Мис Съвършенство

4.

Емили Фийлдс нямаше тренировки в деня преди състезанието, затова от училище се прибра направо вкъщи и забеляза трите предмета, които лежаха на лимоненожълтата кухненска маса. Два чисто нови сини халата за нея и сестра й Карълайн, точно навреме за утрешното им състезание с „Дръри“… и една книга с мека корица, озаглавена „Не е честно: Какво да правя, когато изгубя гаджето си“. Към корицата с кламер бе прикрепена бележка:

Емили разсеяно прелисти страниците. Скоро след като тялото на Алисън бе открито, майката на Емили започна да я изненадва с най-различни дребни подаръчета, с които да я разсее, като например книга, наречена 1001 неща, които да те накарат да се усмихнеш, голяма кутия с цветни моливи и кукла морж, защото когато беше по-малка, Емили беше обсебена от моржовете. След самоубийството на Тоби обаче майка й бе дала на Емили само няколко книги за помагане на себе си. Изглежда, госпожа Фийлдс смяташе, че Емили преживява смъртта на Тоби много по-дълбоко от Алината, може би защото си мислеше, че Тоби е бил гадже на Емили.

Тя потъна в мекия кухненски стол и затвори очи. Гадже или не, смъртта на Тоби я преследваше непрекъснато. Всяка вечер, когато се поглеждаше в огледалото, докато си миеше зъбите, тя виждаше Тоби да стои зад нея. Не спираше да си припомня подробностите от онази съдбовна нощ, когато той я бе отвел на бала. Емили му каза, че е била влюбена в Алисън, а той призна, че е доволен от смъртта й. Емили веднага предположи, че той е убиецът на Али и го заплаши, че ще го издаде на полицията. В момента, когато осъзна колко е бъркала, вече бе твърде късно.

Емили се вслушваше в шумовете, които издаваше празната й къща. Тя се изправи, взе безжичния телефон и набра един номер. След едно иззвъняване Мая се обади.

— Карълайн е у Тофър — тихо каза Емили. — Мама е на среща на РТА. Разполагаме с цял час.

— При потока? — прошепна Мая.

— Да.

— След шест минути — обяви Мая. — Засечи ми времето.

На Емили й бяха необходими две минути да се измъкне през задната врата, да изтича през голямата, мокра поляна, и да се шмугне в гората, където се намираше въпросният поток. До водата се намираше един голям плосък камък, идеален за сядане. Двете с Мая бяха открили тайното местенце край потока две седмици по-рано и се срещаха тук колкото се може по-често.

След пет минути и четиридесет и пет секунди Мая се появи сред дърветата. Тя изглеждаше очарователна, както винаги, с чисто бяла тениска, бледорозова минипола и червени маратонки „Пума“. Въпреки че беше октомври, навън бе почти двайсет и седем градуса. Тя бе прибрала косата си назад и разкриваше съвършената си кожа с цвят на карамел.

— Здрасти! — извика Мая, останала почти без дъх. — По-малко от шест минути, нали?

— На косъм — подразни я Емили.

Момичетата се настаниха на камъка. Известно време никоя от тях не продума. Тук, в гората бе много по-тихо, отколкото на улицата. Емили се опита да не мисли за това, как преди няколко седмици бе бягала от Тоби през същата тази гора. Вместо това тя се концентрира върху водата, която проблясваше над камъните, и дърветата, които бяха започнали да пооранжевяват по върховете. Тя си имаше едно суеверие, свързано с голямото дърво, което едва се забелязваше от задния й двор: ако листата му пожълтеят през есента, значи училището й ще върви добре. Ако станат червени, нямаше. Но тази година бяха станали оранжеви. Дали това означаваше горе-долу? Емили вярваше в много суеверия. Тя смяташе, че светът е преизпълнен с най-различни знаци. Нищо не ставаше случайно.

— Липсваше ми — прошепна Мая в ухото на Емили. — Днес не те видях в училище.

Когато устните на Мая докоснаха ухото й, Емили потръпна. Тя промени позата на тялото си и се премести по-близо до нея.

— Знам. И аз те търсих.

— Успя ли направиш опитите по биология? — попита Мая, като хвана кутрето на Емили със своето.

— Аха — Емили плъзна пръсти по ръката на Мая.

— Как мина контролното по история?

Мая сбърчи нос и поклати глава.

— Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре? — попита Емили и я целуна леко по устата.

— Трябва да се постараеш повече, за да се почувствам по-добре — каза съблазнително Мая, като сведе жълто-зелените си котешки очи и се протегна към Емили.

Те бяха решили да опитат така: да седят заедно, да излизат заедно всеки път, когато могат, да се докосват, да се целуват. Колкото и да се бе опитвала, Емили не успя да изхвърли Мая от живота си. Тя бе чудесна, изобщо не приличаше на последното гадже на Емили — Бен, всъщност не приличаше на нито едно момче, с което някога бе излизала. В седенето край потока заедно с нея имаше нещо толкова успокояващо. Те не бяха просто заедно — те бяха и най-добри приятелки. Точно такова трябваше да бъде усещането в една връзка.

