Мис Порочна

9. Ако той наистина те преследва, значи не те гони параноята

По-късно същия вторник Емили затръшна вратата на майчиното си волво и прекоси огромния преден двор на Спенсър. Беше зарязала втората част на тренировката по плуване, за да се срещне със старите си дружки, както беше предложила Мериън, да се видят и да поговорят.

Тъкмо се накани да натисне звънеца и нокията й иззвъня. Емили бръкна в джоба на ярко жълтото си скиорско яке и погледна към екрана на телефона си. Айзък й беше изпратил рингтон. Когато го пусна, тя чу любимата си песен на групата „Джими Ийт Уърлд“, същата, която съдържаше изречението „Още ли усещаш пеперудите?“. Беше я слушала почти непрекъснато миналия септември, когато си падаше по Мая. „Здрасти, Емили — гласеше придружаващото съобщение. — Тази песен ми напомня за теб. Ще се видим утре на хълма!“.

Емили се изчерви, поласкана. Двамата с Айзък си бяха разменяли цял ден есемеси. Той я беше запознал с подробностите от часа си по религия — воден от самия отец Тайсън, който беше запалил Айзък и по „Властелинът на пръстените“ — а Емили му беше описала кошмара, който беше преживяла, докато изнасяше устния си доклад за битката на Бънкър хил в часа по история. Бяха разменили мнения за любимите си книги и сериали и бяха открили, че и двамата харесват филмите на М. Найт Шиамалан, въпреки ужасните му диалози. Емили не беше от онези момичета, които не се отлепват от телефона си по време на час, а и това всъщност беше забранено в „Роузууд дей“, но всеки път, когато чуеше тихото „пинг“, бързаше да отговори веднага на Айзък.

Няколко пъти през деня си зададе въпросна какво всъщност прави и се опита да прецени чувствата си. Харесваше ли Айзък? Беше ли въобще способна на това?

Наблизо изпука клон и Емили погледна към тъмната, тиха улица. Въздухът беше студен и не миришеше на нищо. Червената пощенска кутия на семейство Кавана се белееше, покрита с плътен снежен пласт. Надолу по улицата се намираше домът на семейство Вандерваал, потънал в зловеща тишина, празен — след смъртта на Мона семейството й беше изчезнало от града. Емили потръпна. През цялото време А. беше живял само на няколко крачки от Спенсър и никоя от тях дори не го подозираше.

Треперейки, Емили пусна телефона си в джоба и натисна звънеца на Спенсър. Чуха се стъпки и Спенсър отвори вратата, пуснатата й мръсно руса коса покриваше раменете й.

— Събрали сме се в хола — смотолеви тя.

Миризмата на масло се носеше из въздуха, Ариа и Хана седяха на ръба на дивана и бъркаха в дълбоката купа с пуканки. По телевизията даваха „Хълмовете“, но звукът беше изключен.

— Е? — вдигна вежди Емили, настанявайки се на единия фотьойл. — Трябва ли да се обаждаме на Мериън, или какво?

Спенсър сви рамене.

— Всъщност тя не ни каза точно какво да правим. Просто предложи да се срещнем и да… разговаряме.

Те се спогледаха мълчаливо.

— И така, момичета, припявате ли успокоителните си стихчета? — каза Хана с фалшива загриженост в гласа.

— Оммммм — измуча Ариа и избухна в смях.

Емили хвана един конец, който висеше от подгъва на сакото й, изпитвайки нужда да защити Мериън. Жената просто се опитваше да помогне. Емили огледа стаята и забеляза нещо, облегнато върху основата на голямата телена скулптура, изобразяваща Айфеловата кула. Това беше черно-бяла снимка на Али как стои пред рампата за велосипеди в „Роузууд дей“, преметнала сакото си през ръка — същата онази фотография, която Емили беше помолила Спенсър да не изгаря.

Емили се загледа в снимката. В нея имаше нещо много остро и реалистично. Тя буквално усещаше свежия есенен въздух и аромата на киселиците, които растяха на моравата пред „Роузууд дей“. Али гледаше право в обектива, устата й беше отворена за смях. В дясната си ръка държеше лист хартия. Емили присви очи и се взря в думите.

