше да я прегърне, никога не искаше да вижда сладникавите картички за рождения й ден, които Спенсър приготвяше за нея и винаги мърмореше срещу самолетчетата, направени от конструктора „Лего“, които Спенсър забравяше върху голямото й пиано „Стейнуей“. Понякога се чудеше дали баба й изобщо обича деца и дали стаята за игра не е била просто начин да махне Спенсър и сестра й от главата си.

Госпожа Хейстингс отпи голяма глътка от кафето си.

— Бяхме на среща с Епълтън, когато научихме новината — каза тя, след като преглътна.

Спенсър се стегна. Родителите й вече са били тук?

— Заради мен ли беше срещата?

— Не — отвърна кратко госпожа Хейстингс.

Спенсър изсумтя шумно. Майка й затвори чантата си и се изправи, баща й я последва. Господин Хейстингс погледна часовника си.

— Трябва да се връщам.

Спенсър усети как остра болка пронизва тялото й. Единственото, което искаше от тях, беше да я утешат, но те отдавна се държаха студено с нея, и то само заради проклетия скандал със „Златната орхидея“. Родителите й знаеха, че е откраднала есето на Мелиса, но искаха да си мълчи за това и да приеме наградата. Естествено, сега не си го признаваха. Когато Спенсър призна прегрешението си, родителите й се престориха на шокирани от новината.

— Мамо? — гласът й се пречупи. — Татко? Не може ли да… останете още няколко минути?

Майка й се спря за миг и сърцето на Спенсър подскочи. Но тогава госпожа Хейстингс заметна кашмирения шал около врата си, хвана господин Спенсър за ръката и тръгна към вратата, оставяйки дъщеря си сама в кабинета.