Мис Съвършенство

33.

Първо Лукас извади от колата си едно горнище на анцуг с емблемата на „Роузууд дей“ и го подаде на Хана.

— Един скаут трябва да е подготвен за всичко — обяви той.

После отведе Хана в читалнята на колежа Холис, за да се преоблече. Колежът се намираше на няколко пресечки от планетариума. Читалнята напълно отговаряше на името си — огромна стая в една къща от деветнайсети век, посветена изцяло на отдиха и четенето. В нея миришеше на дим от лула и кожени подвързии, и беше пълна с най-различни книги, карти, глобуси, енциклопедии, списания, вестници, дъски за игра на шах, кожени дивани и удобни канапета за двама. Технически тя можеше да се ползва само от студентите и преподавателското тяло, но беше страшно лесно да се намърдаш вътре през страничната врата.

Хана отиде в мъничката тоалетна, свали скъсаната си рокля и я метна в металното кошче за отпадъци, като я натъпка здраво с ръце, за да се събере. После се измъкна оттам, строполи се на дивана до Лукас и просто… загуби контрол над себе си. Цялата мъка, която бе натрупвала през последните няколко седмици — може би дори няколко години — изригна в неконтролируеми ридания.

— Никой вече не ме харесва — каза тя през сълзи, между хълцанията. — И изгубих Мона завинаги.

Лукас я погали по косата.

— Всичко е наред. Тя и без това не те заслужава.

Хана плака докато очите й не отекоха и гърлото не я заболя. Най-накрая положи глава на гърдите на Лукас, които се оказаха доста по-мускулести, отколкото бе очаквала. Поседяха известно време така, без да продумат ни дума. Лукас я галеше по косата.

— Как така се озова на партито? — попита тя след известно време. — Мислех, че не си поканен.

— Бях поканен — наведе очи Лукас. — Но… Нямах намерение да ходя. Не исках да се чувстваш зле и предпочитах да прекарам вечерта с теб.

Хана усети леко замайване.

— Съжалявам — каза тихо тя, — за това, че в последния момент зарязах нашата игра на покер заради тъпия купон на Мона.

— Няма нищо — отговори Лукас. — Вече няма значение.

Хана го погледна. Той имаше толкова нежни сини очи и толкова очарователни розовеещи бузи. За нея имаше значение, и то много. Тя бе толкова обсебена от стремежа винаги да върши безупречно нещата — да носи най-безупречните одежди, да избира най-безупречните музикални тонове за телефона си, да поддържа тялото си в безупречна форма, да има безупречните най-добри приятелки и най-безупречното гадже — но за какво й бе цялото това съвършенство? Може би и Лукас бе безупречен по един по-различен начин. Той се грижеше за нея.

Хана не знаеше какво точно се случи, но двамата се озоваха на един от кожените дивани, а тя се беше настанила в скута му. Странно, но тя изобщо не се притесни дали му тежи. Миналото лято, докато се подготвяше за пътуването до Кейп Код със семейството на Шон, Хана не беше яла нищо, освен грейпфрут и червени чушки, а после, когато облече банския си костюм, тя не позволи на Шон да я докосне, защото се страхуваше, че той ще си помисли, че е разплута като желе. При Лукас това изобщо не я притесняваше.

Лицето й се приближи до неговото. Той леко се надигна към нея. Тя усети как устните му докосват брадичката й, после ъгълчето на устата й, след това самите устни. Сърцето й лудо заби. Той я придърпа към себе си. Сърцето на Хана биеше толкова бързо и възбудено, че тя се уплаши да не се пръсне. Лукас хвана лицето й в шепи и я целуна по ухото. Тя се изкиска.

— Какво има? — попита той и се отдръпна назад.

— Нищо — каза Хана и се ухили. — Не знам. Просто ми е весело.

Наистина беше весело — нямаше нищо общо със сериозните, показателни сеанси, които бе водила с Шон, при които се чувстваше така, сякаш някакво жури внимателно следи и оценява всяка тяхна целувка. Лукас беше небрежен, влажен и весел, точно като малък лабрадор. От време на време я прегръщаше и силно я притискаше към себе си. Изведнъж започна да я гъделичка, Хана изписка и се изтърколи от дивана на пода.

