Мис Порочна

23. Най-тихата съдебна зала

Ариа излезе от мерцедеса на Спенсър и зяпна от изненада при вида на медийния цирк, разпънат пред съдебната палата в Роузууд. На стълбите се тълпяха репортери, камери и мъже с ватенки, които държаха дълги пръти с микрофони. Виждаха се и групички от хора с табели и плакати. Някакви привърженици на теориите за конспирации протестираха, че процесът е част от провеждан от левичарите лов на вещици — бяха погнали Иън, защото баща му беше изпълнителен директор в голяма фармацевтична компания във Филаделфия. От другата страна на стълбището се бяха събрали други, които настояваха Иън да бъде изпратен на електрическия стол заради това, което беше извършил. Там, разбира се, бяха и феновете на Али — хора, които бяха дошли просто, за да издигнат големи снимки на Али и табели с надпис „ЛИПСВАШ НИ, АЛИ“, въпреки че повечето от тях дори не я бяха виждали.

— Леле — прошепна Ариа, а стомахът й се разбушува още повече.

Някъде по средата на алеята тя забеляза двама души, които вървяха бавно към задния паркинг. Ила беше хванала Ксавие под ръка и двамата бяха облекли дебели вълнени палта.

Ариа скри лицето си под голямата, обшита с кожа качулка. Предишната вечер, след като Ксавие я целуна, тя беше избягала по стълбите в стаята си и се беше заключила. Когато няколко часа по-късно най-накрая се осмели да излезе, тя откри Майк да седи до кухненската маса и да яде от огромна купа с шоколадови мюсли. Щом я зърна, той се намръщи.

— Да не си казала нещо гадно на Ксавие? — озъби й се той. — Когато свърших разговора си, видях как се омете оттук. Да не се опитваш да прецакаш работата му с мама?

Ариа му обърна гръб, твърде засрамена, за да каже каквото и да било. Беше повече от сигурна, че целувката е била грешка, прищявка. Дори Ксавие изглеждаше изненадан и изпълнен със съжаление за това, което беше направил. Но тя определено не искаше Майк — или който и да е друг — да разбере. За съжаление някой вече знаеше: А. А Ариа вече му беше направила напук, като съобщи на Уайлдън за предишния есемес. Цяла нощ беше очаквала обаждане от Ила, която щеше да й каже за загадъчното съобщение, в което се казваше, че Ариа се е натиснала на Ксавие, а не обратното. Ако Ила научеше за това, Ариа щеше да бъде прогонена от семейството си завинаги.

— Ариа! — извика Ила, която разпозна дъщеря си под качулката. Тя й махна с ръка, викайки я при себе си. Ксавие изглеждаше притеснен. Ариа беше сигурна, че в мига, когато останеха насаме, той щеше да започне да й се извинява. Но на фона на всичко останало днес, тя просто нямаше сили да се оправя и с това.

Ариа сграбчи ръката на Спенсър, обръщайки гръб на майка си.

— Да влизаме — дръпна я тя. — По-бързо.

Спенсър сви рамене. Те се обърнаха към тълпата на стълбите. Ариа придърпа още по напред качулката си, а Спенсър прикри лицето си с ръкав, но въпреки това репортерите ги забелязаха.

— Спенсър! Какво мислиш, че ще се случи на делото днес? — развикаха се те. — Ариа! Какво ти струваше всичко това? — Ариа и Спенсър си стиснаха здраво ръцете и забързаха ход. Пред вратата на съда стоеше един полицай от роузуудската полиция, който ги пусна вътре. Дишайки тежко, те се шмугнаха през вратата.

