Мис Съвършенство

24.

Петък следобед Спенсър се бе навела над градината на майка си и изтръгваше големите, упорити плевели. Майка й обикновено сама си плевеше цветята, но Спенсър се опитваше да й помогне — и да се освободи от нещо, за което самата тя не беше сигурна какво е. Пъстроцветните балони, които майка й бе купила преди няколко дни, за да отпразнува „Златната орхидея“, все още бяха завързани за парапета на верандата. Всичките имаха надпис „Поздравления, Спенсър!“. Думите бяха оградени от мънички картинки на сини панделки и малки купи. Спенсър се загледа в блестящия материал, от който бяха изработени балоните; отражението й се взираше в нея. Сякаш се бе изправила срещу изкривяващото огледало в „Къщата на смеха“ — лицето й изглеждаше издължено, вместо кръгло, очите й бяха мънички, вместо големи, а топчестото й носленце изглеждаше широко и грамадно. Може би точно девойката от балона, а не Спенсър, бе измамила, за да стигне до финалите на „Златната орхидея“. И може би Балоненото момиче се беше скарало с Али в нощта, когато тя изчезна.

Водата от пръскачката стигна до вратата на бившия дом на семейство Дилорентис. Спенсър се загледа в прозореца на Али. Той беше последният на задната страна на къщата, точно срещу спенсъровия. Двете с Али бяха толкова щастливи, че стаите им бяха една срещу друга. Когато ставаше късно и вече не можеха да ползват телефона, те си бяха измислили сигнали — едно мигване с фенерчето означаваше „Не мога да заспя, а ти?“. Две мигвания означаваха лека нощ. Три — „Трябва да се измъкнем навън и да поговорим“.

Споменът от сеанса в кабинета на доктор Евънс отново изплува. Спенсър се опита да го отблъсне, но той непрекъснато се завръщаше. „Много даже те интересува“, бе казала Али. И онова далечно изщракване. Откъде дойде?

— Спенсър! — се чу един далечен шепот. Тя се завъртя с разтуптяно сърце. Погледна към гората зад къщата й. Там, между два храста кучешки дрян, стоеше Иън Томас.

— Какво правиш тук? — изсъска тя, като тръгна към далечния край на двора. Хамбарът, където живееше Мелиса, се намираше само на стотина ярда оттам.

— Наблюдавам любимото си момиче — очите на Иън се плъзнаха по тялото й.

— Наоколо обикаля воайор — строго рече Спенсър, като се опита да потисне горещото, вълнуващо усещане в стомаха си, което се появяваше винаги, когато Иън я погледнеше. — Трябва да внимаваш.

Иън се изсмя.

— Кой знае, може да съм част от градския патрул? Може би съм дошъл да те защитя от воайора. — Той подпря длан на съседното дърво.

— А така ли е? — попита Спенсър.

Иън поклати глава.

— Не. Всъщност минах оттук за по-пряко. Дойдох да видя Мелиса. — Той замълча и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Какво мислиш за това, че двамата с Мелиса отново сме заедно?

Спенсър сви рамене.

— Не е моя работа.

— Така ли? — Иън издържа погледа и, без да мигне. Спенсър отмести очи, бузите й пламтяха. Иън не намекваше за целувката им. Едва ли.

Тя отново си припомни онзи миг. Той бе притиснал устните си към нейните толкова грубо, че зъбите им се удариха. След това устните й бяха отекли и я боляха. Когато Спенсър съобщи на Али вълнуващите новини, тя се разкикоти.

— Какво, да не мислиш, че Иън ще започне да излиза с теб? — попита подигравателно тя. — Едва ли.

Спенсър гледаше Иън, спокоен и нехаен, без грам подозрение за кавгата, за която бе станал причина. Донякъде й се искаше да не го беше целунала. Това като че бе стартирало ефекта на доминото — целувката доведе до караницата в хамбара, която доведе до изчезването на Али, което доведе до… до какво?

— Мелиса ми каза, че ходиш на психиатър, така ли? — попита Иън. — Луда работа. Спенсър замръзна. Стори й се странно, че Мелиса обсъжда терапията с Иън. Сеансите трябваше да са нещо лично.

— Изобщо не е луда работа.

— Така ли? Мелиса каза, че те чула да крещиш.

Спенсър примигна.

— Да крещя ли? — Иън кимна. — И какво съм казала?

— Не спомена да си казвала нещо. Просто, че си крещяла.

Кожата на Спенсър настръхна. Звукът, който издаваше пръскачката на семейство Дилорентис, наподобяваше тракането на хиляди малки гилотинки, които режат тревни глави.

— Трябва да тръгвам — тя се обърна и бавно тръгна към къщата. — Май ми се пие вода.

— Секунда само. — Иън пристъпи към нея. — Виждала ли си какво има във вашата гора?

Спенсър замръзна. Лицето на Иън имаше толкова странно изражение, че Спенсър се запита дали е нещо, свързано с Али. Някоя нейна кост. Някаква следа. Нещо, което да проясни спомените на Спенсър.

Тогава Иън протегна напред ръка. В шепата му имаше шест узрели едри къпини.

— Тук се намират най-великолепните къпинови храсти. Искаш ли една?

Къпините бяха боядисали ръката на Иън в тъмно кървавочервено. Спенсър виждаше линията на любовта и на живота на дланта му и странните офорти до пръстите му.

Тя поклати глава.

— Не бих яла нищо от тези гори — каза тя.

Все пак нали Али бе убита там.