Мис Порочна

21. Спенсър затаява дъх

Обявата беше забодена над рампата за велосипеди така, че всеки да може да я види. „Утре започва Капсулата на времето — пишеше там с големи черни букви. — Пригответе се!“.

Иззвъня последният звънец. Спенсър забеляза Ариа, която седеше на каменния зид и рисуваше. Хана с розовите си пухкави бузки стоеше до Скот Чин. Емили си шушукаше нещо с останалите плувкини, Мона Вандерваал отключваше скутера си, а Тоби Кавана се беше навел под едно отдалечено дърво и разравяше с пръчка малка купчина пръст.

Али разблъска тълпата и смъкна обявата.

— Джейсън ще скрие едното парче от знамето. И ще ми каже къде е.

Всички започнаха да мърморят. Али премина наперено през навалицата и подаде ръка за „дай пет“ на Спенсър. Което беше доста изненадващо — досега Али никога не беше обръщала внимание на Спенсър, въпреки че живееха врата до врата.

Но днес изглежда бяха приятелки. Али плесна Спенсър по хълбока.

— Не се ли радваш за мен?

— Ъ-ъ-ъ, разбира се — заекна Спенсър.

Али присви очи.

— Нали няма да се опиташ да го откраднеш?

Спенсър поклати глава.

— Не! В никакъв случай!

— Напротив, ще се опита — разнесе се глас зад тях. Една втора, по-голяма Али стоеше на тротоара. Тя беше малко по-висока и лицето й беше по-слабо. Около китката й беше завързана синя плетена гривна — онази същата, каквато Али беше изплела за всички след случилото се с Джена — и беше облякла светлосиня тениска и полата от хокейния си екип. По същия начин се беше облякла за последното гостуване с преспиване в хамбара на Спенсър.

— Без съмнение ще се опита да го открадне от теб — настоя втората Али, като хвърли кос поглед към по-младата Али. — Но няма да успее. Някой друг ще го направи.

По-младата Али присви очи.

— Как ли пък не. Ще трябва да ме убият, за да се доберат до знамето ми.

Тълпата от ученици се раздели и напред пристъпи Иън. Той отвори уста; на лицето му беше изписано зло изражение. „Е, щом е необходимо“, се канеше да каже той на Али. Пое си дъх, за да го изрече, но вместо това издаде звук на противопожарна сирена, писклив и пронизителен.

И двете Алита запушиха ушите си. По-младата Али отстъпи крачка назад.

По-голямата сложи ръце на хълбоците си и срита по-малката странично.

— Какво ти става? Иди пофлиртувай с него. Той е страхотен.

— Няма — отвърна по-малката Али.

— Върви! — изкомандва я по-голямата. Двете се караха тъй яростно, както го правеха Спенсър и Мелиса.

По-голямата Али завъртя нагоре очи и се обърна към Спенсър:

— Не трябваше да го изхвърляш, Спенсър. Всичко, от което се нуждаеше, беше вътре. Всички отговори.

— Да изхвърля… какво? — попита объркана Спенсър.

По-малката и по-голямата Али се спогледаха. По лицето на по-малката премина уплаха, сякаш внезапно беше разбрала за какво говори по-голямата.

— Онова — каза по-малката Али. — Направи голяма грешка, Спенсър. И може да се каже, че вече е прекалено късно.

— Какво имаш предвид? — извика Спенсър. — И какво е онова? Защо вече да е прекалено късно?

— Ще трябва да го поправиш — казаха по-малката и по-голямата Али в унисон, като гласовете им вече бяха абсолютно еднакви. Те се хванаха за ръце и се сляха в една Али. — От теб зависи, Спенсър. Не трябваше да го изхвърляш.

Сирената на Иън виеше все по-силно. Изви се силен вятър, който измъкна обявата от ръцете на Али. Тя се издигна за миг във въздуха, след което полетя право към Спенсър, като силно я удари в лицето, сякаш не беше лист хартия, а камък. Надписът „Приготви се!“ се озова точно пред очите й.

Спенсър се изправи рязко в леглото си, по гърба й се стичаше пот. Ароматът на ваниловия крем за тяло на Али гъделичкаше носа й, но тя вече не се намираше в столовата на „Роузууд дей“ — беше в идеално чистата си тиха спалня. Слънцето надничаше през прозореца. Кучетата й се гонеха в предния двор, целите омазани в кал. Беше петък, първият ден от процеса срещу Иън.

— Спенсър? — пред очите й се появи сестра й Мелиса. Тя се надвеси над леглото, кичури руса коса висяха пред лицето й, а връзките на синьо-бялата й раирана блузка с качулка едва докосваха носа на Спенсър. — Добре ли си?

