Мис Съвършенство

27.

В късния съботен следобед Ариа притича, снижена, край явора в двора на семейство Макрийди, който се намираше от другата страна на улицата, точно срещу нейната къща. Тя видя как три момиченца — скаути, които продаваха кутии с бисквити, приближиха към входната им врата. „Ила не е вкъщи, но можете да й оставите две кутии от бисквитките с мента — й се искаше да им каже. — Те са й любимите“.

Момичетата почукаха на вратата и зачакаха. След като никой не им отвори, те тръгнаха към следващата къща.

Ариа знаеше, че идването й до тук с колело чак от къщата на Шон е голяма щуротия, както й дебненето пред собствения й дом, сякаш той бе някакъв тузарски клуб, а тя бе папарак. Но семейството й липсваше ужасно много. Семейство Ейкърд бяха пълна противоположност на Монтгомъри. Господин и госпожа Ейкърд се бяха включили в роуззудския Патрул за охрана от воайори. Бяха организирали двайсет и четири часова гореща линия за оплаквания, и след няколко дни щеше да дойде техният ред да патрулират през нощта. Всеки път, когато някой от тях я погледнеше, Ариа имаше усещането, че ей сега ще й кажат, че знаят какво е правила в кабинета на Езра. Сякаш вече самата тя имаше една голяма алена буква А на ризата си.

Ариа имаше нужда да се разсее и да се освободи от Езра. Само дето просто не можеше да спре да мисли за него. През целия път, който измина с велосипеда, се сблъскваше с неща, които й напомняха за него.

Подмина един пълничък мъж, който похапваше пилешки сандвичи от Макдоналдс, и от миризмата коленете й омекнаха. Видя някакво момиче, което имаше същите черни пластмасови очила като на Езра и потръпна. Дори котката в градината й напомни за него, без да има особена причина за това. Но какво си мислеше тя? Как може нещо да е толкова грешно… и в същото време толкова нормално?

Когато подмина каменната къщичка с водното колело, край нея профуча новинарският микробус на Канал 7. Той се скри зад хълма, вятърът разклати клоните на дърветата, а небето внезапно притъмня. Изведнъж Ариа се почувства така, сякаш я полазват сто паяци едновременно. Някой я наблюдаваше.

А?

Когато телефонът й тихичко иззвъня, тя едва не падна от колелото. Натисна спирачките, отби до тротоара и бръкна в джоба си. Беше Шон.

— Къде си? — попита той.

— Ами… Излязох да покарам колело — отговори тя, като дъвчеше маншета на износената си червена блузка с качулка.

— Няма да е зле да се прибереш по-бързо — каза Шон. — Иначе ще закъснеем за купона в Мона.

Ариа въздъхна. Тя съвсем бе забравила за партито на Мона Вандерваал.

Той също въздъхна.

— Не искаш ли да ходиш?

Ариа се загледа в красивата готическа къща, която се издигаше точно пред нея. Собствениците й бяха решили да я боядисат в пурпурно червено. Родителите на Ариа бяха единствените хора в квартала, които не подписаха петицията, в която се настояваше собствениците й да я боядисат в по-консервативен цвят, но петицията така или иначе не постигна нищо в съда.

— С Мона не сме приятелки — промърмори Ариа. — Нито пък с който и да е от останалите, които ще бъдат на този купон.

— За какво говориш? — Шон прозвуча разстроено. — Те са моите приятели, значи са и твои. Ще си прекараме страхотно. Освен това, като изключим онзи път, когато излязохме с колелата, имам чувството, че не съм те виждал кой знае колко често, независимо от това, че живееш у дома. Което е много странно, като се замислиш.

Внезапно телефонът й даде сигнал, че някой друг я търси. Тя го свали от ухото си й погледна към дисплея. Езра. Тя изненадано сложи ръка върху устата си.

— Шон, имаш ли нещо против за малко да те прехвърля на изчакване? — Тя се опита да запази гласа си непроменен.

— Защо? — попита Шон.

— Просто… изчакай. — Ариа превключи линиите. Прокашля се и приглади коса, сякаш Езра я гледа на видеоекран. — Ало? — опита се да прозвучи хладно, но същевременно съблазнително.

— Ариа? — Тя замря при звука на тихия, дрезгав глас на Езра.

— Езра! — вкара тя тон на фалшива изненада. — Здравей.

