Мис Съвършенство

28.

Събота вечер, малко преди осем часа, Спенсър лежеше по гръб на леглото си и гледаше как вентилатора на тавана, който имаше формата на палмови листа, бавно се върти. Той струваше повече от една прилична кола, но Спенсър бе умолявала майка си да й го купи, защото той беше съвсем същият като онзи в бунгалото й в Ямайка, където бяха отишли на почивка. Но сега той твърде много й напомняше за… Спенсър на тринайсет.

Тя стана от леглото и пъхна крака в черните си обувки Шанел без пети. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце и да покаже малко ентусиазъм за партито на Мона. И миналата година трябваше да го направи, но все пак тогава животът й беше съвсем различен. Цял ден й се бяха привиждали странни неща — караницата с Али пред хамбара, мърдането на устните й, без Спенсър да може да чуе каквото й да било, щракването. Сякаш споменът, който бе потискан през всичките тези години, най-после искаше да излезе наяве.

Тя си сложи още червило, изпъна роклята си с кимоно-ръкав и тръгна да слиза по стълбите. Когато стигна до кухнята, тя с изненада видя, че майка й, баща й и Мелиса седят около масата, пред празна дъска за „Скрабъл“8 Двете кучета се бяха сгушили в краката им. Баща й не бе облечен със стандартната си униформа, нито носеше сако или колоездачния си екип, а беше с тениска и дънки. Майка й носеше панталоните си за йога. Стаята миришеше на прегоряло мляко и кафе еспресо.

— Здрасти. — Спенсър не можа да се сети кога за последно бе видяла родителите си вкъщи в събота вечер. Те обичаха да се показват — дали на откриването на някой нов ресторант или на опера, или на някое от партитата, които партньорите на баща й във фирмата редовно организираха.

— Спенсър! Ето те най-после! — извика госпожа Хейстингс. — Познай какво получихме току-що.

Тя й подаде с размах една разпечатка, която досега бе крила зад гърба си. Най-отгоре се виждаше логото на „Филаделфия сентинъл“, отпечатано с готически шрифт. Под него бе заглавието: „Отдръпни се, Тръмп! Идва Спенсър Хейстингс!“ Спенсър се вгледа в снимката си, на която седеше на бюрото на баща си. Сивият костюм на Калвин Клайн и малинената копринена риза се оказаха добър избор.

— Джордана току-що ни изпрати линка — изчурулика майка й. — Първата страница за неделния брой няма да е готова до утре сутринта, разбира се, но материалът за теб вече е в интернет.

— Леле — каза Спенсър с треперлив глас. Погледът й бе твърде разфокусиран, за да може да прочете материала. Значи това наистина се случваше. Докъде щеше да стигне всичко? Ами ако наистина спечели?

— Смятаме да отворим бутилка шампанско и да го отпразнуваме — каза господин Хейстингс. — Ти също можеш да пийнеш малко, Спенсър. Нали все пак имаме специален случай.

— Играе ли ти се Скрабъл? — попита госпожа Хейстингс.

— Мамо, тя вече се е облякла за партито — заяви Мелиса. — Едва ли иска да седи тук, да пие шампанско и да играе Скрабъл.

— Глупости — каза госпожа Хейстингс. — Още няма осем часа. Партитата не започват толкова рано, нали?

Спенсър се почувства като в капан. Всички се бяха втренчили в нея.

— Ами… сигурно не — каза тя.

Дръпна си един стол, седна и си събу обувките. Баща й измъкна една бутилка „Моет Шандон“ от хладилника, отвори го и извади четири кристални чаши от шкафа. За себе си, госпожа Спенсър и Мелиса наля по една пълна чаша, а за Спенсър до половината. Мелиса сложи една плочка с букви пред себе си.

Спенсър бръкна в кадифената торбичка и си избра букви. След това бръкна баща й. Спенсър беше много изненадана, че той знае правилата — никога преди не го беше виждала да играе някаква игра, дори и през почивките.

— Кога ще се разбере окончателното решение на съдиите? — попита той, като отпи една глътка от шампанското.

Спенсър сви рамене.

— Не знам. — Тя погледна към Мелиса, която й върна една от своите неразгадаеми усмивки. Спенсър не беше разговаряла с нея от предишната вечер в джакузито и се чувстваше доста странно в присъствието на сестра си. Дори малко се притесняваше.

— Вчера имах възможността да го прочета — продължи господин Хейстингс, като скръсти ръце. — Много ми харесва как си адаптирала концепцията към съвремието.

— Кой започва пръв? — рязко попита Спенсър. В никакъв случай нямаше да разговарят за съдържанието на есето. Не и пред Мелиса.

— Лауреатът на „Златна орхидея“ от 1996 година не спечели ли Пулицър миналата година? — попита госпожа Хейстингс.

— Не, беше Националната награда за литература — каза Мелиса.

Моля ви, спрете да говорите за „Златната орхидея“, каза Спенсър наум. Изведнъж осъзна нещо: за пръв път те говореха за нея, а не за Мелиса.

Спенсър погледна към плочките си. Имаше 3, Р, А, Т, О, В, Л, Ц, Е, Ж, Х, С и Ъ. Тя ги пренареди и едва не се задави. Оформяше се думата ЛЪЖЕЦ СХ, като Спенсър Хейстингс.

Отвън небето притъмня. Чу се лай на куче. Спенсър грабна чашата си с шампанско и я пресуши.

— Някой няма да кара колата си поне един час — присмя й се баща й.

