Мис Съвършенство

7.

Понеделник вечерта Хана паркира своя Приус до дома си и изскочи от колата. Трябваше само да се преоблече, след което щеше да се срещне с Мона, за да вечерят заедно.

Униформеното сако на „Роузууд дей“ и плисираната пола щяха да бъдат истинска обида за Приятелницата. Трябваше да се отърве от тези дълги ръкави — цял ден се бе потила с тях. Докато бе пътувала към къщи, Хана се бе пръскала поне стотина пъти с минерална вода Евиан, но все още и бе ужасно горещо.

Когато зави зад ъгъла, тя забеляза карамеления лексус на майка си, паркиран пред гаража, и се спря. Какво правеше майка й вкъщи? Обикновено госпожа Мерин оставаше до късно в офиса на „Макманъс & Тейт“, филаделфийската рекламна агенция, в която работеше. Често се прибираше дори след десет вечерта.

Едва тогава Хана забеляза и останалите четири коли, паркирани съвсем близко една до друга пред гаража: сребърният мерцедес купе определено принадлежеше на Спенсър, бялото волво бе на Емили, а зеленото субару — на Ариа. Последната кола бе един бял форд, с надпис ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ РОУЗУУД отстрани.

Какво ставаше тук, по дяволите?

— Хана.

Майка й стоеше на входната врата. Все още бе облечена с лъскавия си черен костюм и обувките от змийска кожа с високи токчета.

— Какво става тук? — попита разстроена Хана. — Защо старите ми приятелки са тук?

— Опитах се да ти се обадя, но ти не си вдигаше телефона — каза майка й. — Полицай Уайлдън искаше да ви зададе няколко въпроса за Алисън. Те са отзад, на верандата.

Хана извади телефона от джоба си. Имаше три пропуснати обаждания от майка й.

Госпожа Мерин се обърна. Хана я последва в къщата. Влязоха първо в кухнята. Хана се спря до телефонната масичка.

— Има ли някакви съобщения за мен?

— Да, едно. — Сърцето на Хана подскочи, но след това майка й продължи — От господин Ейкърд. Провеждат някаква реорганизация в клиниката за изгаряния и повече няма да имат нужда от твоите услуги.

Хана примигна. Това бе наистина приятна изненада.

— Някой… друг?

Госпожа Мерин я погледна разбиращо.

— Не — тя нежно докосна Хана по ръката. — Съжалявам, Хан. Не се е обаждал.

Независимо от това, че животът на Хана бе станал почти перфектен, мълчанието на баща й бе изключително болезнено за нея. Как може толкова лесно да я изхвърли от живота си? Нима не разбираше, че тя бе имала много добра причина да напусне вечерята и да отиде на бала? Нима не разбираше, че не би трябвало да кани годеницата си Изабел и нейната перфектна дъщеря Кейт на техния специален уикенд? Но пък нали скоро щеше да се ожени за безцветната Изабел — и тогава Кейт официално щеше да стане негова доведена дъщеря. Може би не се обаждаше на Хана, защото още една дъщеря му идваше в повече.

„Няма значение“ — каза си Хана, като съблече сакото си и изпъна прозрачната си розова блузка на „Ребека Тейлър“. Кейт бе една превзета кучка — щом баща й е избрал нея, значи двамата се заслужават един друг.

Когато погледна през голямата остъклена врата към верандата. Спенсър, Ариа и Емили наистина седяха около гигантската маса от тис, а цветното стъкло хвърляше отблясъци върху лицата им. Полицай Уайлдън, най-новият член на роузуудската полиция и най-нов приятел на майка й, стоеше изправен до барбекюто.

Присъствието в дома й на трите й най-добри бивши приятелки й изглеждаше твърде сюрреалистично.

За последно бяха седели заедно на верандата на Хана в края на седми клас — тогава тя бе най-смотаната и най-грозна от всички. Но сега раменете на Емили се бяха разширили и косата й имаше леко зеленикав оттенък. Спенсър изглеждаше стресирана и напрегната. А Ариа приличаше на зомби с черната си коса и бледа кожа. Ако Хана беше свръх модна рокля на „Проенца Шулер“, то Ариа бе ужасна, размъкната трикотажна рокля от някоя конфекция.