Накрая се озоваха на един от диваните, Лукас лежеше върху нея и галеше голото й коремче. Той свали ризата си и се притисна към нея. След известно време те се отпуснаха и просто си лежаха там мълчаливо. Очите на Хана шареха по книгите, дъските за шах и бюстовете на прочути писатели. Изведнъж тя се надигна и седна.

Някой гледаше през прозореца.

— Лукас! — тя посочи тъмната сянка, която се движеше край задната врата.

— Без паника — каза Лукас, като се надигна от дивана и се промъкна към прозореца. Храстите се разклатиха. Бравата се раздвижи. Хана стисна здраво ръката му.

А. беше тук.

— Лукас…

— Шшт. — Още едно щракване. Някъде се отключваше ключалка. Някой влизаше. Лукас изпъна врат и се ослуша. От задната стая се чуха стъпки. Хана отстъпи назад. Подът изскърца. Стъпките се приближиха.

— Ехо? — Лукас грабна ризата си и бързо я навлече наопаки. — Кой е там?

Никой не се обади. Чуха се още скърцания. Една сянка се плъзна по стената.

Хана се огледа и сграбчи най-близкото нещо, което можа да види — един „Алманах на фермера“ от 1972 година. Внезапно лампите светнаха. Хана изпищя и вдигна алманаха над главата си. Пред тях стоеше един възрастен мъж с брада. Той носеше малки очила с метални рамки и рипсено сако, и беше вдигнал ръце над главата си в защитна поза.

— Аз съм от факултета по история! — избъбри той. — Не можах да заспя. Дойдох да почета малко… — Той хвърли един странен поглед към Хана. Тя осъзна, че ципът на горнището на анцуга на Лукас се е свалил и е разкрил голото й рамо.

Сърцето й започна да се успокоява. Върна книгата на мястото й.

— Извинявайте — каза тя. — Просто си помислих, че…

— По-добре да си тръгваме. — Лукас заобиколи възрастния мъж и издърпа Хана през страничната врата. Когато стигнаха до голямата метална порта, той избухна в смях.

— Видя ли му физиономията? — изкрещя въодушевено той. — Човекът беше ужасен!

Хана се опита да се засмее заедно с него, но беше доста разтърсена.

— Трябва да тръгваме — прошепна тя с треперещ глас. — Искам да се прибера у дома.

Лукас я придружи до паркинга на планетариума, където Хана подаде своя билет на валето. Когато то докара колата й, тя накара Лукас хубаво да я огледа, за да се убеди, че никой не се крие на задната седалка. Когато най-накрая се озова на сигурно място на шофьорската седалка зад заключената врата, Лукас чукна по стъклото и устните му оформиха изречението: „Ще ти се обадя утре“. Хана го проследи с поглед докато се отдалечаваше, като се чувстваше едновременно възбудена и объркана.

Тя подкара колата по спираловидната алея. На всеки двайсет метра имаше по една табела, рекламираща новата изложба. На всичките имаше надпис ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ и снимка на избухващата вселена.

Когато телефонът й избипка, тя подскочи толкова силно, че едва не скъса предпазния колан. Отби в платното за автобуси и измъкна блекберито от чантата си с треперещи пръсти. Имаше нов есемес.

Хана погледна през прозореца. Улицата пред планетариума беше тиха. Старите къщи бяха наблъскани плътно една до друга и отвън нямаше жива душа. Появи се лек бриз, който развя знамето на портата на стара викторианска сграда, а оставената на двора найлонова торбичка с нарисувана хелоуинска тиква изшумоли.

Хана погледна към съобщението. Странна работа. Последният есемес от А. не беше от непознат номер както обикновено, а на екрана се изписаха цифри. Номерът започваше с 610 — кодът на Роузууд.

Той й изглеждаше познат, въпреки че Хана никога не запомняше телефонните номера — първия си мобилен телефон получи в седми клас и оттогава разчиташе на бутоните за бързо набиране. Но в този номер имаше нещо.

Изведнъж Хана покри устата си с ръка.

— Мили Боже! — прошепна тя. Замисли се за миг. Възможно ли беше това?

Тя вече знаеше кой е А.