Спенсър се опита да се засмее, като скри ръцете си под масата, за да не види баща й, че треперят.

Със своите букви госпожа Хейстингс нареди думата ЧЕРВЕЙ.

— Ти си наред, Спенс — каза тя.

Докато Спенсър вдигаше плочката с буквата Л, тънката моторола на Мелиса светна и засвири мелодийката от филма „Челюсти“. Да-ДАМ. Да-ДАМ. От мястото си Спенсър можеше да види екрана и надписа „имате ново съобщение“.

Мелиса включи телефона и се завъртя така, че да го скрие от погледа на Спенсър.

— Какво? — възкликна тя.

— Какво има? — попита госпожа Хейстингс, като вдигна поглед от плочките си.

Мелиса се почеса по главата.

— Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Странно, защо някой ще ми изпраща част от есе, което съм писала в гимназията?

Спенсър отвори уста, за да отговори, но оттам излезе само съскане.

Господин Хейстингс сложи чашата си на масата.

— Това е есето на Спенсър.

Мелиса отново се вгледа в екрана.

— Не, не е, това е моето… — Изведнъж вдигна поглед към Спенсър. — Не.

Спенсър се сви в стола си.

— Мелиса, това беше грешка.

Устата на Мелиса бе отворена толкова широко, че Спенсър видя сребърните пломби на кътниците й.

— Ти, кучко!

— Нещата излязоха извън контрол — извика Спенсър. — Нищо не зависеше от мен!

Госпожа Хейстингс се намръщи, объркана.

— Какво става тук?

Лицето на Мелиса се изкриви, тя присви очи, а устните й се извиха злобно.

— Първо ми крадеш гаджето, а сега и есето? За каква се мислиш ти!

— Казах ти, че съжалявам! — извика едновременно с нея Спенсър.

— Чакайте малко. Това е… писано от Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, като пребледня.

— Сигурно има някаква грешка — настоя господин Хейстингс.

Мелиса сложи ръце на хълбоците си.

— Да им кажа ли? Или предпочиташ сама да го направиш?

Спенсър скочи от стола си.

— Давай, изпей ме, както винаги си правила. — Тя хукна по коридора към стълбите. — Толкова добра си станала в това!

Мелиса тръгна след нея.

— Те трябва да разберат каква страхотна лъжкиня си станала!

— Те трябва да разберат каква кучка си станала ти! — извика Спенсър в отговор.

Устните на Мелиса се разтегнаха в усмивка.

— Толкова си смотана, Спенсър. Всички смятат така. Дори мама и татко.

Спенсър започна да се изкачва по стълбите.

— Не е вярно!

— Напротив, вярно е — присмя й се Мелиса. — И това е самата истина, нали? Ти си крадла на гаджета, плагиатка и жалка малка кучка.

— Гади ми се от теб! — извика Спенсър. — Защо просто не умреш.

— Момичета! — извика госпожа Хейстингс.

Но сестрите сякаш бяха попаднали в някакво силово поле. Мелиса не откъсваше поглед от Спенсър. А тя започна да трепери. Мелиса казваше истината. Тя беше жалка. Тя не ставаше за нищо.

— Да изгниеш в ада дано! — извика Спенсър. Тя вземаше по две стъпала наведнъж. Мелиса вече беше точно зад нея.

— Точно така, малко детенце, което нищо не струва, бягай!

— Млъкни!

— Малко детенце, което краде моите гаджета! Което дори няма достатъчно мозък, за да напише само есето си! Какво щеше да кажеш по телевизията, ако спечелеше наградата, Спенсър? Сама написах всичко, до последната буква. Толкова съм умна. И на изпитите в края на годината ли мами?

Спенсър се почувства така, сякаш нокти се забиваха в сърцето й.

— Престани! — извика раздразнено тя, като едва не се спъна в картонената кутия, която майка й бе оставила на стълбите.

Мелиса я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Приближи лицето си към нейното. Дъхът и миришеше на кафе еспресо.

— Малкото детенце иска всичко мое, но знаеш ли какво? Не можеш да имаш онова, което имам аз. Никога!

Целият гняв, който Спенсър беше натрупвала през годините, изригна и заля тялото и, като я накара да пламне цялата, после да се изпоти и накрая да се разтрепери. Стомахът й започна да се свива от гняв.

Тя се хвърли към парапета, хвана Мелиса за раменете и започна яростно да я разтърсва. След това я блъсна назад.

— Казах да престанеш!

Мелиса се спъна и се хвана за перилата. По лицето й се изписа страх.

В съзнанието на Спенсър започна да се отваря някаква пролука. Вместо Мелиса тя видя Али. По лицата и на двете бе изписано едно и също изражение, казващо: „Аз съм всичко, а ти си нищо“. „Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да успееш“. Спенсър усети миризмата на влагата, видя мигащите светулки и усети дъха на Али до лицето си. Изведнъж тялото на Спенсър се изпълни с неподозирана сила. Дълбоко от гърдите й се раздаде агонизиращ стон. Тя се видя да протяга ръце и да блъска Али — или пък може би това бе Мелиса? — с всичка сила. Али и Мелиса паднаха назад. Главите и на двете издадоха щракащ звук, когато се удариха в нещо. Зрението на Спенсър се проясни и тя видя Мелиса да се търкаля надолу по стълбите, докато накрая се стовари на пода.

— Мелиса! — извика госпожа Хейстингс.

Изведнъж всичко потъна в мрак.