Спенсър затвори очи и си спомни предишната вечер. Как Иън се беше материализирал пред вратата, пушейки онази цигара, и как беше казал всички онези ненормални, ужасни неща. А след това есемесът: Ако горката малка мис Несъвършена внезапно изчезне, някой ще забележи ли въобще? Колкото и да й се искаше, Спенсър беше твърде изплашена, за да каже на когото и да било за това. Ако се обадеше на Уайлдън и му разкаже как Иън е нарушил гаранцията си, това най-вероятно щеше да го върне в затвора, но Спенсър се страхуваше, че щом го каже на Уайлдън, ще й се случи нещо ужасно — или на някой друг. След случилото се с Мона тя не можеше да понесе още кръв по ръцете си.

Спенсър преглътна тежко и погледна към сестра си.

— Ще дам показания срещу Иън. Знам, че не искаш той да влезе в затвора, но съм длъжна да кажа истината от свидетелската скамейка за онова, което видях.

Лицето на Мелиса остана спокойно. Диамантените й обеци отразяваха слънчевата светлина.

— Знам — отвърна разсеяно тя, сякаш мислите й бяха на съвсем друго място. — Не те карам да лъжеш.

След тези думи Мелиса потупа Спенсър по рамото и излезе от стаята. Спенсър се изправи бавно и направи няколко йога упражнения по дишане. Гласовете на двете Али отекваха в ушите й. Тя огледа още веднъж внимателно стаята си, сякаш очакваше някоя от тях да стои някъде там. Но, разбира се, вътре нямаше никой.

Един час по-късно Спенсър паркира мерцедеса си пред „Роузууд дей“ и с бърза стъпка влезе в основното училище. Снегът почти се беше стопил, но въпреки това в двора имаше няколко хлапета, които упорито правеха жалки снежни ангелчета и се замерваха със снежни топки. Приятелките й я чакаха край люлките, старото им тайно място за срещи. Процесът срещу Иън започваше в един след обяд и те искаха да поговорят преди началото му.

Ариа й махна с ръка. Спенсър се затича към приятелките си, като видимо трепереше, облечена само с обшитото си с кожички якенце с качулка. Хана имаше лилави кръгове под очите и нервно потропваше с острото токче на ботуша си. Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Щом ги видя всички заедно на старото им местенце, нещо в Спенсър се пречупи. „Трябва да им разкажеш какво се случи снощи“ — помисли си тя. Някак си не й се струваше редно да пази посещението на Иън в тайна. Но посланието му се беше отпечатало в съзнанието й: Ако кажеш на някого за мен…

— И така, готови ли сме? — Хана нервно хапеше устните си.

— Като че ли да — отвърна Емили. — Ще е доста странно, нали знаеш. Да видим Иън…

— Абсолютно — прошепна Ариа.

— Ъхъ — рече нервно Спенсър, без да отмества очи от зигзагообразната пукнатина на асфалта.

Един слънчев лъч си проби път през облаците, отразявайки се в остатъците от снега. Край гимнастическия салон помръдна някаква сянка, но когато Спенсър се обърна, видя че е просто някаква птица. Сети се за съня, който я беше събудил сутринта. Младата Али като че ли не прояви интерес, но по-голямата я подтикна да пофлиртува с Иън — подчерта, че е страхотен. Това до голяма степен отговаряше на онова, което Иън беше казал на Спенсър предишния ден. Че първоначално Али не го вземала на сериозно. Започнала да го харесва изведнъж, сякаш в главата й светнала някаква крушка.

— Момичета, помните ли някога Али да е казвала нещо… отрицателно… за Иън? — изведнъж се обади тя. — Като, например, че е много голям или гаден?

Ариа примигна объркано.

— Не…

Емили също поклати глава, червеникаворусата й опашка се разклати наляво-надясно.

— Няколко пъти Али ми е подхвърляла за Иън. Не споменаваше името му, само каза, че е много по-голям и много си пада по него. — Тя потръпна, загледана надолу, към калната земя.

— Така си и мислех — отвърна Спенсър удовлетворена.

Хана прокара пръсти по белега си.

— Всъщност онзи ден чух нещо много странно по новините. Интервюираха разни хора на гарата за пускането под гаранция на Иън. И едно момиче, Александра някоя си, каза, че е сигурна, че Али е смятала Иън за извратен.

Спенсър се втренчи в нея.

— Александра Прат?

Хана кимна и сви рамене.

— Така мисля. Тя е много по-голяма от нас, нали?

Спенсър въздъхна треперливо. Когато Али и Спенсър бяха в шести клас, Александра Прат беше в най-горния курс. Като капитан на отбора по хокей на трева тя беше главен съдия при подбора на състезатели за детската лига. Шестокласниците в „Роузууд дей“ можеха да кандидатстват за лигата, но годишно се приемаше само един. Али се хвалеше, че може и да й излезе късмета, защото беше тренирала няколко пъти през есента с Александра и другите по-големи играчи, но Спенсър просто се изсмя — Али въобще не беше толкова добра, колкото нея.

