Мис Съвършенство

1.

Понеделник, в шест и половина сутринта Спенсър Хейстингс би трябвало да спи. Вместо това тя седеше в боядисаната в синьо-зелени цветове стая на своя терапевт и се чувстваше така, сякаш бе затворена в аквариум. По-голямата й сестра Мелиса седеше на един изумруденозелен стол точно срещу нея. Тя вдигна поглед от учебника „Принципи на зараждащите се пазари“ — учеше по магистърска програма в университета в Пенсилвания — и майчински се усмихна на Спенсър.

— Започнах да се чувствам много по-пречистена, откакто започнах да посещавам доктор Евънс — измърка Мелиса, която имаше час веднага след Спенсър. — Направо ще се влюбиш в нея. Тя е невероятна.

Разбира се, че е невероятна, помисли си злобно Спенсър. За Мелиса невероятен бе всеки, който можеше да я слуша цял час, без да я прекъсва.

— Но към теб може да се отнесе малко по-строго, Спенс — предупреди я Мелиса, като затвори учебника си. — Ще ти каже някои неща за самата теб, които може би няма да искаш да чуеш.

Спенсър се размърда на мястото си.

— Не съм на шест години. Мога да понасям критика.

Мелиса погледна към Спенсър и леко повдигна вежда, показвайки, че не е напълно сигурна в това. Спенсър се скри зад списанието „Филаделфия“, като отново се зачуди защо ли се съгласи да дойде тук.

Вероника, майката на Спенсър, бе уговорила час при терапевт — терапевтът на Мелиса — след като бе открит трупът на приятелката на Спенсър Алисън Дилорентис, а Тоби Кавана се самоуби. Спенсър подозираше, че целта на терапевтичния сеанс бе и да се разбере защо Спенсър се бе захванала с гаджето на Мелиса, Рен. Въпреки всичко Спенсър се чувстваше добре. Наистина. Не беше ли посещението при терапевта на най-злия й враг същото като посещението при пластичния хирург на някоя грозница? Спенсър се страхуваше, че най-вероятно след сесията при психиатъра ще излезе навън с мозъчния еквивалент на адски несиметрични силиконови цици.

Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и навън подаде глава една дребничка русокоса женица с жълто-кафяви рамки на очилата, черна туника и черен панталон.

— Спенсър? — каза жената. — Аз съм доктор Евънс. Моля, заповядай.

Спенсър влезе в кабинета на доктор Евънс, който бе оскъдно обзаведен и светъл — за щастие нямаше нищо общо с чакалнята. В него имаше един голям черен кожен диван и сив велурен стол. На голямото бюро бяха подредени телефон, една купчинка папки, хромирана настолна лампа и едно от онези преспапиета с формата на птичка, които господин Крафт, учителят й по науки за Земята, толкова много харесваше. Доктор Евънс се настани във велурения стол и с жест посочи дивана на Спенсър.

— И така — каза доктор Евънс, след като и двете се настаниха удобно. — Чувала съм много неща за теб.

Спенсър сбърчи нос и погледна към чакалнята.

— От Мелиса, предполагам?

— От майка ти. — Доктор Евънс отвори тетрадка с червени корици. — Тя ми каза, че в живота ти е имало големи вълнения, особено напоследък.

Спенсър фокусира погледа си върху масата, която се намираше до дивана. На нея имаше купичка с бонбони, кутия с хартиени кърпички — разбира се и една от онези логически игри с кабарчета, в които ги набождаш на една дъска и прескачаш през едно, докато не остане само едно кабарче. Имаше една такава в работния кабинет в дома на семейство Дилорентис; двете с Али я бяха разгадали заедно, което означаваше, че са гениални.

— Мисля, че се справям добре — каза тя. — Не смятам да се самоубивам.

— Близка твоя приятелка е умряла. Както и един съсед. Сигурно ти е трудно.

Спенсър отпусна главата си на облегалката на дивана и погледна към тавана. Заради неравната си мазилка той изглеждаше така, все едно има акне. Може би имаше нужда да поговори с някого — защото нямаше как да разкаже на семейството си за Али, Тоби, или пък за ужасяващите съобщения, които получаваше от злия преследвач, известен просто като А. А и старите и приятелки — те бяха започнали да я избягват от момента, в който призна, че Тоби през цялото време е знаел, че те са ослепили доведената му сестра Джена — тайна, която тя бе пазила от тях цели три дълги години.