В коридора миришеше на паркетин и афтършейв. Иън и адвокатът му още не бяха пристигнали, затова повечето хора се бяха събрали пред съдебната зала. Сред тях имаше много полицаи от роузуудския участък и представители на общинската власт, както и съседи и приятели. Ариа и Спенсър махнаха на Джаксън Хюз, добре изглеждащият областен прокурор. Когато Джаксън отстъпи встрани, Ариа глътна ментовата си дъвка от изненада. Зад него стоеше семейството на Али. Господин и госпожа Дилорентис и… Джейсън. Ариа го беше виждала наскоро — той присъстваше на паметната служба за Али и на прочитането на обвинението на Иън — но всеки път, когато го зърваше, тя не можеше да не си помисли колко е красив.

— Здравейте, момичета — каза госпожа Дилорентис, приближавайки се към тях. Бръчките между очите й бяха още по-дълбоки, отколкото си ги спомняше Ариа, но тя все още изглеждаше стройна и елегантна. Тя огледа преценяващо двете момичета. — И двете толкова сте се издължили — произнесе тя с тъга в гласа, сякаш намеквайки, че ако Али беше жива, тя също щеше да бъде висока.

— Успявате ли да се справите? — попита Спенсър с най-възрастния си глас.

— Стараем се — усмихна се смело госпожа Дилорентис.

— Във Филаделфия ли ще отседнете? — поинтересува се Ариа. Преди няколко месеца, когато четяха обвинителния акт на Иън, семейство Дилорентис бяха отседнали там.

Госпожа Дилорентис поклати глава.

— Наехме къща в един съседен град за периода, докато трае процеса. Решихме, че ще ни бъде доста трудно всеки ден да пътуваме дотам. Предпочетохме да бъдем някъде по-наблизо.

Ариа повдигна изненадано вежди.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита тя. — Например… да помагаме в къщата? Имате ли нужда от разчистване на снега по алеята? Двамата с брат ми можем да дойдем.

По лицето на госпожа Дилорентис се изписа неопределено изражение. Тя оправи перлената си огърлица с треперещи ръце.

— Благодаря ти, скъпа, но няма да е необходимо. — Тя се усмихна разсеяно, извини се и се отдалечи.

Ариа я проследи с поглед как прекосява коридора и се приближава до семейството си. Движеше се толкова вдървено, с изправена глава, сякаш балансираше книга върху нея.

— Тя ми изглежда много… странно — промърмори Ариа.

— Не мога да си представя как се чувства. — Спенсър потрепери. — Този процес сигурно е ад за нея.

Те минаха през тежките дървени врати и влязоха в съдебната зала. Хана и Емили вече седяха на втората редица столове, точно зад масите, предназначени за адвокатите. Хана беше съблякла ученическото си сако и го беше метнала върху облегалката на стола си. Емили махаше някакво влакънце от плисираната си униформена пола. Двете кимнаха мълчаливо на Ариа и Спенсър, които се настаниха на съседните столове.

Залата се пълнеше бързо. Джаксън остави купчина папки и документи върху масата си. Адвокатът на Иън се появи и зае мястото си от другата страна на пътеката. В дъното се намираха пейките на съдебните заседатели, избраните от адвокатите дванайсет души, които Ариа не беше виждала през живота си. Съдебната зала беше затворена за пресата и по-голямата част от Роузууд, допускаха се само близките и приятелите на семейството, както и полицията и свидетелите. Когато Ариа се огледа, тя видя родителите на Емили, бащата на Хана и бъдещата му съпруга и сестрата на Спенсър, Мелиса. От другата страна на залата Ариа зърна баща си, Байрън. Той внимателно помагаше на Мередит да се настани, въпреки че тя не беше чак толкова бременна.

Байрън се изправи и се огледа, сякаш беше усетил погледа на дъщеря си. Видя я и махна с ръка. Устните на Ариа оформиха едно „здрасти“. Байрън се усмихна. Мередит също я забеляза и очите й се разшириха. „Добре ли си?“ — попита безмълвно тя. Ариа се запита дали Байрън знае, че Ила е тук — и че е довела новия си приятел.

Емили я смушка.

— Сещаш ли се за онази вечер, когато ми се обади, че имаш съобщение от новия А.? И аз получих едно.