По някаква причина Александра не харесваше Спенсър. Тя непрекъснато критикуваше дриблирането й и твърдеше, че не държи хокейния стик както трябва — сякаш Спенсър не прекарваше всяко лято на хокеен лагер, като се учеше от най-добрите. Когато обявиха състезателите от новия отбор и в списъка беше името на Али, а не това на Спенсър, тя не повярва на очите си и ядосано се втурна към къщи, без да си прави труда да изчака Али. „Можеш да опиташ и следващата година — с престорено съчувствие й каза Али по-късно по телефона. — Стига, Спенсър. Не можеш да бъдеш най-добра във всичко“.

След това се изсмя ликуващо. В същата онази нощ Али започна да закача чисто новата си хокейна униформа на прозореца, защото знаеше, че Спенсър ще погледне и ще я види.

Но не беше само хокеят на трева. Всичко между Али и Спенсър се превръщаше в съревнование. В седми клас двете се обзаложиха за това коя ще успее да си хване по-голямо гадже. Въпреки че никоя от тях нямаше да излезе и да си го признае, и двете знаеха, че тяхната цел номер едно е Иън. Всеки път, когато бяха в дома на Спенсър, а Мелиса и Иън също бяха там, Али нарочно минаваше край него с разкопчана риза или се пъчеше, за да могат да изпъкнат гърдите й.

Изобщо не се държеше така, сякаш смята, че Иън е извратен. Александра Прат определено се беше объркала.

На паркинга изръмжа автобус и Спенсър стреснато подскочи. Ариа я гледаше с любопитство.

— Всъщност защо питаш?

Спенсър преглътна на сухо. „Кажи им“ — помисли си тя. Но устата й остана затворена.

— Просто от любопитство — отвърна най-накрая и въздъхна тежко. — Щеше ми се да има нещо, което да намерим — нещо важно, което да вкара Иън в затвора завинаги.

Хана ритна една твърда буца лед.

— Да, но какво?

— Тази сутрин Али не спираше да повтаря, че пропускам нещо — замислено произнесе Спенсър. — Някаква голяма улика.

— Али ли? — Слънцето проблесна върху малките сребърни халки на Емили.

— Сънувах я — обясни Спенсър и пъхна ръце в джобовете си. — Всъщност в съня ми имаше две Али. Едната беше в шести клас, а другата в седми. И двете ми бяха ядосани, държаха се така, сякаш има, нещо, което ще ми извади очите, а аз не го виждам. Повтаряха, че зависи от мен… и че скоро вече ще бъде прекалено късно. — Тя се потърка по гърбицата на носа, опитвайки се да облекчи пулсиращата си глава.

Ариа загриза нокътя на палеца си.

— Преди два месеца и аз сънувах Али, и сънят ми беше подобен на твоя. Случи се точно, когато осъзнахме, че тя тайно се среща с Иън, и в съня ми не спираше да повтаря: „Истината е пред очите ти, истината е пред очите ти“.

— И аз сънувах Али в болницата — напомни им Хана. — Стоеше точно до мен. Непрекъснато повтаряше да не се притеснявам. Че тя е добре.

Студени тръпки побиха Спенсър. Тя се спогледа с останалите, опитвайки се да преглътне огромната буца в гърлото си.

На паркинга започнаха да спират все повече автобуси. На тротоара пред основното училище се изсипаха малки хлапета, които носеха кутиите си с обяд и говореха едновременно. Спенсър отново си спомни как Иън й се беше усмихнал предишната вечер и беше изчезнал сред дърветата. Сякаш смяташе, че всичко това е игра.

„Само още няколко часа“ — напомни си тя. Областният прокурор щеше да накара Иън да се огъне и най-накрая да признае, че е убил Али. Може би дори щеше да успее да го принуди да признае, че се е подигравал със Спенсър и останалите, преструвайки се на новия А. Иън имаше много пари — можеше да наеме цял отбор от А. шпиони и да контролира цялата операция от затвора. Освен това имаше причина да им изпраща съобщения: не искаше никоя от тях да даде показания. Искаше да уплаши Спенсър и да я накара да каже, че не е видяла Иън с Али в нощта, когато Али изчезна. Че всъщност си го е измислила.

— Радвам се, че от утре Иън пак ще е под ключ — въздъхна Емили. — Всички ще можем спокойно да отидем на събирането утре.

— Няма да се успокоя, докато не го затворят завинаги — отвърна Спенсър, задавена от сълзи. Гласът й се понесе отвъд сухите клони на дърветата, високо в тюркоазено синьото зимно небе. Тя започна да навива кичур коса на пръста си, като едва не го скъса. „Само още няколко часа“ — повтори си тя. Но тези няколко часа внезапно й се сториха цяла вечност.