Мис Съвършенство

20.

Четвъртък на обяд Ариа влезе в административното крило на „Роузууд дей“. Тук се намираха кабинетите на всички учители, които често провеждаха в тях извънкласни занимания през обедната почивка.

Ариа спря пред затворената врата на кабинета на Езра. Той я бе променил много от началото на годината. Беше закачил на стената бяла дъска, която бе запълнена със съобщения от учениците му.

В дъното имаше цитат от Хамлет:

Под дъската бе залепил изрезка от комикс на „Ню Йоркър“ — куче, седнало на дивана на психиатър. А на дръжката на вратата бе закачил табелката „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ от хотел „Дейс Ин“; Езра я бе обърнал от обратната страна: МОЛЯ ЧИСТАЧКАТА ДА ПОЧИСТИ ТАЗИ СТАЯ.

Ариа колебливо почука на вратата. „Влез“, го чу да се обажда отвътре. Тя очакваше Езра да бъде с някой друг ученик — от откъслечните реплики, които бе дочула в час, тя бе решила, че обедната му почивка винаги е много заета — а ето, че той седеше там съвсем сам, сложил кутия „Хепи мийл“ на бюрото си. В стаята миришеше на сандвичи от Макдоналдс.

— Ариа! — възкликна Езра, като повдигна вежди. — Каква изненада. Седни.

Тя се тръшна на одраскания му диван — същия като онзи в кабинета на директора на „Роузууд дей“. Посочи към бюрото му.

— „Хепи мийл“?

Той се усмихна смутено.

— Харесват ми играчките. — Той вдигна една количка от някакъв детски филм. — Искаш ли един сандвич? — Той протегна кутията към нея. — С месце на скара.

Тя махна отрицателно с ръка.

— Не ям месо.

— Вярно. — Той изяде едно пържено картофче, без да сваля поглед от очите й. — Забравих.

Ариа усети прилив на нещо — смесица от близост и дискомфорт. Езра отмести поглед, може би също го бе усетил. Тя огледа бюрото му. То бе претрупано с листове хартия, миниатюрна каменна японска градина и хиляди книги.

— И така… — Езра избърса устата си със салфетка, без да забележи израза на лицето й. — Какво мога да направя за теб?

Ариа се облегна върху облегалката на дивана.

— Чудех се дали ще ми отпуснеш още малко време за есето върху „Алената буква“, което трябва да предадем утре.

Той остави безалкохолното си на бюрото.

— Наистина ли? Изненадан съм. Ти никога не си закъснявала досега.

— Знам — рече смутено тя. Но къщата на семейство Ейкърд изобщо не бе удобна за учене. Първо, тя бе твърде тиха — Ариа бе свикнала да учи като едновременно с това слушаше музика, телевизора и Майк, който викаше по телефона в съседната стая. Второ, беше й много трудно да се концентрира, когато изпитва усещането, че някой… я наблюдава. — Но не искам много — продължи тя. — Само този уикенд.

Езра се почеса по темето.

— Ами… Досега не съм разрешавал на никой друг, но добре. Само този път. Следващия път ще трябва да ти намаля оценката заради това.

Тя прибра коса зад ушите си.

— Не възнамерявам да ми става навик.

— Добре. Какво, да не би да не ти харесва книгата? Или още не си я започнала?

— Завърших я днес. Но изобщо не ми хареса. Мразя Хестър Прин.

— Защо?

Ариа се заигра с катарамата на велурените си обувки „Ърбан аутфитърс“.

— Тя смята, че съпругът й е загинал в морето и веднага започва любовна афера — промърмори тя.

Езра се наведе напред и облегна лакти на бюрото с изненадано изражение на лицето.

— Но съпругът й също не е много приятен човек. Точно това усложнява нещата.

Ариа се загледа в книгите, които бяха подредени на тесните дървени рафтове в стаята. Война и мир. Дъга на гравитацията. Грамадна колекция събрани съчинения на е. е. къмингс7 и Рилке, и не едно, а две копия на Без изход. Имаше сборника с разкази на Едгар Алън По, който Шон не беше чел. Всичките книги изглеждаха омачкани и протъркани от много четене и препрочитане.

