Мис Съвършенство

22.

Петък сутринта Хана излезе от червеникавия фолксваген джета на Лукас. Колата се намираше на паркинга пред парка „Ридли крийк“, а слънцето едва се показваше на хоризонта.

— Това ли е голямата изненада, която би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре? — Тя се огледа. Паркът бе пълен с леко хълмисти цветни поляни и туристически пътечки. Тя гледаше, докато край тях премина група момичета с анцузи и блузки с дълги ръкави. След това край тях прелетяха няколко момчета на велосипеди. Те накараха Хана да се почувства мързелива и дебела. Още нямаше шест часа, а всички тези хора усилено изгаряха калории. А и сигурно предишната вечер не бяха изяли цяла кутия кракери с вкус на сирене чедар.

— Не мога да ти кажа — отговори Лукас. — Каква изненада би било тогава?

Хана изпъшка. Въздухът миришеше на изгорели листа, което винаги й се бе струвало плашещо. Тя тръгна по покрития с чакъл паркинг, който хрущеше под краката й. Изведнъж й се стори, че чува кикот. Тя рязко се обърна.

— Какво има? — попита Лукас, като спря на няколко крачки пред нея.

Хана посочи към дърветата.

— Виждаш ли някой там?

Лукас скри слънцето с ръка.

— Да не би да се притесняваш заради воайора?

— Нещо такова.

Стомахът й се сви от притеснение. Докато пътуваха насам в полумрака, Хана имаше усещането, че някаква кола ги следи. Дали не беше А? Хана не спираше да мисли за странното съобщение от вчера за това, че Мона е ходила в „Бил Бийч“ за пластична хирургия. Донякъде това имаше смисъл — Мона никога не носеше дрехи, които да разкриват голяма част от кожата й, въпреки че беше по-слаба дори от Хана.

Но пластичната хирургия — с изключение на уголемяването на гърдите, — бе нещо… смущаващо. Тя означаваше, че гените ти са се обърнали срещу теб, че не можеш да постигнеш идеалното тяло само чрез упражнения. Ако Хана пуснеше тази клюка за Мона, популярността й можеше доста да намалее. За друго момиче Хана би го направила, без да й мигне окото… но за Мона? Усещането беше доста по-различно.

— Мисля, че всичко е наред — каза Лукас, като се насочи към една калдъръмена пътечка. — Казват, че воайорът следи хората само когато са в къщите си.

Хана нервно разтърка очи. За пръв път не й се налагаше да се тревожи за грима си. Тази сутрин изобщо не се беше гримирала. Освен това бе облякла едни джинси и сивата блузка с качулка, които често носеше, когато ходеше да тича на игрището. Всичко това трябваше да покаже, че те не са на някаква странна среща рано сутринта.

Когато Лукас се появи на вратата, Хана с облекчение забеляза, че е облечен в протрити дънки, поизбеляла тениска и сив анорак. Когато отиваха към колата му той скочи в една купчина листа и започна да ги подритва насам-натам също като миниатюрния й доберман, Дот. Всъщност беше доста сладко. Което, очевидно, бе различно от това да си мисли, че Лукас е сладък.

Те навлязоха в едно сечище и Лукас се обърна.

— Готова ли си за изненадата?

— Дано да е хубава — завъртя Хана очи. — Можех още да си се излежавам в леглото.

Лукас я поведе през гората. В средата на сечището се издигаше балон с горещ въздух, боядисан във всички цветове на дъгата. Той бе полегнал на земята, почти закрил коша отдолу. Край него стояха две момчета и чакаха, докато два компресора пълнеха балона.

— Та-даааааа! — извика Лукас.

— Добреее. — Хана засенчи очите си с ръка. — Нима ще ги гледам как пълнят балона? — Тя си знаеше, че това не бе добра идея. Лукас бе такъв некадърник.

— Не съвсем — Лукас се изправи на пръсти. — Ти ще се издигнеш с него.

— Какво? — изпищя Хана. — Съвсем сама?

Лукас я перна леко по врата.

— Аз идвам с теб, страхливке. — Той тръгна към балона. — Имам разрешително да летя с балон. Ходя на курсове по пилотаж на Чесна. Но най-голямото ми постижение е това. — Той й показа една кутия от неръждаема стомана. — Тази сутрин направих курабийки. За пръв път използвам миксера — всъщност за пръв път използвам какъвто и да е кухненски уред. Не се ли гордееш с мен?

Хана се ухили. Шон често й готвеше, което я караше да се чувства по-скоро некадърна, отколкото глезена. Харесваше й, че Лукас е по момчешки неориентиран.