Студени тръпки полазиха по гърба на Ариа.

— Какво пишеше?

Емили наведе глава и се заигра с едно разхлабено копче на блузата си.

— Всъщност… нищо особено. Уайлдън обади ли ти се, за да ти каже от кого са?

— Не. — Ариа огледа съдебната зала с надеждата, че Уайлдън може да е тук, но не го видя. Надигна се над Емили и погледна Хана. — Ти получавала ли си нещо?

Хана я погледна предпазливо.

— Точно сега не ми се говори за това.

Ариа се намръщи. Какво означаваше това? Че е получила или че не е?

— Ами ти, Спенсър?

Спенсър ги погледна нервно, но не отговори. Ариа усети горчив вкус в устата си. Дали това не означаваше, че всички са получили съобщения от новия А.?

Емили нервно прехапа горната си устна.

— Е, нали скоро няма да има никакво значение? Ако е Иън, всичко ще свърши, щом го вкарат в затвора…

— Дано да стане — промърмори Ариа.

Семейство Дилорентис най-после влязоха и седнаха на пейката пред тях. Джейсън се настани до родителите си, но не спираше да се върти. Първо закопча копчетата на якето си, след това ги разкопча и бръкна във вътрешния джоб за телефона си. Погледна екрана му, изключи го и го прибра обратно. Внезапно се обърна назад и се втренчи в Ариа. Сините му очи не се отместиха от лицето й цели три секунди. Очите му бяха същите като на Али — все едно Ариа гледаше призрак.

Едното ъгълче на устата му се изкриви в усмивка — беше я познал. Той я поздрави — но само нея — с леко махване на ръката, сякаш си я спомняше по-добре от другите момичета. Ариа се огледа, за да провери дали някогашните й приятелки са го забелязали, но Хана си слагаше червило, а Спенсър и Емили шепнешком обсъждаха думите на госпожа Дилорентис, че семейството им е наело къща в съседен град, докато трае процесът. Когато Ариа отново погледна към Джейсън, той отново се беше обърнал с гръб към нея.

Бавно изминаха още двайсет минути. Мястото на Иън все още беше празно.

— Не трябваше ли вече да е тук? — прошепна Ариа на Спенсър.

Спенсър се намръщи.

— Защо питаш мен? — изсъска тя. — Откъде да знам?

Ариа изненадано се ококори и се облегна назад.

— Извинявай — прошепна остро тя. — Не питах точно теб.

Спенсър въздъхна тежко и извърна глава, угаснала здраво челюсти.

Адвокатът на Иън се изправи и тръгна към изхода на залата с разтревожено изражение на лицето. Ариа погледна към вратите, очаквайки Иън и придружаващите го полицаи да връхлетях всеки момент, готови да започнат процеса. Но вратите останаха затворени. Тя потърка врата си, изпълнена с безпокойство. Мърморенето в залата се засилваше.

Ариа погледна навън през страничния прозорец, опитвайки се да се успокои. Сградата на съда се издигаше върху един заснежен хълм, надвиснала над роузуудската долина. През лятото гъстите клони на дърветата блокираха изгледа, но сега, когато бяха оголени, целият Роузууд се виждаше като на длан. Кулата на Холис изглеждаше толкова малка, че Ариа би могла да я стрие между палеца и показалеца си. Мъничките викториански къщи приличаха на куклени къщички, Ариа дори успя да види неоновата реклама във формата на звезда над входа на „Снукърс“, където за пръв път беше срещнала Езра. Отвъд него се простираха обширните девствени поляни на роузуудския клуб за голф. През първото лято, когато станаха приятелки, тя, Али и останалите прекарваха всеки ден край басейна на клуба и зяпаха с влюбени погледи по-големите спасители. Най-гледаният, естествено, беше Иън.