Хана си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Уайлдън се обърна. На лицето му бе изписано сериозно изражение. Под яката на полицейската му униформа се подаваше крайчето на черната му татуировка. Хана продължаваше да се чуди как може Уайлдън, някогашният побойник на „Роузууд дей“, да започне работа в полицията.

— Хана. Седни, моля.

Хана издърпа един стол и се настани до Спенсър.

— Това дълго ли ще продължи? — Тя погледна инкрустирания си с диаманти часовник „Диор“. — Закъснявам за една среща.

— Няма, ако започнем веднага — Уайлдън ги огледа. Спенсър си оглеждаше ноктите, Ариа дъвчеше дъвка със затворени очи, а Емили се бе втренчила в ароматизираната свещ, която бе поставена в средата на масата, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Първото нещо, което искам да ви съобщя — каза Уайлдън, — е, че някой е дал един от вашите домашни клипове на пресата. — Той погледна към Ариа. — Едно от филмчетата, които преди години сте дали на полицията. Така че може би ще го видите по телевизията — всички новинарски канали го имат. Разследваме как е попаднало у тях — виновните ще бъдат наказани. Исках вие първи да разберете.

— За кое филмче става въпрос? — попита Ариа.

— Нещо за есемеси по телефона? — отговори той.

Хана се облегна назад и се опита да си спомни за кое клипче става въпрос — те бяха толкова много. Тогава Ариа бе обсебена от камерата си. Хана непрекъснато се опитваше да избяга от снимките, защото според нея камерата добавяше не десет килограма към фигурата, а двайсет.

Уайлдън изпука с пръсти и духна в мелничката за чер пипер, която седеше в средата на масата. Малко пипер се разсипа по покривката и във въздуха веднага се разнесе характерната му миризма.

— Другото нещо, за което бих искал да поговорим, е за самата Алисън. Имаме причини да смятаме, че убиецът на Алисън е някой от Роузууд. Някой, който може би все още живее тук… и който все още може да представлява опасност.

Всички затаиха дъх.

— Започнахме разследването отначало — продължи Уайлдън, като стана от масата и започна да я обикаля, скръстил ръце зад гърба си. Най-вероятно бе видял някой от „На местопрестъплението“ да се държи така и бе решил, че е много яко. — Опитваме се да възстановим живота на Алисън, преди да изчезне. Искаме да започнем с хората, които най-добре са я познавали.

Точно тогава телефонът на Хана иззвъня. Тя го измъкна от чантата си. Мона.

— Мон — тихо каза тя, като стана от стола си и се оттегли в най-отдалечения ъгъл на верандата, близо до розовите храсти на майка й. — Ще закъснея с няколко минути.

— Кучка — подразни я Мона. — Каква гадост. Вече съм седнала на нашата маса в „Рив Гош“.

— Хана — сърдито я повика Уайлдън. — Моля те, би ли казала на човека, който те търси, че ще му се обадиш по-късно?

В същото време Ариа кихна.

— Наздраве — каза Емили.

— Къде си? — попита подозрително Мона. — С кого си?

— Вкъщи съм — отговори Хана. — С мен са Емили, Ариа, Спенсър и поли…

— Ти си с твоите стари приятелки? — прекъсна я Мона.

— Вече бяха вкъщи, когато се прибрах — възрази Хана.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — гласът на Мона звучеше все по-ядосано. — Ти си поканила старите си приятелки у вас, в деня на нашата Приятелница.

— Не съм ги поканила — засмя се Хана. Все още не можеше да повярва, че Мона се чувства застрашена от старите й дружки. — Аз просто…

— Знаеш ли какво? — отряза я Мона. — Забрави. Отменям Приятелницата.

— Мона, недей… — започна тя, но изведнъж спря. Уайлдън стоеше до нея.

Той взе телефона от ръката й и го затвори.

— Тук обсъждаме убийство — каза той с нисък глас. — Светският ти живот може да почака.

Хана се втренчи гневно в гърба му. Как смее Уайлдън да й затваря телефона? Това че ходи с майка й не означава, че може да се държи с нея като баща.

Тя се втурна към масата, като се опитваше да се успокои. Мона бе царица на преиграването, но не можеше да се сърди дълго време на Хана. Обикновено след повечето им караници не си говореха максимум няколко часа.