Но от самоубийството на Тоби бяха минали три седмици, а работниците бяха изкопали тялото на Али преди повече от месец. Спенсър се справяше добре с всичко, най-вече защото А. беше изчезнал. Тя не беше получавала нови съобщения след бала „Кума Лиса“, най-голямото събиране с благотворителна цел в Роузууд. В началото мълчанието на А. изнервяше Спенсър — може би това бе затишие пред буря, — но с течение на времето тя започна да се успокоява. Спря да забива лакираните си нокти във възглавничките на дланите си. Отново започна да заспива на загасена нощна лампа. Получи шест плюс на последния си тест по математика и шест на есето върху Платоновата „Република“. Скъсването с Рен — който я бе зарязал заради Мелиса, която от своя страна пък заряза него — вече не я тормозеше толкова много и семейството й се бе върнало към ежедневното безгрижие. Дори присъствието на Мелиса — тя бе останала в семейния дом, докато малка армия строители ремонтираше къщата й във Филаделфия — бе до известна степен поносимо.

Може би бе настъпил краят на кошмара.

Спенсър размърда пръстите си във високите до коленете светлобежови ботуши от ярешка кожа. Беше много съмнително, че ще разкаже на доктор Евънс за А., дори и да се почувства достатъчно комфортно в нейно присъствие. Защо да повдига въпроса за А., след като А. бе изчезнал?

— Трудно е, но пък Алисън изчезна преди доста години. Животът ми продължи — каза най-накрая тя. Може би доктор Евънс щеше да осъзнае, че Спенсър няма намерение да говори, и щеше да прекрати сеанса по-рано.

Психиатърката записа нещо в тетрадката си. Спенсър се зачуди какво ли е то.

— Освен това разбрах, че двете със сестра ти сте имали проблеми заради едно момче.

Спенсър настръхна. Тя можеше да си представи какво е представлявала изопачената версия на Мелиса за проблема с Рен — разказът й сигурно е включвал Спенсър, която облизва сметаната от голия корем на Рен, докато сестра й безпомощно ги наблюдава през прозореца.

— Не беше кой знае какво — промърмори тя.

Доктор Евънс отпусна рамене и я погледна по същия „не можеш да ме излъжеш“ начин, както правеше майка й.

— Той първо е бил приятел на сестра ти, нали? А ти си се срещала с него зад гърба й?

Спенсър стисна зъби.

— Вижте, знам, че не съм постъпила правилно, ясно ли е? Нямам нужда от още една лекция.

Доктор Евънс се втренчи в нея.

— Не възнамерявам да ти изнасям лекция. Може би. — Тя подпря бузата си с показалец. — Може би си имала своите причини.

Спенсър се ококори. Правилно ли беше чула — нима доктор Евънс напълно сериозно бе предположила, че вината не е сто процента на Спенсър? Може би все пак 175 долара на час не бяха безбожна сума за терапията.

— Двете със сестра ти прекарвате ли изобщо някакво време заедно? — попита доктор Евънс след кратка пауза.

Спенсър се пресегна към купичката с бонбоните. С едно ловко движение смъкна сребристата обвивка, смачка я в юмрук и метна бонбончето в устата си.

— Никога. Освен ако не сме с родителите ни — не че тогава Мелиса разговаря с мен. Единственото, което прави, е да се хвали пред нашите с това, което е постигнала, и с подобренията, които е направила в градската си къща. — Спенсър погледна право към доктор Евънс. — Сигурно знаете, че родителите ни й купиха къща в Стария град, само защото беше приета в колежа.

— Знам — доктор Евънс протегна ръка над главата си и две сребърни гривни се плъзнаха към лакътя й.

— Страхотна работа.

И след това й намигна.

Спенсър се почувства така, сякаш сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Очевидно доктор Евънс не се интересуваше от предимствата на лененото платно пред памука. Само така.

Те си поговориха още известно време, на Спенсър й харесваше все повече и повече, и точно тогава доктор Евънс посочи към топящия се часовник на Салвадор Дали, който висеше над бюрото й, за да й подскаже, че времето й е изтекло. Спенсър се сбогува с нея и отвори вратата на кабинета, като почесваше главата си така, сякаш психиатърката й бе отворила черепа и бе поровила из мозъка й. Сеансът изобщо не се оказа толкова мъчителен, колкото беше предполагала.

Тя затвори вратата на кабинета и се обърна. За нейна изненада майка й седеше в бледозеления стол до Мелиса и четеше модно списание.

— Мамо — намръщи се Спенсър. — Какво правиш тук?