— Еха! — Емили скочи от фотьойла, грабна снимката и я показа на останалите. Ариа прочете обявата и също се ококори. — Помните ли онзи ден? — попита Емили. — Когато Али обяви, че ще намери едно от парчетата от знамето?

— Кой ден? — Хана изпъна дългите си крака и тръгна към тях. — Ау, да.

Спенсър също се изправи зад тях, най-накрая заинтригувана.

— Столовата беше претъпкана. Всички веднага забелязваха обявата.

Емили не се беше сещала за този ден от доста време. Толкова се беше развълнувала, когато видя обявата за началото на играта. И изведнъж Али се беше появила заедно с Наоми и Райли, беше разблъскала тълпата, беше скъсала обявата и беше заявила, че едно от парчетата ще бъде намерено от нея.

Емили вдигна поглед, стресната от спомена за онова, което се беше случило след това.

— А после Иън дойде при нея, помните ли, мацки?

Спенсър бавно кимна.

— Подразни я, че не бива да се хвали с това, че ще намери парчето знаме, защото някой може да й го открадне.

Хана притисна ръка към устата си.

— И тогава Али каза, че няма начин това да стане. Който иска нейното парче, трябва да…

— … я убие. — Лицето на Спенсър придоби пепеляв цвят. — А Иън каза нещо от сорта на: „Ами щом се налага“.

— Господи — прошепна Ариа.

Стомахът на Емили се разбунтува. В думите на Иън се съдържаше зловещо пророчество, но откъде да знаят те, че трябва да го приемат на сериозно? В ония години единственото, което Емили знаеше за Иън Томас беше, че той е човекът в „Роузууд дей“, който винаги ще помогне на малките от основното училище в деня на земята или ще прибере децата в кафенето, ако снежна буря е попречила на училищния автобус да дойде навреме. В същия онзи ден, след като Али си тръгна заедно със свитата си, Иън се обърна и спокойно отиде до колата си. Въобще не се държеше като човек, който планира нечие убийство… което правеше всичко да изглежда още по-странно.

— А на следващата сутрин тя се държеше толкова самодоволно, че всички разбраха, че е открила парчето — каза намръщено Спенсър, Сякаш все още се ядосваше, че Али е намерила знамето вместо нея.

Хана се взираше в снимката.

— Господи, колко силно исках да притежавам късчето знаме на Али.

— Аз също — призна си Емили. Тя погледна към Ариа, която се размърда смутено и като че ли избягваше погледите на останалите.

— Всички искахме да спечелим. — Спенсър седна на дивана и притисна една синя сатенена възглавница към гърдите си. — Иначе нямаше да се озовем в двора й два дни по-късно, с надеждата да го откраднем.

— Не е ли странно, че някой друг вече беше успял да го открадне? — попита Хана, въртейки непрекъснато тюркоазната си гривна около китката. — Чудя се какво ли му се е случило.

Внезапно сестрата на Спенсър, Мелиса, връхлетя в стаята. Беше облечена в развлечен бежов пуловер и дънки с широки крачоли. Беше пребледняла.

— Момичета. — Гласът й трепереше. — Пуснете си новините. Веднага! — Тя посочи телевизора.

Емили и останалите се втренчиха в нея за миг, без да помръдват. Раздразнена, Мелиса грабна дистанционното и сама включи телевизора. На екрана се появи тълпа от хора, които бутаха микрофони в нечие лице. Камерата подскачаше, сякаш операторът беше блъскан непрекъснато. След миг намери пролука между събраните глави. Емили видя един мъж със силна челюст и зашеметяващи зелени очи. Това беше Дарън Уайлдън, най-младият полицай в Роузууд, който им беше помогнал да намерят Спенсър, след като Мона я отвлече. Когато Уайлдън отстъпи встрани, камерата се закова върху човек с омачкано сако. Разрошената му златиста коса не можеше да се сбърка. Тялото на Емили омекна.

— Иън? — прошепна тя.

Ариа я хвана за ръката.

Спенсър се втренчи в Мелиса, лицето й беше бяло като брашно.