— Добре — каза Уайлдън, след като Хана се върна на масата. — Преди няколко седмици получих нещо много интересно, което трябва да обсъдим. — Той измъкна бележника си. — Вашият приятел, Тоби Кавана. Той е написал предсмъртно писмо.

— З-з-знаем — заекна Спенсър. — Сестра му ни даде да прочетем част от него.

— Значи знаете, че в него се споменава Алисън. — Уайлдън порови из бележника си. — Тоби е написал:

Мастиленочерните му очи огледаха всяка една от тях поотделно.

— Каква е била тайната на Алисън?

Хана се сви в стола си. Ние ослепихме Джена. Това бе тайната, която Тоби бе запазил. Хана и приятелките й не знаеха, че Тоби е наясно с това — докато преди няколко седмици Спенсър не бе изплюла камъчето.

— Не знаем — избъбри Спенсър. — Али не е казала на никоя от нас.

Уайлдън сбърчи вежди и се наведе над масата.

— Хана, преди мислеше, че Тоби е убил Алисън.

Хана сви рамене безучастно. Тя бе отишла при Уайлдън и му бе разкрила опасенията си по времето, когато всички те мислеха, че Тоби е А. и че той е убил Али.

— Ами… Тоби не харесваше Али.

— Всъщност той харесваше Али, но тя не можеше да го търпи — разясни Спенсър. — Тоби я шпионираше през цялото време. Но не съм сигурна дали това има нещо общо с неговата тайна.

Емили леко изхълца. Хана я погледна подозрително. Напоследък Емили говореше само за това колко виновна се чувствала за смъртта на Тоби. Ами ако реши да каже на Уайлдън, че те са виновни за неговата смърт — и за инцидента с Джена? Преди няколко седмици, когато бе решила, че няма за какво да живее, Хана беше готова да поеме вината за Онова с Джена, но сега за нищо на света нямаше да си признае. Животът й най-накрая бе влязъл в релси и тя нямаше никакво намерение да се прочуе като една от Психопатките-ослепителки, или както там решат да ги нарекат по телевизията.

Уайлдън прехвърли няколко листа от бележника.

— Добре, хубаво си помислете за това. Продължаваме нататък. Да поговорим за нощта, когато Алисън изчезна. Спенсър, тук пише, че точно преди да изчезне, Алисън се опитала да ви хипнотизира. Двете сте се скарали, тя избягала, ти си хукнала след нея, но не си могла да я откриеш. Така ли е?

Спенсър се напрегна.

— Ами, да. Точно така.

— И нямаш някаква представа къде е отишла?

Спенсър сви рамене.

— Съжалявам.

Хана се опита да си спомни нощта, когато Али изчезна. В един момент Али ги хипнотизираше; в следващия беше изчезнала. Хана наистина се усещаше така, сякаш бе изпаднала в транс: докато Али броеше от сто на обратно, а свещта с ванилов аромат разнасяше миризмата си из целия хамбар, Хана се бе почувствала натежала и сънлива, пуканките и доритосите, които бе изяла по-рано, натежаха в стомаха й. Пред очите й се появиха страховити образи: Али и останалите бягат през някаква гъста джунгла. Заобикалят ги големи човекоядци растения. Едно от тях разтваря челюсти и захапва Али за крака. Когато Хана се измъкна от кошмара, Спенсър стоеше на входната врата. Тя изглеждаше разтревожена… а Али я нямаше.

Уайлдън продължи да крачи напред-назад по верандата. Той вдигна една керамична кана в югозападен стил и обърна с дъното нагоре, сякаш търсеше листче с цената. Любопитно копеле.

— Момичета, искам да си спомните всичко, което можете. Помислете за това какво се случи около времето на изчезването на Алисън. Тя имаше ли си гадже? Някакви нови приятели?

— Тя си имаше приятел — заяви Ариа. — Мат Дулитъл. Той се премести.

Тя се облегна назад и тениската й се свлече от рамото й, като разкри дантелената огненочервена презрамка на сутиен. Курва.

— Излизаше с по-големите момичета от отбора по хокей на трева — добави Емили. Уайлдън погледна към записките си.

— Точно така. Кейти Хафтън и Вайълит Кийс. Знам ги. Какво ще кажете за поведението на Алисън? Да се е държала странно?