— Но аз не мога да приема онова, което Хестър е сторила — тихо каза Ариа. — Тя е изневерила.

— Да, но от нас се очаква да й съчувстваме за страданието и за това, как обществото я е отхвърлило, и как тя се опитва да съхрани своята идентичност и да не позволи на останалите да й я отнемат.

— Мразя я, ясно ли е? — избухна Ариа. — И никога няма да й го простя!

Тя покри лицето си с ръце. По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Когато затвори очи, тя си представи Байрън и Мередит като грешните любовници от книгата, а Ила като отмъстителния, зъл съпруг на Хестър. Но ако животът наистина имитира изкуството, то тогава Байрън и Мередит би трябвало да страдат… не Ариа. Предишната вечер се бе опитала да се обади вкъщи, но щом Ила вдигна слушалката и чу гласа на Ариа от другата страна, тя затвори. Когато Ариа бе помахала на Майк в другия край на гимнастическия салон, той бързо се бе врътнал на пети и се бе скрил в съблекалнята. Никой не беше на нейна страна.

— Уха! — тихо каза Езра, след като Ариа издаде един сподавен стон. — Всичко е наред. Значи книгата не ти харесва. Всичко е наред.

— Съжалявам. Аз просто… — Тя усети горещите сълзи по дланите си. В стаята на Езра бе настъпила пълна тишина. Чуваше се само бръмченето на компютъра. Жуженето на флуоресцентната лампа. Щастливите подвиквания от игрището под прозореца — учениците от долните класове бяха излезли в голямо междучасие.

— Има ли нещо, за което да искаш да поговорим? — попита Езра.

Ариа избърса очите си с ръкав. Тя вдигна от пода едно копче, което се бе откъснало от декоративните възглавнички на дивана.

— От три години баща ми има връзка с една негова студентка — избъбри тя. — Той е преподавател в Холис. През цялото време знаех за това, но той ме помоли да не казвам на мама. И сега той пак се събра с нея… и мама разбра. Тя е ужасно ядосана, че аз съм знаела за това… а сега и татко напусна дома ни.

— Мили Боже — прошепна Езра. — Това сега ли се случи?

— Да, преди няколко седмици.

— Господи. — Известно време Езра се взираше в осветения таван. — Баща ти не е постъпил честно с теб. Нито пък майка ти.

Ариа сви рамене. Брадичката й отново започнала трепери.

— Не трябваше да го крия толкова дълго от мама. Но какво трябваше да направя?

— Вината не е твоя — каза Езра.

Той стана от стола си, излезе пред бюрото си, разчисти няколко бумаги и седна на ръба.

— Добре. Аз не съм разказвал на никого това, но когато бях в гимназията, видях майка ми да се целува с нейния лекар. Тогава тя беше болна от рак и тъй като баща ми непрекъснато бе на път, тя ме помоли да я водя на химиотерапия. Веднъж, докато я чаках, трябваше да отида до тоалетна, и като се връщах по коридора, видях, че вратата на стаята за прегледи е отворена. Не знам защо надникнах през нея, но тогава… ги видях. Да се целуват.

Ариа въздъхна.

— И какво направи?

— Престорих се, че не съм ги видял. Майка ми нямаше никаква представа за това. Тя излезе от стаята двайсет минути по-късно, изтупана и нагласена, и забързана. Страшно ми се искаше да повдигна въпроса, но в същото време не можех. — Той поклати глава. — Доктор Пуул. Вече гледах на него по съвсем различен начин.

— Не ми ли каза, че родителите ти са разведени? — попита Ариа, като си припомни разговора, който бяха водили в къщата на Езра. — Майка ти при доктор Пуул ли отиде?

— Не. — Езра се пресегна и измъкна един сандвич от кутията. — Те се разведоха две години по-късно. Доктор Пуул и ракът отдавна си бяха отишли.

— Господи — това бе единственото, което можа да каже Ариа.

