Мис Съвършенство

29.

Хана се добра до входа на планетариума малко след девет. Наистина шантава работа, но ходенето с дворцовата рокля беше доста трудно. Както и сядането. Всъщност и дишането дори.

Добре де, нещото адски стискаше. Отне й цяла вечност да се напъха в роклята и още толкова да вдигне ципа на гърба. В един момент дори мислеше да вземе ластичния колан на майка си, но това означаваше да съблече роклята и отново да премине през мъчението с ципа. Всъщност целият процес бе продължил толкова дълго, че не й бе останало време да свърши нещо друго, като например да се погрижи за грима си, да изгори калориите, които бе погълнала днес или да прехвърли номерата от стария телефон в новото блекбъри.

А сега й се струваше, че платът на роклята се е свил още повече. Той се врязваше в кожата й и се беше впил толкова силно в хълбоците й, че тя нямаше никаква представа как ще издърпа полата нагоре, за да се изпишка. При всяко движение чуваше как разни тънички кончета се късат. Имаше и някои места около коремчето, на гърдите и около задните й части, които… изпъкваха.

През последните няколко дни бе изяла доста сиренки… и бе положила невероятни усилия да не ги повърне. Възможно ли е толкова бързо да надебелее? Ами ако внезапно нещо в метаболизма й се беше объркало? Ами ако се беше превърнала в едно от онези момичета, които напълняваха само при вида на храната?

Но тя трябваше да облече тази рокля. Може би като я поноси известно време, платът ще се отпусне, също като кожата. На партито сигурно нямаше да бъде много светло, така че едва ли някой ще забележи. Хана се изкатери по стълбите на планетариума, като се чувстваше като един схванат пингвин с цвят на карамел.

Тя чу пулсиращия бас от вътрешността на сградата и се стегна. Не бе усещала такава нервност от купона за Хелоуин, който Али бе организирала в седми клас, когато все още се чувстваше като неудачница. Скоро след като Хана отиде, се появиха Мона и двете й приятелки Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън, облечени като тримата хобити от „Властелинът на пръстените“. Али ги погледна и извърна презрително глава.

— Изглеждате така, сякаш сте покрити с мухи — каза тя и се изсмя в лицата им.

На следващия ден след партито Хана отиде с майка си в бакалията, където видя Мона и баща й на опашка пред касата. На ревера на дънковото й яке бе закачена иглата с кристална хелоуинска тиква, която бе в торбата с подаръци за Али. Мона я носеше гордо, сякаш беше нейна.

Хана почувства прилив на вина заради това, че бе зарязала Лукас — той не й бе отговорил на писмото, в което му бе отказала — но тя нямаше друг избор. Мона почти и беше простила в магазина на „Т-мобил“, а след това й беше изпратила и роклята. Най-добрите приятелки винаги бяха на първо място, особено най-добрите приятелки като Мона.

Тя внимателно бутна голямата метална врата и влезе. Музиката се стовари върху нея като вълна. Тя видя синкави ледени скулптури в главната зала, а малко зад тях един гигантски трапец. От тавана висяха блещукащи планети, а зад сцената грееше гигантска видеостена. Величественият Ноъл Кан се взираше през телескопа върху джъмбо трона.

— Мили Боже — чу Хана глас зад гърба си. Тя се обърна. Наоми и Райли стояха до бара. Двете бяха облечени в еднакви зелени рокли и носеха малки сатенени чантички. Райли прикри усмивката си с ръка и огледа Хана от главата до петите. Наоми се изсмя с глас. Стомахът на Хана сигурно щеше да се свие от притеснение, ако роклята вече не го беше направила.

— Хубава рокля, Хана — каза Райли с равен глас. Със своята яркочервена коса и блестящи зелени очи, тя приличаше на обърнат морков.

— Да, много ти отива — престорено се усмихна Наоми.

Хана вирна гордо глава и ги подмина. Размина се с една сервитьорка, която носеше табла с хапки от раци, и се опита да не ги гледа, защото се тревожеше, че ще наддаде още. След това видя, че образът на гигантския екран се смени. Появиха се образите на Никол Хъдсън и Кели Хамилтън, малките кучки, които бяха приятелки на Наоми и Райли. Те също бяха облечени с подчертаващите фигурата зелени рокли и носеха същите мънички сатенени чантички.

— Честит рожден ден, Мона, от твоите придворни дами! — извикаха те, като раздаваха целувки.

Хана замръзна. Придворни дами? Не. Роклите не трябваше да бъдат зелени, а с цвят шампанско, нали?

