Мис Порочна

11. Щом не можеш да я победиш, съюзи се с нея

В сряда сутринта Хана се беше завила през глава с юргана и се опитваше да заглуши гласа на Кейт, която пееше под душа в банята.

— Тя е убедена, че ще получи главната роля в пиесата — измърмори Хана в своя блекбъри. — Ще ми се да мога да й видя лицето, когато режисьорът й каже, че става въпрос за Шекспир, а не за някакъв мюзикъл.

Лукас се изхили.

— Наистина ли те заплаши, че ще се оплаче, ако не се съгласиш да й покажеш училището?

— Общо взето да — изръмжа Хана. — Мога ли да се преместя при теб, докато се дипломираме?

— Добра идея — промърмори Лукас. — Но ще се наложи да делим една спалня.

— Нямам нищо против — измърка Хана.

— Нито пък аз. — Хана беше сигурна, че той се усмихва.

На вратата се почука и Изабел надникна в стаята. Преди да се сгоди за бащата на Хана, тя беше работила като сестра в спешно отделение и продължаваше да облича униформата си и в леглото. Гадост.

— Хана? — Очите на Изабел бяха по-увиснали от обичайното. — Никакви разговори по телефона, докато не си оправиш леглото, забрави ли?

Хана се намръщи.

— Добре — промърмори тя под нос. Минутки след като Изабел беше довлякла големия си куфар в къщата и беше заменила направените по поръчка щори с лилави плюшени пердета, тя определи сума ти правила: никакъв интернет след девет вечерта. Никакви разговори по телефона, докато не се свърши домакинската работа. Абсолютно никакви момчета в къщата, когато Изабел и бащата на Хана не са си у дома. Общо взето Хана живееше в полицейска държава.

— Принуждават ме да затворя телефона — каза Хана на Лукас достатъчно силно, за да може Изабел да я чуе.

— Няма проблеми — отвърна Лукас. — И без това трябва да вървя. Клубът по фотография провежда среща тази сутрин.

Той й изпрати въздушна целувка и затвори. Хана размърда пръстите на краката си, усещайки как всички тревоги и раздразнения постепенно изчезват. Лукас беше далеч по-добро гадже от Шон Ейкърд и почти успяваше да компенсира факта, че Хана няма най-добра приятелка. Той разбираше колко тежко приема тя всичко, което Мона й беше причинила и винаги се смееше на нейните истории за злата Кейт. Освен това с новата си прическа и чанта „Джак Спейд“, която беше заменила старата му раница, Лукас изглеждаше далеч не толкова смотан, както в началото, когато станаха приятели.

Щом се увери, че Изабел се е оттеглила по коридора към спалнята, която делеше с бащата на Хана — с две легла, пфу! — Хана се измъкна от леглото и го наметна как да е с покривката, за да има вид на оправено. След това седна пред тоалетната масичка и пусна телевизора. От тонколоните се разнесе мелодията на сутрешния новинарски блок. „РОУЗУУД РЕАГИРА НА ВРЕМЕННОТО ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ТОМАС“ проблесна с печатни черни букви в дъното на екрана. Хана замръзна. Колкото и да не й се искаше да гледа репортажа, просто не можеше да откъсне очи от екрана.

Дребничката червенокоса репортерка се намираше в пътническия салон на местната гара и разпитваше пътуващите за това какво мислят за процеса.

— Жалка работа — каза слаба, доста възрастна жена, облечена е кашмирено палто е висока яка. — След онова, което е причинил на бедното момиче, този младеж не е трябвало да излиза навън дори за минутка.

Камерата се премести към тъмнокосо момиче на около двайсет. Хана веднага я позна. Някога тя беше звезда в отбора по хокей на трева в „Роузууд дей“, но се беше дипломирала, когато Хана беше в шести клас, една година преди Иън, Мелиса Хейстингс и брата на Али, Джейсън.

— Несъмнено е виновен — каза Александра, без да си прави труда да свали огромните си слънчеви очила „Валентино“. — Понякога през уикенда Алисън играеше с нас хокей на трева. След края на играта Иън често разговаряше с нея. Не я познавах много добре, но мисля, че той я караше да се чувства неудобно. Та тя беше толкова малка!

Хана свали капачката от тубичката крем „Медерма“, е който мажеше белезите си. Всъщност тя си спомняше нещо съвсем различно. Бузите на Али пламваха и очите й блясваха всеки път, когато Иън беше наоколо. По време на едно от техните гостувания е преспиване, докато се упражняваха да се целуват върху една възглавничка с бродирана маймунка, която Али беше направила в часа по трудово в шести клас, Спенсър ги беше накарала да си признаят кое момче биха целунали в реалния живот. „Иън Томас“, изтърси Али и след това веднага покри устата си с ръка.

