Мис Съвършенство

10.

По време на почивката в състезанието по плуване между „Роузууд дей“ и академия „Дръри“, Емили отвори шкафчето си и отпусна каишките на плувния си костюм „Спийдо Фастскин“. Тази година отборът по плуване на Роузууд дей можеше да се похвали с безшевни, водоотблъскващи костюми олимпийски калибър. Изготвиха ги по специална поръчка и бяха пристигнали точно навреме за днешната среща. Костюмът прилепваше плътно към кожата и подчертаваше всяка изпъкналост, което напомняше на Емили за снимката в нейния учебник по биология, на която една боа поглъщаше мишка. Емили се усмихна на Лани Айлър, една от съотборничките й.

— Толкова се радвам, че мога да се поосвободя от това нещо.

Освен това се радваше, че е решила да каже на полицай Уайлдън за А. Миналата вечер, когато Емили се прибра у дома, тя се обади на Уайлдън и си уговори с него среща в полицейското управление на Роузууд по-късно тази вечер. Емили не се интересуваше от това какво ще кажат или ще си помислят другите за заплахите на А. — щом с това се заеме полицията, те могат завинаги да забравят за него.

— Блазе ти, че свърши — отговори Лани. Емили вече беше завършила — и спечелила всичките си участия; единственото, което й оставаше, бе да се върне в залата и да вика заедно със стотиците ученици от Роузууд, които бяха дошли на състезанието. От съблекалнята можеше да чуе мажоретките; надяваше се да не се подхлъзнат на мокрите плочки на басейна — Трейси Рейд беше паднала точно преди първото състезание.

— Здравейте, момичета — треньорката Лорън се появи до тяхната редица гардеробчета. Днес, както обикновено, тя носеше една от своите тениски с плувни лозунги: ДЕСЕТ ПРИЧИНИ ДА ПЛУВАМ (Номер пет: ЗАЩОТО НЕ МОГА ДА ПОГЪЛНА 5000 КАЛОРИИ И ДА НЕ ПОЧУВСТВАМ ВИНА.)

Тя тупна Емили по рамото.

— Страхотна работа, Ем. Как само дръпна в щафетата! Фантастично!

— Благодаря — изчерви се Емили.

Лорън се наведе над нащърбената червена пейка.

— В залата има един търсач на таланти от университета в Аризона — каза тя с нисък глас само на Емили. — Попита ме дали може да говори с теб през втората част от състезанието. Съгласна ли си?

Очите на Емили се разшириха.

— Разбира се! — Университетът в Аризона имаше една от най-добрите школи по плуване в страната.

— Страхотно. Ако искаш, можете да разговаряте в кабинета ми. — Лорън отново се усмихна на Емили, после изчезна в коридора, който водеше към басейна. Емили тръгна след нея. По пътя се размина със сестра си Карълайн, която идваше от другата посока.

— Карълайн, познай какво ми се случи! — Емили започна да подскача от радост. — Един търсач на таланти от университета в Аризона иска да говори с мен! Ако аз отида да уча там, а ти отидеш в Станфорд, ще бъдем съвсем близко! — Сестра й се дипломираше тази година и вече бе приета в отбора по плуване на Станфорд.

Карълайн я погледна и се шмугна в една от баните, като затръшна вратата зад гърба си. Емили отстъпи назад, изумена. Какво ставаше тук? Двете със сестра й не бяха особено близки, но тя очакваше малко повече ентусиазъм от нейна страна.

Докато Емили вървеше по коридора, който водеше към басейна, лицето на Джема Къран се появи иззад завесата на един от душовете. Когато очите им се срещнаха, Джема дръпна рязко завесата. Докато минаваше край мивките, Аманда Уилямсън шепнеше нещо на Джейд Смайт. Когато Емили срещна очите им в огледалото, устните им оформиха по едно малко, изненадано „О“. Емили усети как кожата й настръхва. Какво ставаше тук?

— Боже, струва ми се, че тук са се събрали още повече хора! — промърмори Лани, като влезе в залата с басейна след Емили. И беше права: пейките изглеждаха претъпкани в сравнение с първата половина от състезанието. Групата, разположена край кулата за скокове във вода, свиреше някаква бойна песен, а покритият с пяна сив талисман на Акулите се бе присъединил към мажоретките, които играеха пред пейките. Там бяха всички — най-популярните ученици, момчетата от отбора по футбол, момичетата от кръжока по театрално майсторство, дори нейните учители. Спенсър Хейстингс седеше до Кирстен Калън. Мая също беше там и бързо удряше по бутоните на телефона си, а до нея седеше Хана Мерин, съвсем сама, зареяла безцелно поглед в тълпата. Там бяха и родителите на Емили, облечени в тениски с цветовете на отбора на Роузууд, на които бяха закачили значки с надписи ДАВАЙ, ЕМИЛИ и ДАВАЙ, КАРЪЛАЙН. Емили се опита да им махне с ръка, но те бяха твърде заети да разглеждат някакъв лист хартия, сигурно с програмата на състезанието. Всъщност доста хора разглеждаха програмата. Господин Шей, възрастният учител по биология, който винаги гледаше тренировките им по плуване, защото преди милион години е бил плувец, държеше листа хартия на десет сантиметра от очите си. Програмата не беше чак толкова интересна — в нея просто бе описан редът на състезанията.

Джеймс Фрийд се изправи пред Емили, ухилен до уши.

— Хей, Емили — каза той, оглеждайки я похотливо. — Нямах никаква представа.

Емили се намръщи.

— Представа… за какво?

Братът на Ариа, Майк, се изстъпи до Джеймс.