Внезапно тълпата от танцуващи деца се раздели. Едно красиво русо момиче се втурна към Хана. Това беше Мона. Тя бе облечена в същата рокля на Зак Позен като Хана — същата, която двете пробваха в „Сакс“. Само че нейната не беше така опъната на корема и на задника. Ципът не изглеждаше толкова набран и сгърчен, и нямаше никакви изпъкналости.

Вместо това тя подчертаваше тънкото кръстче на Мона и разкриваше дългите й гъвкави крака.

Мона я погледна слисано.

— Какво правиш тук? — Тя огледа Хана от главата до петите и устата й се изкриви в усмивка. — И откъде взе тази рокля, по дяволите?

— Ти ми я изпрати — отговори Хана.

Мона я погледна така, сякаш виждаше луда жена. Тя посочи Райли с пръст.

— Това е дворцовата дреха. Смених ги. Исках да бъда единствената, която да бъде в цвят шампанско — не всичките. — Тя отново огледа Хана. — И определено не някакви си хипопотами.

Всички се засмяха, включително сервитьорките и бармана. Хана отстъпи объркана. За миг в залата настъпи тишина — диджеят подготвяше следващата песен. Мона сбърчи нос и Хана изведнъж се почувства така, сякаш някой й стегна гърлото с връв. Всичко и стана ясно до болка.

Разбира се, че не Мона бе изпратила роклята. Беше А.

— Моля те, напусни. — Мона скръсти ръце на гърдите си и отново огледа множеството изпъкнали места по тялото на Хана. — Аз оттеглих поканата си, забрави ли?

Хана тръгна към Мона с желанието да обясни, но стъпи накриво със златистите си обувки на високи токчета. Усети как глезените й се изкривяват, краката се подгъват и коленете й се удрят в земята. Още по-лошо, Хана чу едно силно хрррррръс, което не можеше да сбърка. Внезапно усети, че едното й бедро вече не е толкова притиснато от роклята. Докато се обръщаше, за да види пораженията, другият шев също поддаде. Цялата страна на рокля, от гърдите до бедрата, зейна и разкри тънките дантелени ленти на сутиена и прашките й.

— Мили Боже! — изписка Райли. Всички избухнаха в смях. Хана се опита да се покрие, но не знаеше откъде да започне. Мона просто си стоеше там и не помръдваше, красива и царствена във великолепната си премяна. Хана не можеше да повярва, че само преди няколко дни те бяха най-добрите приятелки.

Мона сложи ръце на хълбоците си и погледна към останалите.

— Хайде, момичета — подсмръкна тя. — Тази развалина не заслужава нашето внимание.

Очите на Хана се изпълниха със сълзи. Децата започнаха да се оттеглят, а някой се спъна в Хана и я заля с топла бира. Тази развалина не заслужава нашето внимание. Думите отекнаха в главата на Хана. Изведнъж тя се сети за нещо.

Помниш ли когато видя Мона да излиза от клиниката за пластична хирургия? Думата липосукция да ти говори нещо?

Хана се надигна от хладния мраморен под.

— Хей, Мона.

Мона се обърна и я погледна.

Хана си пое дълбоко дъх.

— Изглеждаш много по-слаба откакто те видях да излизаш от клиниката след липосукцията.

Мона вирна глава. Но тя не изглеждаше ужасена или изплашена — просто объркана. Тя леко изпъшка и завъртя очи.

— Боже, Хана. Толкова си жалка.

Мона отметна косата си назад и тръгна към сцената. Стената от деца бързо ги раздели. Хана седна, като се опитваше да придържа с ръце разкъсаната си рокля. Внезапно го видя: лицето си, увеличено милион пъти на гигантската видеостена. Последва един дълъг кадър на роклята й. Тлъстините под ръцете й изпъкваха. Лентите на прашките й прозираха под впитата рокля. Хана на екрана пристъпи към Мона и се строполи на земята. Камерата беше уловила разпадането на роклята й.

Хана изпищя и покри очите си с ръце. Всички избухнаха в смях и тя се почувства така, сякаш хиляди иглички се забиват в кожата й. Изведнъж усети нечия ръка на гърба си.

— Хана.

Хана погледна през пръстите си.

— Лукас?

Той бе облечен с тъмни панталони, тениска на „Атлантик рекърдс“ и раирано сако. Порасналата му руса коса изглеждаше пухкава и рошава. Изразът на лицето му показваше, че е видял всичко.

Той свали сакото си и й го подаде.

— Ето, облечи го. Да се махаме оттук.

Мона се качваше на сцената. Тълпата затаи дъх в очакване. При всяко друго парти Хана щеше да се намира най-отпред в центъра, готова да се потопи в музиката. Вместо това тя сграбчи ръката на Лукас.