Вероника Хейстингс изглеждаше така, сякаш бе пристигнала направо от семейната конюшня. Беше облечена с бяла тениска на „Петит Бато“ и тесни дънки, и беше обула високи ботуши за езда. Дори имаше малко сламки в косата си.

— Имам новини за теб — обяви тя.

И госпожа Хейстингс, и Мелиса изглеждаха ужасно сериозни. Спенсър усети как стомахът й се свива. Някой беше умрял. Някой — убиецът на Али — беше убил отново. Може би А. се беше завърнал. Моля те, не, помисли си тя.

— Господин Макадам ми се обади — каза госпожа Хейстингс, като стана от стола. Господин Макадам бе учителят по икономика на Спенсър. — Иска да разговаряме за някакви есета, които си написала преди няколко седмици. — Тя пристъпи към нея, ароматът на нейния „Шанел №5“ погъделичка ноздрите на Спенсър. — Спенс, той иска да изпрати едното от тях на „Златната орхидея“.

Спенсър отстъпи назад.

— „Златната орхидея“?

„Златната орхидея“ бе най-престижния конкурс за есета в страната, гимназиалният еквивалент на Оскар. Ако тя спечелеше, списанията „Пийпъл“ и „Гоил“ щяха да напишат материал за нея. Йейл, Харвард и Станфорд щяха да се избиват за нея. Спенсър следеше успеха на лауреатите на „Златна орхидея“ така, както останалите хора проследяваха живота на знаменитостите. Победителят в конкурса през 1998-ма година сега беше главен редактор на едно от най-прочутите модни списания. Победителят от 1994-та стана конгресмен на 28 години.

— Точно така. — Лицето на майка й се озари от ослепителна усмивка.

— О, Господи! — Спенсър усети как краката й омаляват. Но не от вълнение, а от страх.

Есетата, които беше предала, не бяха нейни, а на сестра й Мелиса. Спенсър спешно трябваше да ги предаде и А. й беше предложил да ги „заеме“ от старите работи на Мелиса. През последните седмици се бяха случили толкова много неща, че това просто се бе изплъзнало от паметта й.

Спенсър примигна. Господин Макадам — или Сепията, както всички го наричаха, — обожаваше Мелиса, когато тя бе негова ученичка. Как може да не си спомня нейните есета, особено ако са били толкова добри?

Госпожа Хейстингс постави ръка на рамото й и Спенсър потрепери — ръцете на майка й винаги бяха студени като на мъртвец.

— Толкова се гордеем с теб, Спенс!

Спенсър не можеше да контролира мускулите около устата си. Тя трябваше да се оправи с това, преди да е затънала до уши.

— Мамо, не мога.

Но госпожа Хейстингс изобщо не я слушаше.

— Вече се обадих на Джордана във „Филаделфия сентинъл“ Помниш ли Джордана? Тя идваше на уроци по езда в конюшнята. Както и да е, тя е поласкана. Никой от нашия регион не е бил номиниран досега. Иска да напише статия за теб.

Спенсър примигна. Всички четяха вестника „Филаделфия септинъл“.

— Назначен е час за интервюто и фотосесията — продължи госпожа Хейстингс, като вдигна гигантската си жълта раница и започна да търси ключовете на колата. — В сряда, преди училище. Те ще осигурят стилист. Сигурна съм, че Ури ще дойде да ти издуха косата.

Спенсър се страхуваше да погледне майка си в очите, затова обърна поглед към списанията за четене в чакалнята — подбрани броеве от „Нюйоркърс“ и „Икономист“ и голяма книга с приказки, която бе поставена върху кутия с конструктор „Лего“. Тя не можеше да признае пред майка си за откраднатите есета — не и точно сега. Пък и едва ли точно тя щеше да спечели „Златната орхидея“. Стотици хора бяха номинирани, от най-добрите училища в цялата страна. Сигурно нямаше да успее да преодолее дори първия кръг.

— Звучи страхотно — промърмори тя.

Майка й излетя през вратата. Спенсър се поколеба малко, привлечена от вълка на корицата на книгата с приказки. Тя бе имала същата, когато бе малка. Вълкът бе облечен с нощница и боне и гледаше злобно към русата, наивна Червена шапчица. Заради тази картинка Спенсър бе сънувала кошмари.

Мелиса се прокашля. Когато Спенсър вдигна поглед установи, че сестра й я гледа.

— Поздравления, Спенс — каза тя с равен глас. — Златната орхидея. Това е нещо велико.

— Благодаря — избъбри Спенсър. На лицето на Мелиса бе изписано странно познато изражение. И в този момент Спенсър осъзна, че Мелиса изглежда точно като големия лош вълк.