На екрана се появи една снимка от дипломирането на Иън. Той се усмихваше широко… и неискрено. Хана отмести поглед. Предишния ден, след поредната неловка вечеря със семейството си, тя беше изровила визитната картичка на полицай Уайлдън от дъното на чантата си. Искаше да го пита колко строг ще бъде домашният арест на Иън. Ще бъде ли прикован към леглото си? Ще носи ли от онези гривни на глезена, каквито трябваше да носи Марта Стюърт? Искаше й се да вярва, че Уайлдън е прав за вчерашното съобщение от А. — че това е просто имитатор, — но всяко допълнително успокоение щеше да й дойде добре. Освен това смяташе, че Уайлдън може да й даде малко повече информация. Винаги се опитваше да се държи приятелски с нея преди, докато излизаше с майка й.

Само че безполезният Уайлдън й беше казал: „Съжалявам, Хана, но не ми е позволено да обсъждам този случай“. И точно когато Хана се канеше да затваря, Уайлдън се беше прокашлял: „Виж какво, и аз искам да го видя в килия не по-малко от теб. Иън заслужава да лежи много, много дълго за това, което е направил“.

Хана изключи телевизора, когато новините продължиха с репортаж за продажбата на марули, заразени с Е. Coli, в местния супермаркет. След като сложи още няколко пласта „Медерма“, фон дьо тен и пудра, Хана реши, че по-добре не може да скрие белега си. Напръска се е парфюм „Нарцисо Родригес“, изпъна униформената си пола, нахвърля ученическите си принадлежности в чантата и слезе по стълбите.

Кейт вече седеше на кухненската маса. Когато видя Хана, на лицето й грейна ослепителна усмивка.

— Божичко, Хана! — извика тя. — Снощи Том донесе страхотен органичен пъпеш от „Фреш фийлдс“. Просто трябва да го опиташ!

Хана ненавиждаше начина, по който Кейт наричаше баща й „Том“, сякаш беше на нейната възраст. Тя например не наричаше Изабел на малко име. Всъщност Хана избягваше да се обръща към Изабел по какъвто и да е начин. Тя прекоси стаята и си наля чаша кафе.

— Мразя пъпеша — отвърна превзето тя. — Има вкус на сперма.

— Хана! — закашля се баща й. Тя не беше забелязала, че и той е в кухнята, и облегнат на плота довършва намазаната с масло препечена филийка. Изабел стоеше до него, облечена все още в ужасната зелена медицинска униформа, с неестествен оранжев цвят на лицето.

Господин Мерин се приближи до момичетата. Сложи едната си ръка на рамото на Кейт, а другата на Ханиното.

— Тръгвам. Ще се видим довечера, момичета.

— Чао, Том — рече сладко Кейт.

Баща й тръгна, а Изабел се качи по стълбите на втория етаж. Хана се загледа в предната страница на вестник „Филаделфия инкуайърър“, който баща й беше оставил на масата, но за съжаление всички заглавия бяха свързани с пускането под гаранция на Иън. Кейт продължи да дъвче пъпеша си. Хана искаше просто да стане и да излезе от стаята, но защо трябва точно тя да е онази, която първа ще си тръгне? Та това беше нейната къща.

— Хана — обади се Кейт с тих и тъжен гласец. Хана вдигна поглед и я изгледа с вдигнати вежди. — Хана, съжалявам — избъбри бързо Кейт. — Вече не издържам. Не мога просто да… седя тук и да не говоря. Знам, че си ми ядосана заради есента — за случилото се в „Le Bec-Fin“. Наистина омазах нещата тогава. И наистина съжалявам.

Хана обърна страницата на вестника. Некролози, добре. Престори се, че е заинтригувана от този на Етел Норис, осемдесет и петгодишна, хореографка в трупа за модерен балет във Филаделфия. Починала предишния ден в съня си.

— И на мен не ми е лесно тук. — Гласът на Кейт трепереше. — Липсва ми татко. Иска ми се да е още жив. Не искам да кажа нищо лошо за Том, но още не мога да свикна да виждам мама с някой друг. И някак си ми е странно, че трябва да се радвам за тях. Те въобще не се сещат за нас, нали?

Хана се вбеси до такава степен, че изпита желание да запрати пъпеша на Кейт по стената. Всичко, което излизаше от устата й, звучеше като предварително написано, сякаш беше свалила от интернет готовата напечатана реч „съжали ме“.

Кейт си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам за онова, което ти причиних във Филаделфия, но тогава ми се случиха някои неща. Заради които не трябваше да си го изкарвам на теб. — Тя остави вилицата си на масата и се чу тихо „дзън“. — В нощта преди вечерята се случи нещо наистина страшно. Още не бях казала на майка и бях сигурна, че щом разбере, ще откачи.