Искаше й се да се върне в онова лято и да прегледа внимателно всичко, което се беше случило с Али — да се върне още преди работниците да започнат да копаят ямата за голямото газебо за двайсет души в задния двор на семейство Дилорентис. Когато за пръв път се озова в двора на Али, тя стоеше точно на същото място, където по-късно щяха да се намират ямата и тялото на Али, много близо до гората.

В онази съдбовна събота в началото на шести клас всички те се бяха появили в задния двор на Али, за да откраднат нейното парче от знамето на „Капсулата на времето“. На Ариа й се искаше да се върне и да промени всичко, което се беше случило и в този ден.

Съдия Бакстър се появи от стаята си. Беше едър и червендалест мъж, със сплескан нос и малки, кръгли очички. Ариа подозираше, че ако се приближи до него, ще усети миризмата на пури. Когато Бакстър привика двамата адвокати към бюрото си, Ариа се изпъна рязко. Тримата разговаряха разгорещено, посочвайки от време на време празното място на Иън.

— Луда работа — промърмори Хана, хвърляйки поглед през рамо. — Иън наистина закъснява.

Вратите се отвориха с трясък и момичетата подскочиха стреснато. В съдебната зала връхлетя едно ченге, което Ариа беше виждала по време на четенето на обвинителния акт, и се насочи право към бюрото на съдията.

— Току-що говорих със семейството му — каза той с груб глас. Сребристата му значка проблясваше на слънцето и разпръскваше лъчи из цялата зала. — Те също го търсят.

Гърлото на Ариа пресъхна изведнъж.

— Търсят? — Момичетата се спогледаха.

— Какво искате да кажете? — изкрещя Емили.

Спенсър захапа нокътя на палеца си.

— О, Господи!

През все още отворените врати Ариа забеляза един черен седан, който тъкмо паркираше пред сградата. През задната врата излезе бащата на Иън. Той беше облечен в официален черен костюм и имаше изплашен вид. Ариа предположи, че майка му не е дошла, защото е в болницата.

Зад седана спря една полицейска кола, но от нея излязоха само двама полицаи.

За няколко секунди бащата на Иън стигна до съдийското бюро.

— Снощи не беше в стаята си — промърмори тихо господин Томас на съдия Бакстър, — но не чак толкова тихо. — Не мога да проумея как се стигна дотук.

Лицето на съдията се изкриви за миг.

— Какво имате предвид?

Бащата на Иън наведе глава.

— Той е… изчезнал.

Ариа зяпна от изненада, сърцето й заби като лудо в гърдите й. Емили тихо проплака. Хана се хвана за стомаха и от гърлото й се разнесе гъргорещ звук. Спенсър се надигна от мястото си.

— Мисля, че трябва… — започна тя, но гласът й секна и тя се отпусна обратно на стола.

Съдия Бакстър удари с чукчето си.

— Обявявам прекъсване — извика той към тълпата, — до второ разпореждане. Ще ви повикаме, когато сме готови.

Той махна подканящо с ръце. Внезапно около двайсетина роузуудски полицаи се събраха около бюрото му, радиостанциите им пропукваха, оръжията изпъкваха в кобурите им, готови да бъдат извадени. След като получиха инструкции, ченгетата тръгнаха към изхода на залата към колите си.

Изчезнал е. Ариа отново погледна през прозореца към долината. Долу се простираше Роузууд — имаше хиляди места, където Иън можеше да се скрие.

Емили се сви върху стола и прокара ръце през косата си.

— Как можа да се случи това?

— Нямаше ли там полицай, който да го наблюдава непрекъснато? — обади се и Хана. — Как е успял да се измъкне от къщата, без да го забележат? Това е невъзможно!

— Напротив.

Всички погледнаха към Спенсър. Очите й шареха механично напред-назад, ръцете й трепереха. Тя бавно вдигна поглед към тях, на лицето й беше изписана вина.

— Трябва да ви кажа нещо — прошепна тя. — За… Иън. И то хич няма да ви хареса.