Те се умълчаха. „Да, държеше се“ — помисли си Хана. Веднага се сети за едно нещо. В един бурен пролетен ден, няколко седмици преди Али да изчезне, баща й ги бе завел двете на един мач на „Филис“. Цялата вечер Али бе ужасно нервна, сякаш бе изпила няколко опаковки стимуланти. Непрекъснато проверяваше за есемеси и изглеждаше вбесена от това, че пощата й е празна. По време на седмия ининг, когато двете се промъкнаха на балкона, за да огледат една групичка симпатични момчета, Хана забеляза, че ръцете на Али треперят.

— Добре ли си? — попита тя. Али й се усмихна.

— Студено ми е — обясни тя.

Но струваше ли си да споменава за подозренията си? Изглежда, че нямаше нищо, но нямаше как да разбере какво точно търсеше полицията.

— Изглеждаше си съвсем наред — бавно каза Спенсър.

Уайлдън впери поглед в нея.

— Знаеш ли, по-голямата ми сестра много приличаше на Алисън. Тя също бе лидер в нейната групичка. Каквото кажеше, нейните приятелки го изпълняваха. Каквото и да е. И те пазеха всичките й тайни. И при вас ли беше така, момичета?

Хапа сви пръстите на краката си, внезапно раздразнена от посоката, в която бе поел разговорът.

— Не знам — промърмори Емили. — Може би.

Уайлдън погледна надолу към вибриращия си клетъчен телефон, защипан за кобура му.

— Извинете ме — Той тръгна към гаража, като откачи телефона от колана си.

Веднага щом се отдалечи достатъчно, че да не може да ги чува, Емили въздъхна тежко.

— Момичета, трябва да му кажем.

Хана присви очи.

— Какво да му кажем?

Емили стисна ръце.

— Джена е сляпа. Вината за това е наша.

Хана поклати глава.

— Мен не ме бройте. Освен това Джена е добре. Сериозно. Забелязахте ли, че носи слънчеви очила на Гучи? За да се сдобиете с такива, трябва да се запишете и да чакате поне година — намират се по-трудно и от чанта на Бъркин.

Ариа се нахвърли върху Хана.

— Ти от коя слънчева система идваш? На кого му пука за очилата на Гучи!

— Ами със сигурност не и на някой като теб — изтърси Хана.

Ариа стисна зъби и се облегна назад.

— Какво би трябвало да означава това?

— Мисля, че знаеш много добре — озъби се Хана.

— Момичета — рече предупредително Спенсър.

Ариа въздъхна и обърна лице към страничния двор. Хана се загледа в острата й брадичка и римския нос. Дори профилът на Ариа не бе красив като нейния.

— Трябва да му кажем за Джена — повтори Емили.

— Както и за А. Полицията трябва да се заеме с това. Не е наша работа.

— Нищо няма да му казваме и това е — изсъска Хана.

— Да, Емили, не съм сигурна за това — бавно каза Спенсър, почуквайки с ключовете си по една от широките летви на масата. — Това е важно решение, което ще засегне живота ни.

— И преди сме говорили за това — съгласи се Ариа.

— Освен това А. вече го няма, нали?

— Изобщо няма да споменавам за вас — възрази Емили, като скръсти ръце на гърдите си. — Но ще му кажа. Според мен това е правилната постъпка.

Телефонът на Ариа изчурулика и всички подскочиха. След това телефонът на Спенсър завибрира и започна да подскача към ръба на масата. Блекберито на Хана, което тя бе прибрала отново чантата си, издаде приглушен звън. Малката нокия на Емили също издаде старомоден телефонен звън.

За последен път телефоните на момичетата звъняха заедно на погребението на Али. — Хана изпита същото усещане както когато баща й я заведе за пръв път на въртележката в роузуудския панаир — зашеметяване и гадене. Ариа отвори телефона си. После Емили, след това Спенсър.

— О, Господи! — прошепна Емили.

Хана дори не си направи труда да извади своето блекбери. Вместо това се наведе и погледна към екрана на сайдкика на Спенсър.

Сърцето на Хана спря. Тя чу стъпки и се обърна. Уайлдън се връщаше.

Той пъхна мобилния си телефон в калъфа. После погледна към момичетата и повдигна учудено вежди.

— Да не би да съм пропуснал нещо?

Като че ли му беше за първи път!