За няколко секунди настъпи мълчание. Ариа завъртя педалите няколко пъти, докато наблюдаваше как една катеричка притичва през поляната пред пурпурната къща.

— Не мога да спра да мисля за теб — каза най-накрая Езра. — Можеш ли да се срещнеш с мен?

Ариа затвори очи и ги стисна здраво. Знаеше, че не трябва да отива. Но ужасно й се искаше. Тя преглътна тежко.

— Изчакай. — После прехвърли линията на Шон.

— Ало, Шон?

— Кой беше? — попита той.

— Беше… майка ми — изтърси Ариа.

— Така ли? Това е страхотно, нали?

Ариа се ухапа силно по вътрешната страна на бузата. Тя се взря решително в украсените тикви, наредени по стълбите на пурпурната къща.

— Трябва да свърша нещо — избъбри тя. — Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай! — извика Шон. — Ами Мона?

Но Ариа вече бе прехвърлила на Езра.

— Тук съм — каза тя, останала без дъх. Чувстваше се така, сякаш току-що бе изпълнила последната дисциплина в някакъв триатлон. — След малко съм при теб.

Когато Езра отвори вратата на апартамента си, който се намираше в една стара викторианска сграда в Стария Холис, той държеше в ръка бутилка „Гленливет“.

— Искаш ли малко скоч? — попита той.

— Да — отговори Ариа. Тя влезе в дневната на Езра и въздъхна щастливо. От последния път, когато беше тук, тя бе мислила твърде често за този апартамент. Милионите книги по рафтовете, топящата се синя свещ, чийто восък се трупаше върху полицата на камината във формата на смърфове, и огромната, безполезна вана в средата на стаята… всичко това я караше да се чувства невероятно удобно. Сякаш току-що се бе прибрала у дома.

Настаниха се на пружинения диван с цвят на горчица.

— Благодаря ти, че дойде — каза меко Езра. Беше облякъл бледосиня тениска, леко скъсана на рамото. На Ариа й се прииска да пъхне пръста си през дупката.

— Пак заповядай — каза тя, като събу карираните си обувчици. — За какво ще пием?

Езра се замисли за миг, един кичур тъмна коса падна над очите му.

— За идването от разбити семейства — каза най-накрая той и чукна чашата й със своята.

— Наздраве. — Ариа отпи от уискито. Вкусът му бе като на препарат за миене на съдове и миришеше на керосин, но това изобщо не я интересуваше. Тя пресуши чашата си, усещайки как течността прогаря хранопровода й.

— Още едно? — попита той, като донесе бутилката „Гленливет“.

— Разбира се — отговори тя. Езра стана да донесе още лед, а тя се загледа в телевизора. Звукът му беше спрян. Вървеше някаква реклама на Айпод и беше много забавно да гледа без звук как някой танцува толкова ентусиазирано.

Езра се върна и наля на Ариа още едно питие. С всяка глътка твърдостта на Ариа се стопяваше. Поговориха за родителите на Езра — сега майка му живееше в Ню Йорк, а баща му в Уейн, едно градче наблизо. Ариа отново започна да разказва за своето семейство.

— Знаеш ли кой е любимият ми спомен за тях? — попита тя, като се надяваш, че не заваля думите. Горчивото уиски вече оказваше влияние върху двигателните й умения. — Рожденият ми ден в Икеа.

Езра вдигна вежди.

— Шегуваш се. Икеа е същински кошмар.

— Звучи странно, нали? Но родителите ми познаваха някакъв човек, който бе управител на един от магазините им наблизо, така че го наехме след работно време. Беше толкова забавно — Байрън и Ила отидоха там по-рано и устроиха голямо парти из всичките спални и кухни на Икеа. Всички си бяхме измислили шведски имена за партито — Байрън беше Екторп, мисля, а Ила бе Клиппан. Изглеждаха толкова… заедно.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. Рожденият й ден беше през април. Ариа бе хванала Байрън с Мередит през май, а Али бе изчезнала през юни. Изглежда този купон бе в последната спокойна нощ в живота й. Всички бяха толкова щастливи, дори Али — особено Али. В един момент, докато бяха в банята на Икеа, Али бе стиснала Ариа за ръката и беше прошепнала:

— Толкова съм щастлива, Ариа! Толкова съм щастлива!

— Защо? — бе попитала Ариа.

— Скоро ще разбереш. Това е изненада — беше отговорила Али, ухилена до уши.

