Мис Съвършенство

36.

Ръцете на Хана трепереха толкова силно, че почти не можеше да шофира. Пътят до люлките в двора на „Роуззуд дей“ изглеждаше по-мрачен и страшен от обичайното. Тя рязко сви, като помисли, че на пътя пред колата й има нещо, но когато се вгледа в огледалото за обратно виждане, не видя нищо. По срещуположното платно почти нямаше движение, но внезапно, докато се изкачваше по хълма край „Роузууд дей“, една кола изскочи зад нея. Фаровете й затоплиха врата на Хана.

Успокой се, помисли си тя. Никой не те следи.

Връхлетяха я стотици мисли. Тя знаеше кой е А. Но. Как е възможно? Откъде А. знаеше толкова неща за Хана… които просто нямаше как да разбере? Може би последното съобщение беше просто грешка. Може би А. се беше добрал до чуждия телефон, само за да извади Хана от релси.

Тя беше твърде шокирана, за да мисли трезво. Единствената мисъл, която непрекъснато се появяваше в главата й, бе: в това няма смисъл. В това няма смисъл.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше зад нея. Тя си пое дълбоко въздух и потърси телефона си, за да се обади на някого. На полицай Уайлдън?

Щеше ли да дойде дотук толкова бързо? Той е ченге — трябва да дойде. Тя протегна ръка към телефона си и тогава колата зад нея превключи на дълги светлини. Дали да не отбие встрани? Дали направо да не спре?

Пръстът на Хана се намираше върху бутона, готов да набере 911. Внезапно колата премина вляво и я изпревари. Беше някаква невзрачна кола — може би тойота — и Хана не видя шофьора вътре. Колата се върна в нейното платно и се отдалечи от нея. Само след секунди стоповете й се скриха в далечината.

Паркингът край детската площадка на „Роузууд дей“ бе доста широк и дълъг, разделен от мънички хълмчета, покрити с почти оголели дървета, бодлива трева и купчини изсъхнали листа, които излъчваха характерната миризма на изгнило. От другата страна на паркинга се намираше външното игрище и купола за катерене. Осветяваше ги една-единствена флуоресцентна лампа, която им придаваше призрачен вид. Хана подкара колата си към югоизточния ъгъл на паркинга — той се намираше най-близо до информационната будка на парка и полицейския телефон. Достатъчно й бе да се окаже близо до нещо, което бе свързано с полицията, за да се почувства по-добре. Другите момичета не бяха дошли още, така че тя остана в колата си и се обърна към входа на паркинга, в очакване да ги види как пристигат.

Беше някъде около три сутринта и Хана трепереше от студ, облечена само с горнището на Лукас. Усети как голите й крака настръхват. Някъде бе чела, че в три сутринта хората са в най-дълбоката фаза на РЕМ съня — това бе състояние, възможно най-близко до смъртта. Което означаваше, че точно в този момент нямаше много жители на Роузууд, на които да може да разчита за помощ. Те всички бяха трупове. Освен това бе толкова тихо, че тя можеше да чуе затихващия двигател на колата и бавното си, моля-те-успокой-се дишане. Хана отвори вратата, излезе от колата и се изправи до жълтата линия, която отбелязваше мястото за паркиране. Това бе нейният вълшебен кръг. Вътре в него тя беше в безопасност.

Те ще дойдат скоро, помисли си Хана. Само след няколко минути всичко ще свърши. Не че тя имаше някаква представа какво ще се случи. Не беше сигурна. Не се беше замисляла чак толкова напред.

На входа на училището се появи някаква светлина и сърцето на Хана подскочи. Фаровете на един миниван се плъзнаха по дърветата и свиха бавно в паркинга. Хана присви очи. Това те ли бяха?

— Ехо? — извика тихо тя.

Миниванът се насочи към северния край на паркинга, подмина сградата, в която се помещаваше арт отделът на гимназията, и игрището за хокей на трева. Хана започна да маха с ръце. Това сигурно бяха Емили и Ариа. Но прозорците на колата останаха вдигнати.

— Ехо? — извика отново тя. Никой не й отговори. Тогава тя видя как още една кола свива в паркинга и бавно се приближава към нея. През прозореца на пасажерското място се подаваше главата на Ариа. Едно сладко чувство на облекчение обзе тялото на Хана. Тя помаха и се отправи към тях. Първо вървеше, а после се затича. Накрая вече спринтираше.

Беше стигнала до средата на паркинга, когато Ариа извика:

— Хана, внимавай!

Хана се обърна глава на ляво и отвори уста от изненада, без да разбира какво става. Миниванът се бе насочил право към нея.

Гумите му изсвистяха. Размириса се на изгоряла гума. Хана замръзна на мястото си, без да знае какво да прави. Почакай, чу тя глас в главата си, докато гледаше огледалните прозорци на минивана. Колата идваше право към нея, като постепенно увеличаваш скоростта си. Мърдайте, заповяда тя на крайници си, но те се чувстваха ужасно вкочанени и изцедени като кактуси.

— Хана! — изкрещя Емили. — О, Господи!

Всичко стана за секунди. Хана дори не осъзна, че е била ударена, докато не се озова във въздуха, а можа да осъзнае, че е била във въздуха, докато не се стовари на асфалта. Нещо в нея изпращя. След това дойде болката. Тя искаше да извика, но не можеше. Звуците се чуваха ужасно силно — двигателят на колата ръмжеше, приятелките й виеха като сирени, дори сърцето й биеше силно в ушите.

Хана се изви на една страна. Мъничката й чантичка бе паднала на няколко крачки от нея; съдържанието й се беше разпиляло по земята. Колата бе минала върху него и бе размазала всичко: спиралата за очи, ключовете за колата, мини-мускалчето с парфюма „Клое“. Новият й блекбъри бе съсипан.

— Хана! — изкрещя Ариа. Гласът й звучеше така, сякаш се приближаваше към нея. Но Хана не можеше да извърти глава и да я погледне. След това всичко изчезна.