— Какво става тук? Защо той не е в затвора?

Мелиса поклати безпомощно глава.

— Не знам.

Русата коса на Иън блестеше като полирана бронзова статуя, но лицето му имаше нездрав цвят. На екрана се появи репортерката на Канал 4.

— Майката на господин Томас е била диагностицирана с агресивен рак на панкреаса — обясни тя. — Имаше спешно изслушване и Томас беше пуснат временно под гаранция, за да може да я посети.

— Какво? — изпищя Хана.

На банера в ъгъла на екрана пишеше:

Сърцето на Емили биеше силно и тътенът отекваше в ушите й. Адвокатът на Иън, достолепен мъж с посребрени коси и раиран костюм, си проправи път през тълпата и застана пред камерите. Отвсякъде проблясваха светкавици.

— Предсмъртното желание на майката на моя клиент беше да прекара последните си дни в компанията на своя син — обяви той. — Доволен съм, че искането ни за временно пускане под гаранция беше одобрено. Иън ще се намира под домашен арест до петък, когато ще започне процесът му.

Емили усети как й премалява.

— Домашен арест? — повтори тя, пускайки ръката на Ариа. Семейството на Иън живееше в голяма къща на по-малко от миля от имението на Спенсър. Веднъж, докато Али беше още жива, а Мелиса и Иън още ходеха, Емили беше чула Иън да казва на Мелиса, че от прозореца на спалнята му се вижда вятърната мелница на Хейстингсови.

— Това не може да е вярно — обяви Ариа с истеричен глас.

Репортерите тикнаха микрофоните си в лицето на Иън.

— Какво мислиш за решението? — питаха те. — Как ти се стори областният затвор? Смяташ ли, че си обвинен несправедливо?

— Да, обвинен съм несправедливо — каза Иън със силен, гневен глас. — А затворът е точно такъв, какъвто си го представяте — същински ад. — Той стисна гневно устни, втренчил поглед в обектива на камерата. — И ще направя всичко, което зависи от мен, за да не се връщам повече там.

По гръбнака на Емили пробягаха тръпки. Сети се за онова интервю с Иън, което беше гледала преди Коледа.

Репортерите последваха Иън, който тръгна към очакващата го лимузина.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се върнеш тук? — викаха те. — Някой друг ли го е направил? Знаеш ли нещо, което ние не знаем?

Иън не им отговори. Просто се остави в ръцете на адвоката си, който го поведе към очакващата го лимузина. Емили огледа приятелките си. Лицето на Хана беше позеленяло. Ариа дъвчеше яката на пуловера си. Мелиса избяга от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си. Спенсър се изправи и се обърна с лице към тях.

— Всичко ще бъде наред — каза твърдо тя. — Не изпадайте в паника.

— Той може да дойде да ни търси — прошепна Емили, а сърцето й блъскаше в гърдите. — Толкова е ядосан. И обвинява нас за всичко.

Едно мускулче до устата на Спенсър започна да потрепва.

Телевизионната камера се фокусира върху Иън, който сядаше на задната седалка на лимузината. За миг безумните му очи като че ли се втренчиха в обектива, през който можеше да види Емили и приятелките й. Хана изписка тихо „олеле“.

Момичетата го гледаха как се настанява наложената седалка и бръква в джоба на якето си. След това адвокатът му затвори вратата, камерата се отмести и на екрана се появи репортерът на Канал 4. Банерът в долната част на екрана вече гласеше:

Внезапно телефонът на Емили изпиука и я накара да подскочи. Едновременно с това същият звук се разнесе от чантата на Хана.

След миг се чу и едно дълго „бийп“. Триото на Ариа, което лежеше в скута й, светна. Сайдкикът на Спенсър иззвъня рязко два пъти, също като някой стар английски телефон.

Екранът на телевизора мигаше в дъното. Единственото, което можаха да видят, беше задницата на лимузината, която се отдалечаваше по улицата и постепенно се изгуби. Емили се спогледа с приятелките си и усети как кръвта бавно се изтегля от главата й.

После обърна очи към дисплея на телефона си.

Ръката й трепереше, когато натисна бутона Прочети.