— Гордея се — каза тя. — И разбира се, че ще полетя с теб в този смъртоносен капан.

След като балонът беше напълнен, Хана и Лукас се качиха в коша и Лукас изпусна дълъг огнен пламък във вътрешността му. Само след секунди те започнаха да се издигат. Хана се изненада, че стомахът й не се преобърна, както й се случваше понякога в панорамния асансьор, и когато погледна надолу, тя с изненада откри, че двете момчета, които пълнеха балона, сега изглеждаха като две мънички точици на тревата. Видя червената Джета на Лукас на паркинга… после потока, криволичещата пътека, след това магистрала 352.

— Ето я кулата на Холис! — възкликна Хана, като сочеше към далечината.

— Яко, нали? — усмихна се Лукас.

— Много — съгласи се Хана. Тук бе толкова приятно и тихо. Нямаше го шума от трафика, нито дразнещите птици, само шепота на вятъра. И най-хубавото бе, че А. го нямаше тук. Хана се чувстваше свободна. Част от нея искаше да отлети далеч с балона завинаги, като Магьосника от Оз.

Те прелетяха над Стария Холис, с викторианските му сгради и неподдържани ливади пред къщите. След това над мола „Крал Джеймс“ с почти празния му паркинг. Хана се усмихна, когато подминаха квакерския пансионат. В предния му двор се издигаше авангарден обелиск, който бе получил прякора Пенисът на Уилям Пен.

Прелетяха над старата къща на Алисън Дилорентис. От тази височина тя изглеждаше толкова спокойна. До нея се издигаше домът на Спенсър, с мелницата, конюшните, хамбара и басейна, облицован с каменни плочи. През няколко къщи надолу се намираше домът на Мона, красива сграда от червени тухли, с черешова горичка от едната страна и гараж от другата. Веднъж, след едно от поредните одобрявания, те бяха нарисували със светлоотразителна боя ХМ + МВ = НДПЗ на покрива. Така и не разбраха всъщност как изглежда от въздуха. Тя бръкна в джоба си, за да извади своя блекбери и да прати есемес на Мона.

Тогава си спомни. Те вече не бяха приятелки. Хана си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита Лукас.

Тя погледна настрани.

— Да. Добре съм.

Лукас сви вежди във формата на V.

— Да знаеш, че съм член на клуба по свръхестествени влияния в училище. Упражняваме се да четем мисли. Веднага мога да разбера какво ти е в главата. — Той затвори очи и притисна длани към слепоочията си. — Разстроена си заради това… че Мона ще празнува рождения си ден без теб.

Хана потисна едно изсумтяване. Това не беше толкова трудно да се разбере. Лукас се оказа в тоалетната малко след вчерашната случка. Тя свали капака на кутията с курабийки.

— Ти да не би да си член на всички възможни клубове в „Роузууд дей“?

По отношение на това той беше като една по-задръстена версия на Спенсър.

Лукас отвори очи. Ирисите му бяха толкова ясно светлосини — като пастела с цвят на метличина от кутийката с 64 цвята на „Крайола“.

— Харесва ми да съм зает през повечето време. Ако не се занимавам с нищо, започвам да мисля.

— За какво?

Адамовата ябълка на Лукас подскочи, когато той преглътна тежко.

— Преди една година по-големият ми брат се опита да се самоубие.

Очите на Хана се разшириха.

— Той има биполярно разстройство. Спря да си пие хапчетата и… нещо се обърка в главата му. Нагълтал се с цяла шепа аспирин и аз го открих припаднал в хола. Сега се намира в психиатрична клиника. Там го тъпчат с всякакви лекарства и… той вече не е същият човек, така че…

— Той в „Роузууд дей“ ли е учил? — попита Хана.

— Да, но е с шест години по-голям от нас. Ти сигурно не си го спомняш.

— Господи, толкова съжалявам — прошепна Хана. — Това е много гадно.

Лукас сви рамене.

— Повечето хора сигурно биха предпочели да се приберат у дома и да се напият, но на мен заетостта ми върши по-добра работа.

Хана скръсти ръце пред гърдите си.

— Моят начин да запазя разсъдъка си е да се натъпча с цял тон снакс със сирене и после да го повърна.

Тя покри устата си ръка. Не можеше да повярва, че току-що го е казала.

Лукас повдигна вежди.

— Снакс със сирене, а? Като „Чийзит“? „Дорито“?

— Аха. — Хана бе забила поглед в дървения под на коша.