Хана се намръщи и за миг погледна към Кейт. Проблеми?

Кейт отмести чинията си.

— Миналото лято излизах с едно момче, Конър. Една нощ, през един от последните уикенди преди да започнем училище, нещата стигнаха доста… далеч. — Челото й се набръчка и долната й устна започна да трепери. — На следващия ден той скъса с мен. Около месец по-късно отидох на гинеколог и се оказа, че има… усложнения.

Очите на Хана се разшириха.

— Да не си бременна?

Кейт бързо поклати глава.

— Не. Има… нещо друго.

Хана беше сигурна, че ако челюстта й увисне още малко, ще се удари в масата. Мислите й препускаха с милион мили в секунда, опитвайки се да разберат какво биха могли да означават тези усложнения. Венерическа болест? Трети яйчник? Странно изглеждащо зърно?

— Сега… добре ли си?

Кейт сви рамене.

— Вече съм. Но известно време се чувствах доста гадно. Много се бях уплашила.

Хана присви очи.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото исках да ти обясня какво се е случило — призна Кейт. В очите й блестяха сълзи. — Виж, моля те, не казвай на никого за това. Мама знае, но Том не.

Хана отпи от кафето си. Тя беше изумена от думите на Кейт, но в същото време изпитваше и облекчение. Перфектната Кейт беше сгазила лука. И Хана в никакъв случай не би могла да си помисли дори, че ще види някога Кейт да плаче.

— На никого няма да кажа — рече тя. — Всички си имаме своите проблеми.

Кейт подсмръкна силно.

— Така е. А какъв е твоят проблем?

Хана остави на масата чашата с кафе, размишлявайки. Ако не друго, поне щеше да разбере дали Али е издала на Кейт тайната й.

— Хубаво. Но ти сигурно вече го знаеш. За пръв път се случи, когато двете с Алисън дойдохме в Анаполис.

Тя погледна към Кейт, опитвайки се да открие признаци, че тя знае за какво говори. Кейт бодна с вилицата си парче банан и очите й смутено зашариха из стаята.

— Още ли го правиш? — попита тихо тя. Хана усети как я заливат едновременно вълнение и разочарование — значи Али наистина бе изтичала на верандата и беше издрънкала всичко.

— Вече не — промърмори Хана.

За миг запазиха мълчание. Хана зяпаше навън през прозореца към една голяма пряспа в задния двор на съседите им. Въпреки че беше още рано сутринта, щурите шестгодишни близнаци бяха излезли на снега и замеряха катериците със снежни топки. Изведнъж Кейт вдигна глава и я погледна лукаво.

— Все се каня да те питам. Какво има между теб и Наоми и Райли?

Хана оголи зъби.

— Защо ме питаш? Не са ли те новите ти най-добри приятелки?

Кейт прибра замислено кичур коса зад ухото си.

— Да ти кажа, мисля, че те искат да станете приятелки. Може би трябва да им дадеш шанс.

Хана изсумтя.

— Съжалявам, не разговарям с момичета, които ме обиждат право в очите.

Кейт се наведе напред и се облегна на лактите си.

— Сигурно са го казали, защото ти завиждат. Ако се държиш мило с тях, аз съм сигурна, че ще ти бъде отвърнато със същото. Помисли си — ако се съберем с тях, никой няма да може да ни спре.

Хана повдигна въпросително вежди.

— Ние?

— Признай си, Хана. — Очите на Кейт шареха напред-назад. — Двете с теб можем да владеем групичката им.

Хана примигна. Тя погледна към висящия над масата рафт, върху който бяха наредени хромирани чинии и тигани, които майката на Хана беше купила преди няколко години от „Уилямс-Сонома“. Когато замина за Сингапур, госпожа Мерин остави голяма част от личните си вещи в къщата и Изабел не се поколеба да ги обяви за свои.

Кейт определено беше права. Наоми и Райли се чувстваха несигурни до мозъка на костите си — още от момента, в който Алисън Дилорентис ги заряза без очевидна причина в шести клас и вместо тях реши да се сприятели с Хана, Спенсър, Ариа и Емили. Със сигурност щеше да е хубаво пак да си има групичка — особено такава, която ще може да командва.

— Добре. Навита съм — реши тя.

Кейт се ухили.

— Чудничко. — Тя вдигна чашата си с портокалов сок за тост. Хана я чукна с чашата си за кафе. Двете се усмихнаха и отпиха. След това Хана сведе поглед към вестника, който все още лежеше отворен на масата. Очите й се плъзнаха директно към обявите за ваканционни пакети на Бермудите. „Всички ваши мечти ще се сбъднат“, уверяваше я една реклама.

Дано да е така.