Когато се откъснаха една от друга, Мая свали едната си маратонка и потопи палеца си във водата.

— Вчера се върнахме в къщата.

Емили затаи дъх. След като работниците бяха открили тялото на Али в задния двор на Мая, семейство Сен Жермен се бе преместило в хотел, за да избегне медиите.

— Усещането… странно ли е?

— Всичко е наред — сви рамене Мая. — О, обаче има нещо интересно. В града има някакъв човек, който дебне хората.

— Какво?

— Да, тази сутрин някакъв съсед казал на мама. Някой тичал през дворовете на хората и надничал през прозорците.

Стомахът на Емили започна да я боли. Това също й напомни за Тоби: когато бяха в шести клас, той бе гадното хлапе, което надничаше през прозорците на хората, особено през Алиния.

— Момиче? Момче?

Мая поклати глава.

— Не знам. — Тя духна къдрите, които бяха паднали на лицето й. — Кълна се в Бога, че този град е най-странното място на света.

— Сигурно пропускаш Калифорния — меко каза Емили и се загледа в ято птички, което излетя от съседното дъбово дърво.

— Всъщност не. — Мая докосна Емили за китката. — В Калифорния няма Емилита.

Емили се наведе и нежно целуна Мая по устните. Целувката продължи пет дълги секунди. После тя целуна Мая по ухото. В отговор Мая целуна долната й устна. Те се отдръпнаха и се усмихнаха една на друга. Следобедното слънце придаваше красив оттенък на лицата им. Мая целуна Емили по носа, после слепоочията й, след това шията. Емили затвори очи и Мая я целуна по клепачите. Тя си пое дълбоко дъх. Мая прокара нежните си пръсти по брадичката на Емили; усещането бе сякаш хиляди пеперуди пърхаха върху кожата й. Колкото и да се бе опитвала да се убеди, че е грешно да бъде с Мая, толкова повече й се струваше, че това е най-правилното нещо.

Мая се отдръпна.

— Имам едно предложение за теб.

Емили се усмихна.

— Предложение. Звучи сериозно.

Мая пъхна ръце в ръкавите й.

— Какво ще кажеш да го направим по-открито?

— Открито? — повтори Емили.

— Да. — Мая прокара показалец по ръката на Емили и кожата й настръхна. Емили усети мириса на банановата й дъвка, който направо я опияняваше.

— Има предвид да сме заедно у вас. Да сме заедно в училище. Ние. Знам ли. Наясно съм, че не си готова за това, Ем, но е много трудно да прекарваме цялото си време на този камък. Какво ще правим, когато застудее?

— Ами ще идваме тук с кожуси — пошегува се Емили.

— Сериозно говоря.

Емили гледаше как силният вятър удря клоните един в друг. Въздухът изведнъж замириса на изгорели листа. Тя не можеше да покани Мая вкъщи, защото майка й вече бе дала ясно да се разбере, че не иска те двете да са приятелки по ужасни, почти със сигурност расистки причини. Но Емили не възнамеряваше да обяснява точно това на Мая. А колкото до другото, да излизат заедно — не. Тя затвори очи и си представи снимката, която А. й бе пратил не много отдавна — онази, на която Емили и Мая се целуваха в кабинката за снимки на купона у Ноъл Кан. Тя примигна. Все още не бе готова да се разкрие пред хората.

— Съжалявам — каза Емили, — но за момента положението ме устройва.

Мая въздъхна.

— Добре — каза тя, имитирайки магаренцето Йори.

— Ще трябва да се примиря с това.

Емили се загледа във водата. Две сребристи рибки плуваха плътно една до друга. Щом едната завиеше, другата я следваше. Бяха като онези двойки, които не можеха да дишат един без друг, когато се наложеше да бъдат разделени. Тя леко се натъжи, когато осъзна, че двете с Мая никога няма да бъдат такава двойка.

— И така — каза Мая, — нервна ли си заради състезанието утре?

— Нервна ли? — намръщи се Емили.

— Всички ще бъдат там.

Емили сви рамене. Тя бе участвала в много по-мащабни състезания — на националните финали миналата година дори имаше телевизионни екипи.

— Изобщо не съм разтревожена.

— Ти си много по-смела от мен. — Мая отново обу червената си маратонка.

Но Емили не беше съвсем сигурна в това. Мая като че ли не се боеше от нищо — тя пренебрегваше правилата, които ги задължаваха да носят униформата на „Роузууд дей“, и всеки ден идваше на училище с бялото си дънково яке. Тя пушеше марихуана на прозореца, когато родителите й бяха в магазина. Поздравяваше деца, които не познаваше. До известна степен тя приличаше на Али — не се страхуваше от нищо. Може би точно това бе причината Емили да си падне и по двете.

Мая не се страхуваше и от още нещо — да показва каква е, какво иска и с кого иска да бъде. Не я притесняваше това, че хората ще разберат. Мая искаше да бъде с Емили и нищо не можеше да я спре. Може би един ден Емили щеше да стане смела като Мая. Но ако зависеше от нея, това щеше да стане в един безкрайно далечен ден.