Лукас зашава с пръсти. Ръцете му бяха силни и добре оформени, и изглеждаха така, сякаш биха правили страхотни масажи. Внезапно й се прииска да ги докосне.

— Една моя братовчедка имаше същия… проблем — каза меко той. — Но успя да го преодолее.

— Как?

— Стана щастлива. Премести се в друг град.

Хана надникна от коша. Летяха над Чизуълд, най-богатия квартал в града. Хана винаги бе искала да живее в къща там, а от тази височина сградите изглеждаха още по-красиви, отколкото гледани от улицата. Но освен това изглеждаха твърде неестествени — повече като идеал за къща, отколкото място, в което да ти се иска да живееш.

— И аз бях щастлива — въздъхна Хана. — От години не бях правила… онова със сиренките. Но напоследък животът ми е ужасен. Разстроена съм заради Мона. Но има и още нещо. Най-вече заради него. Откакто получих първото съобщение, нещата стават все по-лоши.

— Чакай малко — Лукас се облегна назад. — Какво съобщение?

Хана замълча. Тя нямаше намерение да споменава А.

— Просто съобщения, които получавам. Някой ме тормози с разни лични неща. — Тя погледна към Лукас с надеждата, че това не го интересува — повечето момчета нямаше да му обърнат внимание. Напротив, той изглеждаше доста разтревожен.

— Това звучи много подло. — Лукас се намръщи. — Кой ги изпраща?

— Не знам. В началото си мислех, че е Алисън Дилорентис. — Тя замълча и отметна косата от лицето си. — Мислех, че тази мисъл е твърде идиотска, но в първите съобщения се споменаваха неща, които само тя знаеше.

Лукас направи отвратена физиономия.

— Тялото на Алисън бе открито преди около месец. Какво, да не би някой да се прави на нея? Това е… ненормално.

Хана махна с ръце.

— Не, започнах да ги получавам още преди да открият тялото на Али, така че още никой не знаеше, че е мъртва. — Главата започна да я боли. — Много е объркващо и… не се тревожи за това. Забрави, че съм го казала.

Лукас я погледна притеснено.

— Може би трябва да се обадиш на ченгетата.

Хана подсмръкна.

— Който и да го прави, той не нарушава никакви закони.

— Въпреки това не знаеш, с какво имаш работа — каза Лукас.

— Сигурно е някое гадно хлапе.

Лукас замълча за миг.

— Ченгетата няма ли да го приемат за тормоз от някой, когото познаваш, също като фалшивите обаждания по телефона? Това го видях в един криминален сериал.

Побиха я ледени тръпки. Тя се сети за съобщението от А. „Някой от старите ти приятелки крие нещо от теб. Нещо важно.“ Тя отново си помисли за Спенсър. Веднъж, скоро след като Али изчезна, бащата на Спенсър беше закарал четирите момичета във „Водното кралство“, воден парк, който се намираше недалеч от дома им. Докато Хана и Спенсър изкачваха стълбите към Водопада на дявола, Хана я попита дали двете с Али са сърдити за нещо.

Лицето на Спенсър придоби цвета на пурпурните й прашки.

— Защо ме питаш?

Хана се намръщи и притисна дунапренения сал към гърдите си.

— Просто съм любопитна.

Спенсър се приближи към нея. Въздухът сякаш застина и всички пляскания и крясъци сякаш изчезнаха.

— Не съм сърдита на Али. Тя ми е сърдита. Не знам защо, ясно ли е? — След което се завъртя на 180 градуса и тръгна надолу по дървените стълби, като буквално блъскаше всяко дете, покрай което минаваше.

Хана сви пръстите си. Напоследък не се беше сещала за тази случка.

Лукас си прочисти гърлото.

— Какво пише в тези съобщения? За онова нещо със сиренките ли?

Хана се загледа в таванските прозорци на Роузуудското абатство, където бе погребението на Али. Майната му, помисли си тя. Беше казала на Лукас за А. — защо да не му разкаже и останалото? Това бе като упражнението по доверие, което бяха правили на лагера в шести клас: едно момиче от нейната стая, на име Вивиан Роджърс, застана зад нея и Хана трябваше да се отпусне в ръцете й, вярвайки, че тя ще я хване, преди да падне на тревата.

— Да, сиренките — тихо каза тя. — И… ами ти сигурно си чувал повечето от останалите неща. За мен се носят доста слухове. Например за баща ми. Той се изнесе от дома преди около две години и сега живее с красивата си доведена дъщеря. Тя носи дрехи втори размер.

— А ти какъв размер носиш? — попита объркано Лукас.