— Кофти работа. — Езра се заигра с едно от камъчетата в миниатюрната японска градина, която стоеше на ръба на бюрото му. — Аз идеализирах брака на родителите си. Струваше ми се, че нямаха никакви проблеми. Моят идеал за връзка между двама души беше разрушен.

— Както и моят — тъжно каза Ариа, като протегна крак към един лист хартия на пода. — Моите родители изглеждаха наистина щастливи заедно.

— Това няма нищо общо с теб — каза Езра. — Това бе най-важното нещо, което научих тогава. Това си е тяхна работа. За съжаление ти си замесена в нея, но според мен това те е направило само по-силна.

Ариа изпъшка и отпусна глава на твърдата облегалка на дивана.

— Мразя, когато хората ми говорят такива неща. Че тези преживявания ще ме направят по-силна, въпреки че са голяма гадост.

Езра се изхили.

— Всъщност и аз ги мразя.

Ариа затвори очи, за да се наслади на този едновременно мил и тъжен момент. Отдавна бе чакала да намери някой, с когото да може да разговаря за това — някой, който наистина да я разбира. Направо й се искаше да разцелува Езра за това, че е имал същото объркано семейство като нейното.

Или може би искаше да целуне Езра… просто защото беше Езра.

Очите им се срещнаха. Ариа видя отражението си в неговите мастиленочерни зеници. Езра бутна с пръст малкото автомобилче и то се търкулна по бюрото, стигна до ръба и падна в скута й. Усмивка озари лицето му.

— Наистина ли имаш приятелка в Ню Йорк? — изведнъж изтърси Ариа.

Езра сбърчи чело.

— Приятелка… — Той примигна няколко пъти. — Имах. Но това лято скъсахме.

— О.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита той.

— Мисля, че някакви момичета го обсъждаха. И аз… Зачудих се що за човек е тя.

В очите на Езра се появи дяволито пламъче, което бързо изчезна. Той отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа.

— Какво? — попита Ариа.

— Не трябваше.

— Какво?

— Просто… — Той отвърна на погледа й, изпълнен с подозрение. — Тя изобщо не можеше да се сравнява с теб.

Гореща вълна заля Ариа. Бавно, без да откъсва очи от нея, Езра се размърда върху бюрото и слезе от него. Ариа стана от дивана и замръзна. Този миг продължи цяла вечност. Изведнъж Езра се стрелна напред, сграбчи Ариа за раменете и я притисна към гърдите си. Устните му се впиха в нейните. Тя хвана лицето му с ръце, а той плъзна своите по гърба й. След миг се откъснаха един от друг, за да се погледнат и отново се прегърнаха. Езра ухаеше великолепно — смесица от шампоан „Пантен“, мента, китайски чай и нещо, което беше… просто Езра. Ариа не се бе чувствала никога така след целувка. Нито с Шон, нито с когото и да било.

Шон. Ликът му се появи пред очите й. Шон, върху чието рамо снощи се облегна и отпусна глава, докато гледаха заедно британската версия на „Кабинетът“. Шон, който я целуна преди часа по биология, и който я успокояваше, защото днес щяха да правят дисекция. Шон, който държеше ръката й на вечерята със семейството му. Шон беше нейният приятел.

Ариа отблъсна Езра и скочи.

— Трябва да тръгвам. — Беше цялата обляна в пот, сякаш някой бе включил термостата на петдесет градуса. Тя бързо събра вещите си с тупкащо сърце и пламтящи бузи. — Благодаря ти, че ми отпусна още време — избъбри тя, докато отваряше вратата.

В коридора се спря и си пое дълбоко въздух. Изведнъж видя някой, който бързо сви зад ъгъла в края на коридора. Ариа се напрегна. Някой ги беше видял.

Тя забеляза нещо до вратата на Езра и се ококори. Някой бе изтрил всичките стари съобщения на бялата дъска, като ги бе заменил с бележка, надраскана набързо с непознат розов маркер.

А отдолу, с по-малки букви, бе написано:

Ариа хвана края на единия си ръкав и бързо избърса написаното. Когато стигна до подписа, тя включи и другия ръкав, като продължи да търка стръвно, докато не остана нито следа от буквата А.