Но така и не получи възможността да й каже.

Ариа прокара пръст по ръба на чашата с уиски. По телевизията започнаха новините. Отново говореха за Али. Разследване на убийство, гласеше надписът в долната част на екрана. В горния ляв ъгъл стоеше снимка на Али от седми клас: с блестяща усмивка, блестящи диамантени обеци на ушите, блестяща къдрава руса коса, с перфектно изпънато униформено сако. Стори й се толкова странно, че Али ще си остане седмокласничка завинаги.

— И така — каза Езра. — Говори ли вече с баща си?

Ариа извърна глава от телевизора.

— Всъщност не. Той искаше да говори с мен, въпреки че най-вероятно вече е изгубил всякакво желание. Не и след онова с алената буква.

Езра се намръщи.

— Онова с алената буква?

Ариа хвана един конец, който висеше от любимите й френски дънки. Това не беше нещо, което да може да обясни на човек с диплома по английска литература. Но Езра се беше навел напред, красивите му устни бяха леко отворени в очакване. Така че тя отпи още една гледка от уискито и му разказа всичко за Мередит, Холис и голямото червено А.

За неин ужас Езра избухна в смях.

— Шегуваш се. Наистина ли го направи?

— Да — изрече рязко Ариа. — Не трябваше да ти го разказвам.

— Не, не, страхотно е. Ужасно ми хареса! — Езра бурно сграбчи ръцете на Ариа. Дланите му бяха топли и големи, и леко изпотени. Той улови погледа й… и я целуна. Първо леко, след което Ариа се наведе напред и го целуна по-бурно. Те се спряха за миг и Ариа се облегна назад.

— Добре ли си? — меко попита Езра.

Ариа нямаше представа дали е добре. Никога не се беше чувствала така. Не знаеше точно какво да прави с устата си.

— Аз не.

— Знам, че не трябва да правим това — прекъсна я Езра. — Ти си моя ученичка. Аз съм твоят учител. Но. — Той въздъхна и отметна косата си назад. — Но… ми се ще… това да се получи някак си.

О, колко силно бе желала Езра да изрече тези думи няколко седмици по-рано. Ариа се чувстваше чудесно с него — по-жива, повече себе си. Но след това пред очите й се появи лицето на Шон. Тя си спомни как се беше навел да я целуне онзи ден в гробището, когато видя зайчето. След това се сети за съобщението на А: Внимавай, внимавай. Аз винаги те наблюдавам.

Тя отново се обърна към телевизора. Излъчваха познатия клип за стотен път. Ариа можеше да прочете по устните на Спенсър: „Искате ли да прочетем съобщенията й?“ Момичетата се струпаха около телефона. Али се появи в кадър. За миг остана втренчена в камерата с големите си сини очи. На Ариа й се стори сякаш Али гледа от екрана към дневната на Езра… право в нея.

Езра обърна глава към телевизора и видя какво дават.

— По дяволите — каза той. — Извинявай.

Започна да рови из купчините списания и менюта с тайландска храна за вкъщи, струпани на масата, докато най-после намери дистанционното. Превключи на следващия канал, който се оказа телевизионен магазин. Джоун Ривърс продаваше грамадна брошка с формата на дракон в полет.

Езра посочи към екрана.

— Ако ти харесва, ще ти я купя.

Ариа се захили.

— Не, благодаря. — После хвана ръцете на Езра и си пое дълбоко дъх. — Та какво значи казваше… за това — да се получи. Аз… Мисля, че и аз искам между нас да се получи.

Лицето му светна и Ариа видя отражението си в очилата му. Гигантският часовник до масата в трапезарията удари кръгъл час.

— Н-наистина ли? — заекна той.

— Да. Но… искам да го направя както трябва. — Тя тежко преглътна. — Имам си приятел. Така че… Трябва да се погрижа за това, нали разбираш?

— Естествено — каза Езра. — Разбирам.

Те седяха и се гледаха. Ариа можеше хиляди пъти да се протегне, да свали очилата му и да го целуне.

— Мисля, че е време да си тръгвам — каза най-накрая тя.

— Добре — отговори Езра, без да сваля очи от нея. Но когато тя стана от дивана и се опита да си обуе обувките, той я хвана за тениската. Въпреки че искаше да си тръгне, тя просто… не можеше.

— Ела при мен — прошепна Езра и Ариа политна към него. Езра протегна ръце и я хвана.