Тя си пое дълбоко въздух и пренебрегна въпроса.

— Освен това ме хванаха да крада — едно бижу от Тифани и колата на бащата на Шон Ейкърд.

Тя вдигна поглед към него и с изненада установи, че Лукас не е скочил отвратено от балона.

— В седми клас бях дебела и грозна. Въпреки че бях приятелка на Алисън, аз все още се чувствах… като едно нищо. Двете с Мона се постарахме да се променим и аз си мислех, че сме станали като… Алисън. Известно време номерът минаваше, но вече не.

След като изрече на глас всичките си проблеми, тя се почувства като пълна загубенячка. Но освен това се почувства като онзи път, когато двете с Мона отидоха на минерални бани в провинцията и тя получи стомашно разстройство. Беше доста болезнено и отвратително, но след това се почувства толкова свободна.

— Радвам се, че не си Алисън — каза тихо Лукас.

Хана завъртя очи.

— Всички обичаха Алисън.

— Аз не. — Лукас избегна учудения поглед на Хана. — Знам, че не е хубаво да говоря така и се чувствам ужасно заради онова, което се случи с нея. Но тя не се държеше особено мило с мен. — Той изпусна един огнен пламък в балона. — В седми клас тя пусна за мен слуха, че съм хермафродит.

Хана го изгледа подозрително.

Али не е пуснала този слух.

— Напротив. Всъщност аз съм си виновен. По време на един мач тя ме попита дали не съм хермафродит. Отговорих, че не знам — представа нямах какво е това. Тя се разсмя и го разказа на всички. И после, докато се огледам, то се беше разпространило навсякъде.

Хана го гледаше невярващо.

— Али не би постъпила така.

Но… всъщност Али би постъпила точно така. Тя бе накарала всички да наричат Джена Кавана Снежанка. Тя бе разпространила слуха, че Тоби има хриле. Всички приемаха казаното от Али за вярно.

Хана надникна през ръба на коша. Слухът, че Лукас е хермафродит се разпространи, след като разбраха, че той ще изпрати на Хана кутия с бонбони във формата на сърце за Бонбонения ден. Али дори бе отишла с Хана да й купят нови дънки с блестящи джобове по случая. Тя беше казала, че много ги харесва, но сигурно и за това беше излъгала.

— Освен това не трябва да казваш, че си грозна, Хана — каза Лукас. — Ти си много, много красива.

Хана притисна буза към якичката си, като изведнъж се почувства засрамена.

— Наистина. Не мога да спра да те гледам. — Лукас изкриви лице. — Бляк. Май прекрачих границата на приятелството, а?

— Всичко е наред. — Усети как я залива гореща вълна. Думите му, че е толкова красива, я накараха да се чувства страхотно. Кога за последно го бе чувала? Лукас бе толкова различен от идеалния Шон, колкото бе възможно. Лукас бе висок и дългурест, и изобщо не беше готин, имайки предвид работата му в Рив ГоиГ и стикера на капака на колата му, с надпис „Сизър Систърс“, което можеше да бъде име на група, фризьорски салон или някакъв култ. Но в него имаше и още нещо — просто трябваше да задълбаеш, за да стигнеш до него. Както когато Хана и баща й бяха отишли веднъж на плажа в Ню Джърси с метален детектор. Те търсиха в продължение на часове и намериха заровени в пясъка не една, ами цели две диамантени обеци.

— Така че виж какво — продължи Лукас. — Аз също не съм поканен на партито у Мона. Искаш ли да се съберем в събота вечер и да си направим едно антипарти? Имам басейн без стени. С топла вода. Или пък ако това не ти допада, можем… знам ли. Да поиграем покер.

— Покер ли? — Хана го погледна в очите. — Само не и стрийп-покер.

— За какъв ме взимаш? — Лукас притисна ръка към гърдите си. — Говоря за обикновен покер. И няма да е зле да внимаваш, защото съм страшно добър.

— Добре. Защо не? Ще дойда да поиграем покер.

— Тя се облегна върху стената на коша, осъзнавайки, че с нетърпение чака да дойде денят. Усмихна се свенливо на Лукас. — Само недей да сменяш темата. След като се изкарах такова магаре, сега чакам и ти да признаеш за нещо, което те кара да се чувстваш неудобно. От какво друго се криеш зад всичките си занимания?

Лукас се облегна назад.

— Ами да видим. Освен това, че съм хермафродит…

Лицето му бе ужасно сериозно. Хана се ококори, напълно неподготвена за това. Но Лукас изведнъж се ухили и започна да се смее с глас и Хана също се разсмя.