— Здрасти, Емили.

Иззад двете момчета се появи Мона Вандерваал.

— Престанете да я притеснявате, вие двамата. — Тя се обърна към Емили. — Не им обръщай внимание. Искам да те поканя за нещо. — Тя бръкна в гигантската си раница с цвят на карамел и подаде на Емили един бял плик. Емили го завъртя в ръце. Каквото и да беше това, Мона го беше напарфюмирала с нещо скъпо. Емили надникна вътре объркана.

— В събота ще правя купон за рождения ми ден — обясни Мона, като въртеше около пръста си кичур от дългата си изрусена до бяло коса. — Може би ще се съгласиш да дойдеш?

— Определено трябва да дойдеш — съгласи се Майк, като ококори очи.

— Аз… — заекна Емили, но преди да успее да каже още нещо, групата засвири поредния марш и Мона си тръгна.

Емили отново погледна към поканата. Какво беше всичко това? Тя не беше от момичетата, които получаваха покани от Мона Вандерваал. И определено не бе от тези, които получаваха похотливи погледи от момчетата.

Внезапно нещо край басейна привлече погледа й. Беше лист хартия, залепен на стената. Преди почивката там нямаше нищо. Освен това й изглеждаше познато. Приличаше на снимка.

Тя й хвърли бърз поглед и сърцето й се свлече в петите. Това беше снимка… на двама души, които се целуват в кабинката за снимки. В кабинката на Ноъл Кан.

— Мили Боже. — Емили прекоси тичешком залата, като на два пъти се плъзна по мокрите плочки.

— Емили! — Ариа се втурна към нея през страничната врата, велурените й обувки на платформи тропаха върху плочките, а синьо-черната й коса се мяташе пред лицето й. — Съжалявам, че закъснях, но бих искала да поговорим.

Емили не каза нищо. Някой бе закачил ксерокопие на снимката с целувката точно до голямата дъска, на която се изписваха имената на участниците в поредното състезание. Целият й отбор щеше да я види. Но щяха ли да я разпознаят?

Тя откъсна снимката от стената. На долния край на листа с големи черни букви бе написано: ВИЖТЕ КАКВО ТРЕНИРА ЕМИЛИ ФИЙЛДС, КОГАТО НЕ Е В БАСЕЙНА!

Е, това изясняваше всичко.

Ариа се наведе над рамото й и погледна снимката.

— Това… ти ли си?

Брадичката на Емили затрепери. Тя смачка листа в ръка, но когато се огледа, видя още едно копие, поставено върху нечия чанта. Тя го грабна и също го смачка.

Но след това видя още едно копие на земята, близо до дъските за трениране. И още едно… в ръцете на треньорката Лорън. Тя вдигна поглед от снимката и погледна Емили, после отново наведе глава към снимката.

— Емили? — тихо рече тя.

— Това не може да се случва — прошепна Емили, прокарвайки ръка по мократа си коса. Тя погледна към теленото кошче пред кабинета на Лорън. На дъното му имаше поне десет смачкани снимки, на които се виждаше как тя целува Мая. Върху тях някой беше хвърлил полуизпразнена бутилка от „Сънкист“. Течността бе потекла върху лицата им и ги бе оцветила в оранжево. Още снимки бяха нахвърляни край фонтаните. Други бяха налепени край вратата на склада. Съотборничките й, които излизаха от съблекалнята, я гледаха напрегнато. Бившето й гадже Бен се хилеше така, сякаш искаше да каже: Малкият ти лесбийски експеримент вече не е толкова забавен, а?

Ариа вдигна един лист, който явно бе паднал от тавана. Тя присви очи и ядно стисна блестящите си, ягодовочервени устни.

— И какво от това? Целунала си някой. — Очите й се разшириха. — О!

Емили издаде една безпомощна въздишка.

— А. ли направи това? — попита Ариа.

Емили трескаво се огледа.

— Видя ли кой ги раздаде?

Но Ариа поклати глава. Емили отвори ципа на найлоновата торбичка, която лежеше до раницата й, и извади мобилния си телефон. Имаше съобщение. Разбира се, че щеше да има.

— По дяволите! — прошепна Ариа, като прочете съобщението през рамото на Емили. Една сковаваща мисъл внезапно прониза съзнанието на Емили. Родителите й. Листа, който разглеждаха — това не бе програмата за състезанието. Това беше снимката. Тя погледна към пейките. Естествено, родителите й я гледаха. Изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да заплачат, с разширени ноздри и пламтящи лица.

— Трябва да се махна оттук — Емили се огледа за най-близкия изход.

— Няма начин. — Ариа я хвана за ръката и я завъртя към себе си. — Няма от какво да се срамуваш. Ако някой ти каже нещо, майната му.

Емили подсмръкна. Хората може и да наричаха Ариа странна, но тя беше съвсем нормална. Имаше си гадже. Никога нямаше да разбере какво е усещането.

— Емили, това е нашият шанс! — възрази Ариа. — А. сигурно е някъде тук. — Тя огледа заплашително трибуните.

Емили отново погледна към пейките. На лицата на родителите й стояха все същите гневни и наранени изражения. Мястото на Мая вече беше празно. Емили огледа всички места, но тя бе изчезнала.

А. сигурно беше някъде там. И Емили си пожела да намери смелост да се изкачи на трибуните и да разтърси здраво всички присъстващи, докато някой не си признае. Но не можеше.

— Аз… съжалявам — рязко каза тя и хукна към съблекалнята. Профуча край стотици хора, които вече знаеха каква е тя в действителност, като тъпчеше по пътя си десетки копия на снимката.