Мис Порочна

33. Някой знаеше твърде много

Хленчът продължаваше да се чува по-близо, след което се отдалечаваше, сякаш се отразяваше в някакво огледало. Ариа тичаше през гората, без да гледа накъде отива или колко надалеч е стигнала. Когато се огледа, осъзна, че домът на семейство Хейстингс е останал някъде назад — през дебелите, преплетени клони едва мъждукаше жълтеникавата светлина над портата.

Когато стигна до една плитка клисура, тя замръзна на място. Дърветата наоколо бяха изкривени и увити едно в друго. Точно пред нея едно се беше разцепило на две, оформяйки нещо като седалка между стеблата си. Дори когато Ариа, Али и останалите бяха приятелки, те рядко идваха на разходка в гората. Един от малкото пъти, в които Ариа беше минавала оттук, беше когато се промъкна в къщата на Али, за да открадне знаменцето за „Капсулата на времето“.

Когато Али се появи в задния двор и заяви на четирите момичета, че са закъснели и че някой вече е успял да го открадне, те се разделиха и всяка пое разочарована към дома си. Ариа тръгна напряко през гората. Когато минаваше покрай една група особено зловещо изглеждащи дървета — може би точно тези, пред които стоеше сега, — тя забеляза някой, който да се сети сама? Ако минеше теста, щяха ли двамата да са заедно завинаги?

След като Ариа се сприятели с Али, тя се почувства твърде смутена и засрамена, за да разкаже за случилото се, затова скри късчето от знамето в гардероба си и повече не го погледна. Ако отвореше кутията за обувки с надпис „стари литературни есета“, пъхната на дъното на гардероба й, знамето на Али все още щеше да лежи там, напълно украсено и готово да бъде предадено.

Зад нея се разнесоха стъпки. Ариа подскочи и се обърна рязко. Очите на Хана блестяха в мрака.

— Хей, момичета — каза тя, дишайки тежко. — Току-що видях най-странното…

— Ш-ш-шт — прекъсна я Ариа. Една тъмна сянка от другата страна на клисурата беше привлякла вниманието й. Тя се вкопчи в ръката на Емили, опитвайки се да сдържи писъка си. Светна някакво фенерче и лъчът му се плъзна по земята. Ариа притисна ръка. Към устата си и въздъхна треперливо с облекчение.

— Спенсър? — извика тя и пристъпи колебливо напред.

Спенсър беше облякла дъждобран, който й стигаше до коленете и носеше големи ботуши за езда, които шляпаха около слабите й прасци. Тя насочи фенерчето си към тях — те я погледнаха като животни, осветени от фаровете на приближаващ се камион. Целият гръб на черната й рокля беше омазан с кал, както и лицето й.

— Слава Богу, че си добре. — Ариа пристъпи напред.

— И защо си дошла чак дотук, по дяволите? — извика Емили. — Да не си полудяла?

Брадичката на Спенсър трепереше. Тя наведе поглед към нещо, което лежеше на земята.

— В това няма никакъв смисъл — рече тя безизразно, като че ли беше хипнотизирана. — Току-що получих съобщение от него.

— От кого? — прошепна Ариа.

Спенсър насочи фенерчето си към големия предмет, който лежеше до нея. В първия момент Ариа го помисли за паднало дърво или може би мъртво животно. Но после фенерчето освети нещо, което приличаше на… кожа. Това беше една голяма, бледа човешка ръка, свита в юмрук. На един от пръстите й имаше нещо, което приличаше на ученически пръстен.

Ариа отстъпи назад и притисна ръка към устата си.

— О, Господи!

Спенсър освети лицето на човека. Дори в тъмнината Ариа можа да забележи, че кожата на Иън има призрачен синкав цвят. Едното му око беше отворено, а другото не, изглеждаше така, сякаш й намигва. От ухото и устата му беше изтекла засъхнала кръв, а косата му беше залепнала от калта. По врата му се виждаха големи пурпурни отоци, сякаш някой го беше хванал с ръце и беше стиснал здраво. Тялото му изглеждаше студено и вцепенено, като че бе лежал така доста дълго време.

Ариа започна да примигва бързо, без да осъзнава съвсем какво лежи пред очите й. Сети се, че Иън не се беше появил на процеса си предишния ден. Ченгетата напуснаха залата и тръгнаха да го търсят. А той през цялото време може да си е лежал тук.

Гърлото на Емили се сви конвулсивно и тя не успя да потисне гаденето. Хана отстъпи назад и изкрещя. В гората беше толкова тихо, че всички чуха преглъщането на Спенсър. Тя поклати глава.

— Когато стигнах до тук, той вече лежеше — изскимтя тя. — Кълна се, че е така!

Ариа се страхуваше да се приближи до Иън и не сваляше поглед от неподвижната му ръка, почти убедена, че всеки момент той ще скочи и ще я сграбчи. Въздухът около него беше абсолютно мъртвешки и неподвижен. Можеше да се закълне, че чу как някъде в далечината някой се изкикоти.

Тогава телефонът й, прибран в малката дамска чантичка, започна да звъни. Тя изписка изненадано. След това забръмча сайдкикът на Спенсър, а телефонът на Емили звънна. Телефонът на Хана, прибран в калната й чанта, също се обади.

Момичетата се спогледаха в тъмнината.

— Няма начин — прошепна Спенсър.

— Не може… — Хана измъкна телефона си с два пръста, сякаш се страхуваше да го докосне.

Ариа погледна невярващо дисплея на своя трио.

Тя погледна отново към Иън, към изкривените му вкочанени крайници, към безжизненото и безизразно красиво лице. Разтреперана, обърна очи обратно към екрана и се насили да прочете съобщението.